Тодор Маринчевски
(06/19.02.1915 – )
Автобиография. Из „Изгревът…“ том 8
Моят разказ ще започна от там където съм роден.
Роден съм на 6 (19) февруари 1915 г. в село Врабево, Троянска околия, където баща ми е бил на работа по това време. Родът на баща ми е от гр. Съединение, наричано някога Голямо Конаре, окръг Пловдивски. Дядо ми Тодор не е бил чужд на борбата за освобождение от турско робство. Познавал се е с Левски, който много пъти е бил при дядо ми, който е имал малко кафене, и бил известен като добър певец. През Априлското въстание е бил заловен, заедно с известния тогава поп Груйо, били осъдени на смърт и часове преди да бъде изпълнена присъдата се явяват френски и италиански консули в Пловдив, и присъдата е отменена.
Баща ми обичаше поезията и често рецитираше възрожденските ни поети. Направил опит за постановка на пиеси и беше режисьор на местните учители, които бяха актьорите при всяко театрално представление в провинцията по ония години. Като малък много се гордеех пред моите връстници – деца, че баща ми може да прави театър.
Майка ми и нейният род е от Самоков. Родът се казва Бутилови. Родоначалник е бил Бутило, дошъл от Италия в Самоков през османското робство като специалист по линия на „Самоковите“ – за производство на желязо. Самоков още през време на османското робство е бил духовен център. В книгите за историята на Самоков съм чел, че той е бил седалище на владиката и Македония е била в самоковската епархия. Майка ми и целият й род са били много религиозни.
Може би затова съм взел от единия род артистичната нагласа за възприятие и възпроизвеждане на творческото начало, а от другия род получих религиозното чувство, което отвори съзнанието ми, за да се добера до Школата на Учителя Дънов.
Ученическите ми години преминаха в София.
1934 г. ми попадна в кварталното читалище една малка книжка: „Пробуждане на колективното съзнание“ от Петър Дънов. Отворих книжката и на първата страница прочетох: „Животът на земята е музика“. Възкликнах веднага: „Ах, една интересна мисъл!” Оставих книжката и нищо повече. Не беше ми дошло времето да я чета. Нали разбирате, че за всяко нещо има определено време.
1934 – 35 г. в кварталното читалище „Алеко Константинов“ – Подуяне (в София), се образува квартален религиозен хор с диригент Райчинов. Аз бях хорист в този хор, заедно със съкварталците си Илия Йосифов и Георги Рударов – тенори, които по-късно станаха водещи солисти в Софийската опера, а Йосифов стана и професор по пеене в музикалната академия, наречена след време Консерватория.
Отиваме ние да пеем на неделната литургия и какво да видим: вратата за хора е заключена за нас. Или просто казано, хорът ни беше отстранен от черквата. Какво да правим?
Остана ни свободно време. Решихме да се поразходим след обидата из Борисовата градина. Тръгнахме и вървим нагоре из гората. Знаехме, че над Семинарията се намира селището на Петър Дънов. Решихме да го споходим. Там намерихме голям салон, в който Учителят Дънов изнасяше беседа пред многобройна публика. Влязохме вътре – никой не ни спря. Застанахме накрая и насядахме на няколко свободни места. Заслушахме се с известно напрежение. Учителят Дънов говореше за отношението на обиколката на палеца към обиколката на китката на ръката и тяхното съотношение към човешкия врат. Усмихнахме се, видяхме, че това е несериозна работа за нас и повече не слушахме.
Продължихме разходката си в гората, но вече впечатлени от тия съпоставки. Разговаряхме така както говорят младежи – хем се шегувахме на тия съпоставки, хем сериозно се спирахме на тях. Като се разделихме, ние двамата със съученика ми Ангел Иванов решихме да дойдем на Изгрева и следващата неделя и т.н.
