Филип Михайлов Стоицев
(1907-1992)

Автобиография. Из „Изгревът…“ том 8

„Никога не съм мислил, че моята особа е нещо важно, та да бъде необходимо да оставя на близки и приятели автобиографията си. Д-р Вергилий Кръстев е причина за това. Той настоя устно и писмено да я напиша като прибавя данни и за моя татко Михаил Стоицев от Пловдив.
Написах я само за един ден на стенография, но ще трябва да се дешифрира на български, евентуално да се напечати на машина, а това струва скъпо.
И така започвам. Роден съм в Пловдив на 25 юли 1907 г. Зодия Лъв съм. Един ден жена ми ми каза: „Филипе, сега разбирам защо много не се разбираме, именно защото аз съм Телец, а ти си Лъв”. (…) Но ще ти отговоря веднага: щом едно теле и един лъв живеят повече от 50 г. Заедно в един обор, и лъвът още не е изял телето, това значи, че аз съм най-добрия лъв на света. Нещо подобно на вълка Лупи, който пък е най-добрият вълк на света.

(… Продължавам автобиографията си.) През 1926 г в нашето семейство се постави въпросът за моето бъдещо следване в чужбина. Татко ми, като всеки добър баща ми предложи да следвам зъболекарство в Германия. (…) На събора през август 1926 г. дойдохме татко ми, майка ми и аз в София и татко ми предложи да се срещна с Учителя и да Му задам въпроса за моето бъдещо следване. Учителят ме прие. Седнах срещу Него на стол, а Той седна на плетеното кресло срещу мен. Разправих му за желанието на татко си и Го попитах все пак добре ли е да следвам зъболекарство? Учителят ме изслуша и след малко заспа на стола. Захърка страшно. Аз се уплаших и замрях на стола си. Чакам да видя какво ще стане. След малко Учителят дойде на себе си и ми каза само: „Рекох, добре”. От това разбрах, че не е лошо да следвам зъболекарство.
Много по-късно, спомняйки си за тези Негови думи, аз си казах, че Учителят вероятно се е излъчил за да провери в невидимия свят моето бъдеще. Ако е трябвало да стана музикант, професионалист, вероятно Той би ми казал това. Мнозина от вас не знаят, че Учителят е казал: музиката не трябва да става професия!” (…)

И така аз заминах за Берлин да следвам зъболекарство. Мисля, че станах добър зъболекар. С такова име се ползвах с ЖП стоматологичната поликлиника. … В Германия цигулката беше с мене, свирех си, посещавах концерти на Берлинската филхармония, както и концертите на много известни циггулари, които идваха за концертиране в Берлин. Например, чул съм на живо великия Крайслер, присъствах на първия му концерт след триумфалното му гостуване в Америка. (…) Аз в Германия за две години прекъснах вегетарианството. Видя ми се мъчно да съм вегетарианец в Германия. Малко зеленчуци, малко плодове, В Берлин трябваше да обядвам и да ходя половин час до центъра за да се храня с вегетарианска храна, пържени картофи или пържени яйца. Писах на татко си това, той ми каза, че ми дава пълна свобода по отношение на храната. Проядох месо. (…)
Когато през 1931 г. стъпих на българска земя, още от Драгоман аз престанах да се храня с месо, та дори и до днес. (…) Както писах през 1931 г. си бях в България. Тогава работих с татко си в Пловдив зъболекарство. Понеже работехме двама в един и същи кабинет, аз ходех по- късно на работа, към 11 ч. И сутрин си свирех вкъщи. Започнах да вземам уроци по цигулка от известния пловдивски цигулар и педагог евреин Аврам Литман, който имаше първия струнен квартет в Пловдив. Един път Елиез Коен, наш приятел, евреин, умна глава и музикален човек, беше на гости на татко ми в Пловдив. Изсвирих му Шаконата от Бах и той остана учуден от моята музикална дарба.

