Из том 36 на „Изгревът…“, с. 606-614, 614-615

Няколко думи

Е. Ангелова-Пенкова

Писмото (до Георги В. Миркович в Пловдив, от 20.08.1885 г. – виж оригинала на с. 604-605; В: Миркович, Георги Вълков. София: НБКМ. БИА. Ф. 95. инв. оп. II-В 3080. 1 л. (2 п. с.) Автогр. текст с мастило) предполага оказване на помощ за организиране на Съединението на Княжество България с Източна Румелия. За свалянето на Източнорумелийското правителство е било належащо освен лично участие, така и финансова помощ от сподвижници и приятели. Особено показателно за наближаващото събитие е поисканата материална поддръжка за делото с посещението на Захари Стоянов в Сливен, а срещата му с д-р Г. В. Миркович потвърждава този факт. Ето и лични свидетелства за този изключителен момент от нашата история, запазени в старите вестници и в „Златния фонд“ на Българското национално радио.

В УСЛУГА НА ОБЕДИНЕНОТО ОТЕЧЕСТВО.

Исторически бележки
Ю. Михаилов

 

В: Илюстрация светлина. Юбил. изд. 1918, с. 128–132.

Началото на народното ни обединение почва от 6 септемврий 1885 година, твърде наскоро след Априлското въстание, а тъкмо 45 години от Българското Нишко въстание, в което българското население в Пирот, Ниш и Бяла-Паланка през 1840 год първо издигна знамето за освобождението си от турско иго.[под линия: Мисията на [Луи Огюст] Бланки в България през 1841 г. С една пояснителна студия от Юрдан Михаилов. Пловдив. 1906. Западните краища на българската земя, стр. 49 и 50. Бележки и материали от професор Д-р А. Иширков.]

Сега, когато българския народ е напрегнал всичките си сили в гигантската борба за своето обединение, считам се задължен да изнеса няколко непубликувани до сега факти за историческата дата 6 септември 1885 год., денят на Съединението, присъединяването на Източна Румелия към Княжество България – най-важната придобивка за третото българско царство, осъществена с най-малко жертви. Казах, че ще изнеса някои факти и подробности, защото ще се задоволя със строго историческото им излагане, без да се впущам в анализирането им, при все че политическия живот на Източна Румелия ми е познат в най-малките му подробности, от денят на създаването й, дори до нейното присъединяване към България, дето същевременно земах участие [под линия: От ранни години правих усилие да пиша статии в тогавашните вестници, във в. „Съветник“ – Сливен няколко белетристични опити, по музиката (първо по предмета); във в. „Народен глас“ – економическо фолклорни трудове за родния ми град Сливен и пр.)] и следях културния развой на освободеното Отечество. Назначаването ми за началник на Пловдивската телеграфна станция от 16 юли 1879 год. И след три години повишението в длъжност инспектор на телеграфите, в която ме завари „Съединението“, ме бяха поставили в положение да бъда в течение на всичките фази на И. Румелийските събития през генерал губернаторството на княз Богориди и Гаврил Кръстевич. Върху това ще направя по-подробно описание при друг случай. Сега ще се огранича да изложа, на кратко, някои факти за деня 6 септември.

На 6 септември 1885 год. Румелийското правителство чувствуваше, че се намерва при навечерието на готвящия се преврат – „Съединението“.

То беше безсилно да издържи на бурята, семената, на която бяха пръснати от самите негови привърженици, а същевременно като че ли не желаеше, или не знаеше как да я предотврати. Положението на Главния Управител Г. Кръстевич бе едно от най-деликатните: той трябваше едновременно да бъде „паша“ и „българин“. Органите на властта земаха мерки, каквито им диктуваше дълга, а и революционерната организация действуваше бързо и умело. Конст. Тодоров беше човек с буйна натура, много решителен, но всичките му качества се губеха в лошото му пиянство. Напразно се мъчеше той да печели привърженици между телеграфо пощенските чиновници.