Но на 33 години Ангел Иванов си замина от този свят. А бяхме само на 22 години когато за първи път отидохме на Изгрева. Под въздействието на беседите на Учителя станахме въздържатели и вегетарианци. Редовно бяхме на лекции и беседи. Ангел Иванов започна да пише и написа една книга и Сава Калименов я отпечати в Севлиево в печатницата си. Казваше се „Проблясъци“ и беше една чудесна книга.
Спомням си, че аз само два пъти съм се изкачвал по стъпалата за горната стая на Учителя, за важни неотложни съвети.
1938 г. беше начало на моята бъдеща професия като артист и певец. Наша сестра от Изгрева Мария Младенова ме викна у дома си и ми предаваше безплатно уроци по пеене. А тя разбираше от пеене – беше учила при известния педагог и оперен певец Иван Вулпе. Със сестра Младенова разучих много от братските песни и през 1938 г. за пръв път в салона на Изгрева и пред Учителя изпях песента „Добър ден“.
След изпяването на тази песен на Изгрева почнаха да ме наричат Тошо – певеца, за да ме различават от други двама Тошовци: Тошо–босия и Тошо – гледача. По това време 1938–39 г. бяхме само трима мъже певци на Изгрева: Филип Славов – тенор, Митко Сотиров – тенор (съпруг на Мария Златева) и аз – баритон.
Есента на 1938 г. имах самостоятелна стая на Изгрева, която ми бе удобна за музициране, а и по-близо до салона, да слушам лекциите и беседите на Учителя. Един от нашите стари братя – Матей Калудов, бивш военен капелмайстор, ми предложи да ми предава уроци по контрабас, защото оркестърът на Изгрева за Паневритмия имаше нужда и от контрабас. Съгласих се и след известно време свирех в оркестъра. Можете да си представите как десетина души свирят, Учителят е близо до нас, а наоколо братя и сестри играят Паневритмия. Незабравими мигове за нас! Братята Жоро Кьосев и Васил Искренов правеха снимки, които да останат за бъдните поколения.
Кои песни съм пял пред Учителя? Това бяха „Шуми“, „Добър ден“, „В зорите на живота“, „Киамет Зену“, „Давай, давай“, „Бершитба“, „А бре, синко“, „Скръбта и странникът“ – аранжимент от Кирил Икономов.
1949 г. бях назначен за солист – баритон в новооткритата опера в гр. Русе, където съм пял Жермон в „Травиата“, Риголето във „Риголето“, Фигаро в „Севилския бръснар“, Марсел в „Бохеми“, Малатеста в „Дон Паскуале“, консул в „Бътерфлай“, Силвио в „Палячи“. Много аплодисменти съм получавал, но онова, което преживях при великата и необикновена радост при „Бершит ба“ не съм изпитвал никога. Това бе най-голямата ми награда като певец на Изгрева пред нозете на Учителя.
В Русе се влях в нашето братство. Там се запознах с Марийка Марашлиева, Петър Филипов, Йордан Новаков, Малджиеви, Жана Новакова и други. Събирахме се в братския салон, четяхме беседи от Учителя, пеехме песни и дори организирахме курс по астрология. Всяка неделя излизахме извън града към Образцовия чифлик или в повечето случаи в местността „Свирчовица“, където бяха братските земи и лозя, които се обработваха под ръководството на петима родни братя: Симеон, Стою, Рашко, Йордан и Колю Маркови. Там имаше и салонче, в което се приютявахме при дъжд, пеехме и четяхме беседи от Учителя.
Напуснах Русенската опера след неколкократни недоразумения с директора на операта относно оперния репертоар. Той искаше да играя и в оперета, която тогава ненавиждах, защото бях ангажиран като оперен артист и не исках да ставам оперетен. След като той не отстъпваше, аз си подадох оставката и се прибрах в София.
В Софийската опера нямаше място за баритон и известно време изчаквах. Бях много упорит. В Русе остана колегата ми Кирил Кръстев, който изнемогваше да пее баритоновия репертоар. Пращаха пратеници да ме молят да се върна в Русе като ми казваха, че ще бъда удовлетворен, но един път напуснал, гордостта или ината в мен не ми позволиха да се върна обратно. Много месеци моето място там беше вакантно. С удоволствие разбрах по-късно, че най-после там са назначили моя добър колега Асен Селимски.