В 1938 г. в Пловдив се появи тежък грип. А грипът е опасна болест. Тогава го наричаха испанска болест. Заболях от тежък грип. Грипът ме удари, както се казва – в нервите. (…) От депресия не се умира, но се тегли. Най-много теглят близките на болния. (…) А деприсията не е лудост, а само психическа преумора. В нея има наследствена компонента. Предава се чрез гена на фамилията. Татко ми реши да ме доведе на Изгрева, да ме постави под наблюдението на Учителя. Остави ме при Иван Антонов, който се ангажира да готви и за двамата, и да ме лекува по методите на Учителя. (…) При Иван Антонов преживях 4–5 месеца.

Ходех на Паневритмия да гледам как се играе, Учителят на няколко пъти минавайки покрай мен ми казваше: „Рекох, свири „Махар Бену Аба”. Аз не исках да свиря, не исках да хвана цигулката. (…) Иван не успя да ме излекува. (…)

Та през 1939 г. пристигнахме на Рила, влезнах в палатката си (…), не излизам, не свиря.
Точно на Петровден, 12 юли Учителят се зададе с първата група братя и сестри и започнаха да се изкачват за второто езеро. Някой изтича покрай нашата палатка и извика: „Филипе, излизай с цигулката си да посрещнем Учителя!” Добре, но Филип не иска да излезе. Аз наблюдавам всичко през пролуката на палатката. Учителят вече ще се отправи към своята палатка. Душата на Филип Стоицев се разкъсва от вътрешна борба. Това беше борба между Доброто и Злото, която се води в света. В миг Доброто победи. Грабнах цигулката си, затичах се към групата на Учителя и засвирих: „На Учителя покорен!” Свиря и плача като дете. Аз оздравях мигновенно.

На следния ден аз пак бях брат Филип, който веднага взема цигулката щом някоя сестра или брат го помолят да им изсвири някоя песен на Учителя.
Още на Рила се замислих върху това, защо съм станал зъболекар, а не цигулар. (…) Ще се подготвя за приемане в консерваторията. Ще завърша и ще се отдам на музиката. (…) Речено-сторено. А войната току-що бе започнала. [Тогава е бил на 31 години]. Успях [след войната] да извадя документ за това, че имам напълно завършени две години в Консерваторията. (…) Та останах любител в музиката, но любим ученик на Панчо Владигеров. Вземах частни уроци от Александър Райчев по хармония. Вземах уроци от отец Иван Говедаров. Останах по професия зъболекар, по душа музикант.
Започнах да хармонизирам и аранжирам песните на Учителя. Влюбих се в Неговата музика. Открих я за себе си. Имам 85 аранжирани за солисти и камерен оркестър пиеси, песни от Учителя. (…)

Да, има думи казани от Учителя, казани за мен [на събора 1939 г.]: „Тук, казва, един брат свири на цигулка. Ако беше станал музикант, можеше да стане голям цигулар.” Това са думи на Учителя.

След 9.09.1944 г, когато на 27 декември Учителя почина, аз бях на фронта като зъболекар. (…)

Сега имам само 4–5 беседи, които препрочитам. Струва ми се, че в текста на песните на Учителя е скрита цялата философия на Неговото
Велико Учение. Когато ми харесва някоя песен и реша да я хармонизирам, аз живея с нея най-малко петнадесет дни и тогава сядам и обикновено на един дъх я хармонизирам. Не съм никакъв пианист. Чукам бавно на пианото. И след като напиша дадена песен не бих могъл да я изсвиря цялостно. Виж на цигулката я свиря, когато дадох песента „Мусала” на хор „Планинарска песен”, диригента му заслужилия артист Филип Аврамов я прие много добре. „Мусала” беше аранжирана от мен за смесен хор и оркестър. Това е първата песен от Учителя влезнала в съкровищницата на българската хорова песен. „Мусала” излезе на грамофонна плоча заедно с песните на Филип Аврамов и други български композитори. Плочата беше издадена от „Балкантон”. И не успях за нея да взема поне 50 лв. хонорар, които да притура към моя фонд „Песни и концерти за музиката на Учителя”.

Из том 8 на „Изгревът…“