През нощта на 5 срещу 6 септември милиционните войски преминаха тихо край квартирата ми и заобиколиха конакът. Аз бях на крак и знаях каква беше целта им. Към разсъмване някой потропа на вратата ми, и на запитването ми отговори:
– Захари Стоянов те моли да дойдеш в телеграфната станция. Казах, че ще отида, не след малко тръгнах със съзнанието на човек, от съдействието на когото се има нужда. В апаратната зала на телеграфната станция заварих Захари Стоянов, Ив. Стоянович, Т. Гатев и други мнозина от членовете на революционния комитет и временното правителство. Началник на телеграфната станция беше интимния ми другар Георги А. Попов.

След като се поздравихме, Захари Стоянов ми каза:
– Телеграфните станции не приемат телеграмите на „Революционното Правителство“ и не им дават ход [под линия: По това отказване, думите на телеграфистите при Пловдивската телеграфна станция бяха: „Станциите не приемат предаваните ни телеграми, пъдят ни от апарата и ни ругаят, мислейки, че имат работа с някаква мистификация“. Това недоверие е основателно, защото мнозина правиха шантаж със „Съединението“ (в. стр. 4, Архив на Възраждането от Д. Страшимиров)] – Лесна работа – отговорих аз, и веднага, с пълно съзнание за тежката отговорност, която поемах, написах следната окръжна телеграма:

„До началниците на телеграфните станции в И. Румелия.
Предлагам ви да приемате телеграмите на Временното правителство, което замести свалените румелийски власти.“

Инспектор на телеграфите: Ю. Михаилов

Подадох тая телеграма на началника на станцията, със заповед да бъде бързо предадена, преди всичко на ония станции, които са отказвали да приемат депешата за свалянето на Румелийското Правителство.

Тая ми постъпка зарадва телеграфните чиновници, които бяха всички добри патриоти и мои предани приятели, а като такива имаха особено доверие в мен, много по-голямо от всички други.

Захари Стоянов изказа задоволството си с една блага усмивка, като че искаше да каже: „Ако Дригалски паша успее да тури ръка на всички ни, с тая телеграма в ръка, ти ще имаш рядкото щастие да бъдеш пръв между застреляните.“

Телеграмата ми се бърже предаде и всички станции, които по-рано са отказвали, почнаха да приемат депешите на „Временното Правителство“, носящи подписите на З. Стоянов, и на председателя му Д-р Г. Странски. Всички телеграфни чиновници проявиха особна преданост за услужване на делото, за което заслужават голяма признателност. Спомням си с особна радост и задоволство за борбата ни, през ония младежки години, за напредъка на Млада България.

Не се измина много време и някои от началниците на телеграфните станции, между които Ст. Загора, Сливен, Хасково, Бургас почнаха да ме молят да се явя на телеграфния апарат [под линия: Началниците на по-главните станции бяха: Руско Киров в Ст. Загора, Б. Колчев – в Хасково, Г. Сотиров в Ямбол, Кутев в Сливен, Бойченко (руснак) в Бургас, Л. Атанасов в Айтос, Г. Орешков в Копривщица и пр.], за да ги осветля върху неочакваното положение. Някои от Префектите и Дружинните командири в поменатите градове, изненадани от събитията, изглеждаше като да не бяха напълно посветени за денят на проектирания преврат. Чрез началниците на станциите, желаейки да се осветлят по-добре върху положението, те почнаха да ме запитват по апарата:

– Кога, как се извърши революцията? Де е Генерал-Губернатора и Директорите? Пловдивската войска какво прави? Ами като сте си турили „главите в торбите, и нашите ли искате да пъхнете там“?!

Такива и ред други въпроси задаваха, на които давах подходящите в интереса на делото отговори: „Никой не е против „Съединението“, което всички трябва да подкрепим; народа и всички власти са за него и викат ура! Да живее княз Александър Батемберг, който е повикан и ще дойде в Пловдив.“

Тия мои думи (предавани по апарата), изказани от един познат тям румелийски чиновник, какъвто бях, подействуваха успокоително, нещо което стана явно от изказаната им благодарност. Един малко колеблив отговор би им повлиял отрицателно.

Тъй не излезе, обаче, работата с властите и с бургаската станция, на която началника беше руснака К. Бойченко – останал на длъжност от окупационните руски телеграфни чиновници [под линия: Имаше трима началници на телеграфо-пощенски станции руси: Бойченко – Бургас, Иерусалимович – Чирпан, и Покровски – К. Агач]. От Бургас почнаха да пристигат депеши със заплашително съдържание. За дето даваше ход на подобни депеши, стана нужда да се телеграфира на началник Бойченко, че „ще отговаря с главата си за тая си постъпка“.