През това време професор Георги Димитров ме покани на работа при него в Консерваторията в София, където се срещнах с мои стари познати от Изгрева от преди години в дома на сестра Ирина Кьосева. Това бяха: Владко Аврамов, Леон Суруджон, Арсени Лечев, Парашкев Хаджиев, които бяха вече станали известни професори.
След завръщането ми от Русе в София имах свободно време, въпреки че бях организирал една малка вокална група към Концертна дирекция за концерти из България.
С брат Филип Стоицев събрахме певци и певици от Изгрева и организирахме концерт в Пловдив. Като казвам организирахме, разбирайте, че Филип Стоицев организира концерта от песни на Учителя в Пловдив, където баща му и той бяха известни. Концертът бе проведен в салон „Кудоглу“, който се намираше на мястото, на което сега е построена Новата пощенска палата на Пловдив. Сега си спомням, че това е било преди големия провал 1957–58 г. на Изгрева. Концертът беше разгласен с афиши и програма и добре посетен. Мисля, че сме имали успех с братските песни.
Последното ми участие под палката на маестро Филип Стоицев беше в Камерната зала „България“, където пях песента от Учителя „Давай, давай“. С тази песен завърших моите участия в концертите – бях вече на 77 години!
Беше ли дошло времето на хармонията в нашите братски среди? Това ще кажете вие. Но за мен тези опитности, които разказах бяха живот на едно поколение и този живот е и горе в Невидимия свят и долу на земята. Когато се събере живота на онези, които са горе с живота на онези, които са долу, ще се завърти колелото на общата хармония. Къде се намира тя? Ще я намерите в песента „Братство, единство“. А като спомен от братския живот на Изгрева и на Рила с Учителя останаха снимките, които ни връщат назад във времето на Школата на Учителя.
Надка Кьосева 3А: Сватбата – „Изгревът…говори“
"Изгревът... говори" Надка Кьосева 3А: Сватбата Срещу 1937 г. през зимата отидохме на хижа Мусала да прекараме там Новата година. Бяхме на хижа Мусала. Имаше много народ. Аз бях слаба скиорка. [вижте повече]
Надка Кьосева 2В: Бял параход – „Изгревът…говори“
"Изгревът... говори" Надка Кьосева 2B: Бял параход През лятото, може би беше през 1934 г., Учителят ни събираше пред салона и с Него разучавахме Паневритмията, като пеехме от „Слънчевите лъчи“, последните [вижте повече]
Надка Кьосева 1В: Учителят ми спаси живота – „Изгревът…говори“
"Изгревът... говори" Надка Кьосева 1B: Учителят ми спаси живота Един майски ден беше, но валеше ситен дъжд. Аз много обичам дъжда и излязох вън, така лекичко облечена, да излязла да потичам [вижте повече]
Надка Кьосева 1А: Първа среща с Учителя – „Изгревът…говори“
"Изгревът... говори" Надка Кьосева 1А: Първа среща с Учителя Мина доста време и барт ми Славчо Печеников ми каза веднъж: „Абе ела един път да чуеш една беседа“. И аз една [вижте повече]
Милка Говедева 6B: „Красивите картини са хубави, когато се гледат отдалеч“ – „Изгревът…говори“
"Изгревът... говори" Милка Говедева 6B: „Красивите картини са хубави, когато се гледат отдалеч" С Влад Пашов имахме една дружба, хубава беше тя, когато аз - може би [вижте повече]
Милка Говедева 6А: Упражнението „Слънчеви лъчи“ – „Изгревът…говори“
"Изгревът... говори" Милка Говедева 6A: Упражнението "Слънчеви лъчи" Въпроса за спасяване на евреите. Лулчев държеше връзка с двореца и с царя респективно. Дойдоха от двореца, но не [вижте повече]
