До тук се мислеше, че всичко ще отива тихо и спокойно в Пловдив. Подир изваждането на Г. Кръстович из Конака, Пловдив дишаше напрегнато. Осилени патрули кръстосваха по улиците.

* * *

Захари Стоянов, тичащ от центъра на града, влезе бързо в телеграфната станция доста развълнуван.
– Лоша работа стана, каза той, Константин Тодоров, началника на Пловдивската пощенска станция уби Майор Райчо при Джумаята!

Тая вест малко-много смути всички присъствующи, които съзнаха отведнъж, че положението става критическо. Аз се затекох веднага към мястото на станалото, дето заварих майора още жив, в агония, пред аптеката на Стефан Димитров, на площада „Джумая“, а убиеца му К. Тодоров [под линия: К. Тодоров беше началник на пловдивската пощенска станция, която до оная дата беше отдeлена от телеграфната станция. Никой от телеграфните чиновници не бе съгласен с К. Тодоров] бе повален и лежащ в кръви сред площада, надупчен от четниците на Поп Ангел и Чардафон.

След малко се завърнах в телеграфната станция, дето получих плик със следната писмена заповед (със запазен правопис по оригинала) от Председателя на Привременното Правителство:

Пловдив, 6 септември 1885 год.

 

Заповед № 4

До Г-н Ю. Михаилов, бивши Телеграфо-
Пощенски Инспектор, Пловдив

Господине.
Подканвате се чрез настоящето да свикате помощ-
ника на пощенската станция г-н Брадински, и пред
присъствието на полицмайстера г. Капитан Соколов
да ревизирате горнята станция, да проверите всички
правителствени и частни парични възели – съгласно с
регистрите и за всичко извършено да съставите два
законни акта, от които един ще ни представите, а
другия ще задържите в пощенската каса.

Председател на Приврем. Правителство:
(печат: Временно Правителство- Пловдив) Д-р Странски

Временното Правителство беше се стреснало и се страхуваше да не би да станат нови покушения от съмишленици на К. Тодоров, Д-р Странски и другите членове на революционното правителство имаха доверие в мен. Всички телеграфни чиновници в Пловдив и областта бяха с мен. Предписаната ревизия извърших веднага в присъствието на цитираните в заповедта лица, и актът се предаде по принадлежност. Никаква парична липса не се оказа, нито пък се изложихме на някаква опасност [под линия: Майор Райчо Николов, по заповед, искал при Джумаята да земе от К. Тодоров ключовете на касите и да арестува. Последния отказал и го убил. Предполагахме, че Тодоров има сериозни съмишленици и обширна организация]. Тялото на убития К. Тодоров отнесоха на една кола към гробищата, а смъртно ранения Майор Райчо се помина у дома си, дето бе тържествено пренесен.

През целия ден трябваше да се движа между телеграфната и пощенската станция

–––––––––––––––––

В апаратната зала На телеграфната станция се събраха всичките членове на Революционното Правителство..

При друг случай ще опиша по-подробно фактите и дейността на лицата през знаменития ден „6-й септември“.

В залата бяха Д-р Странски, З. Стоянов, Ив. Стоянович, Т. Гатев, А. Ляпчев, Ив. Хр. Гешов, Неболсин и др. Княз Александър, получил вече телеграмата за преврата, щеше да говори с Временното Правителство. Заповядано бе да излязат повечето телеграфисти от апаратната. Аз и началника на станцията Георги Попов контролирахме лентата (телефонния разговор).

Княз Александър се обади от Варна, каза, че заминава за Пловдив през Търново и разговорът се почна между него и Д-р Странски, седнал на стол пред апарата. Всички, крайно развълнувани, следяхме тоя исторически разговор с държавния Глава на Княжеството, който се поканваше да дойде в Пловдив, да санкционира присъединяването на Източно Румелийската област към България.

Д-р Г. Странски очудваше всички с хладнокръвието, с което диктуваше по апарата отговорите на князовите запитвания. Особно, адвокатът русин Неболсин беше във възторг от тая сцена, която е още пред очите ми.

Княз Александър разпита подробно за положението: Какво стана Генерал Губернатора Кръстевич, какво е поведението на войската, как гледа народа на станалото, турците знаят ли вече за революцията и пр. След като получи исканите отговори, княза заяви, че ще пристигне в Пловдив, след 1 – 2 дни. Както се знае, той дойде на 9 септември, най-тържествено посрещнат.

В тия кратки бележки не е възможно да описвам станалото във всичките му подробности, нещо, което изисква време. Ще се задоволя само да изпълня някои факти, никому неизвестни, от които не малко зависеше успехът на делото.

Казах, по-горе, че К. Тодоров не намери съмишленици между телеграфните органи. Друга една много голяма опасност, обаче, грозеше революцията. Органическия Устав на И. Румелия даваше право на Генерал Губернатора да повика турски войски, при критически времена. На 5 септември се носеше слух, че Румелийското Правителство е упражнило това си право и телеграфирало на Турското правителство да прати войски в Източна Румелия. Тоя слух не се потвърди, защото на утрината 6 септември знаях положително, че подобна депеша не е предавана за Цариград.

Как е станало това?

Началника на пловдивската телеграфна станция Георги А. Попов ми обясни на кратко и под секрет тая работа така:
– „На 5 септември ми донесоха поверително „една телеграма за „Високата Порта“ Цариград. Преди още да размисля какво да я правя, без да са я видели телеграфистите, чувам, че някой бързо се качва по стълбата и идва право при мене. Това беше Д-р Хаканов, тогавашния Директор на Обществените Сградим Пощите и Телеграфите. С влизането си, заморен от бързо ходене и изкачване на стълбата, той ме запита твърдо:
– Де е телеграмата?
Аз разбрах за коя телеграма се касаеше и веднага му я връчих, казвайки:
– Ето я!
Д-р Хаканов грабна телеграмата, видимо сърдит, произнесе няколко остри думи и, като ми поръча да не казвам никому нищо за това, бързо напусна станцията“

Това бяха накратко думите, с които началника на телеграфната станция Георги А. Попов ми предаде най-поверително горния факт. Повече не го разпитах, нито пък считам за уместно да правя заключения за станалото на 5 септември. Началник на румалийските войски (милицията) беше тогава Генерал Дрикалски паша.

Княз Александър дойде в Пловдив на 9 септември, посрещнат най-тържествено. Въпросът за Съединението се изостри [под линия: От София се получиха печатни възвания, с които Д. Петков канеше народа да навлезе в Македония. Това обстоятелство правеше да се позамисли човек за съдбините на България]; непредвидени работи излязоха на сцената; Сърбия ни обяви война – всичко това се знае и съставлява предмет на дълго описание.

–––––––––––––––––

Положението стана, не може да бъде по-критическо, когато на 2 ноември Княз Александър издаде в Пловдив прокламацията да започне военните действия срещу предизвикателката Сърбия. Ив. Стояновеч пое началството на телеграфо-пощенския отдел в Пловдив, дето бях пак преназначен на заеманата ми до тогава длъжност с долната заповед на Временното Правителство:

Заповед № 17

Юрдан Михаилов, се назначава за временен Ин-
спектор на пощенските станции със задължение да уреди
циркулацията на пощите.

Пловдив, 7 септември 1885 год.
Председател на Временното Правителство:
(печат) под. Д-р Странски

След това наскоро дойде в Пловдив Министър Д-р В. Радославов, комуто се представих. Това беше първия български министър, с когото говорих.

Със започване войната със Сърбия положението почна да става крайно критическо. Турски войски се трупаха на южната граница, в същото време. Трябваше да се вземат бързи и енергични мерки. Всички административни и военни власти се сношаваха телеграфически с телеграфо-пощенския отдел, който бе заприличал на Военно и Вътрешно министерство. Работехме денонощно, измъчвахме се, вълнувахме се и всяка минута бивахме изненадван с нови затруднения както из вътрешността, тъй и от бойното поле. Ив. Стоянович замина за София, като остави мен всичката работа с управлението на телеграфо-пощенския отдел.

Сливнишките боеве запалиха патриотизма на телеграфо-пощенските чиновници и служащи, които почнаха с телеграми да искат да им разреша да заминат като доброволци за бойното поле. Органическият Устав – И. Румелийската конституция категорически освобождаваше телеграфо-пощенските чиновници от военна повинност. През онова критическо време всеки телеграфо-пощенски чиновник трябваше да стои будно на поста си, защото неприятелите бяха много и всяка минута можеха да създадат пакости за незакрепналото дело на Съединението. За да ги заставя да стоят на поста си – много по-важен от доброволчеството им – трябваше да ги предупредя, че който си позволи своеволно да се отдели от поста си, ще бъде застрелян.

Чудо си патих с тия като мен младежи докато ги задържа и заставя да стоят по местата си. Държа, обаче, да заявя тук, че всички И. Румелийски телеграфо-пощенски чиновници и служащи твърде много помогнаха за успешното присъединяване на Тракия към свободна България, защото ми съдействуваха да изпълня възложената ми задача, службата, без да се поддадат на противни увещания.

Както се знае, от север и юг се правеше твърде голям натиск за компрометирване Съединението. Благодарение нечуваните геройства на Българските юнаци при Сливница и при всички славни сражения срещу сърбите, делото на първото народно обединение получи своето санкциониране, измъчената Тракия, люлката на въстанията влезе в границите на майка България, княжеската корона се украси с един светъл брилянт.

Нашите тракийски войски, с ония на княжеството влязоха тържествено в Пирот. Пиротско – друга несправедливо откъсната от България област. Колко пострадаха ония там, наши братя, след оттеглянето ни от Пирот! Горях от желание тогава да видя онова тържество в Пирот, но не ми се удаде възможност.

Затова, пък, тъкмо след 30 години това ми желание се изпълни. На 16 октомври 1915 год., в качеството ми на софийски окръжен управител, получих заповед да замина за Пирот, да поема управлението на пиротския окръг. На 17 октомври същата година, когато сраженията се водеха още в оня окръг, аз издадох в Пирот заповед № 1, с която обявявах на населението, че то се намерва вече под защитата на законите на Царство България и, следователно, се присъединява към територията ни. Това е нова фаза от българското обединение, в което бях щастлив да зема участие.

През време на война, населението, което съвпада в театъра на военните действия, неминуемо пострадва. Аз употребих всичките си административни познания и атрибути да уредя администрацията и да запазя населението в гр. Пирот и окръга, старайки се да спечеля симпатиите му за България.

Дали съм успял – нека кажат това пиротчани. Уверен съм, те ще останат предани на България.

–––––––––––––––––

Като загатнах дотук за скромното ми, безкористно участие по Съединението и по обединението на България, нека накрай си позволя да спомена, че през така изминатото време не пропустнах да впрегна „Светлина“ тъй да кажа и в политическо отношение, независимо от безспорната й заслуга към отечеството в културно-просветно отношение. Когато първият държавен съд произнесе присъдата си над кабинета Т. Иванчев – Д-р Радославов, стори ми се, че партийните страсти съзнателно поискаха да пожертвуват някои наши държавни мъже, които искаха да се считат изгубени за винаги.

В „Светлина“ пръв издигнах гласа си в защита на днешния министър-председател. Тоя и други подобни факти не се знаят от много негови нови привърженици. Постъпката ми не се хареса на много абонати, съмишленици на други политически организации, и те демонстративно почнаха да повръщат книжките на Светлина с доста остри нападки. Няколко години наред издръжката на списанието ми продължаваше да бъде крайно трудна, трябваше да търпя чувствителни материални загуби.

* * *

Стореният навреме патриотически дълг бива най-добре изпълнен.

През фаталната 1913 год. България се бореше със съдбините си. Недоволните насочваха юмруците си към онова място, отдето само с благоволения и милости биваха обсипвани. Лиги и публични заплашвания с бесилки бяха в точка на най-голямо ожесточение. Облаци се виеха над българския хоризонт. Тогава трябваше да се притека със „Светлина“ на помощ на отечеството и короната. Поместих в „Светлина“ статията си „Царя и народа“, която пръснах в повече екземпляри из царството. Трябваше да се помогне за спасяването на България от размирици, които можеха фатално да се отразят за бъдещето и съдбините на България.

НА 6 СЕПТЕМВРИ 1885 Г. БЪЛГАРИЯ СТАВА ОТНОВО ЕДИННА ДЪРЖАВА

 

Диана Цанкова

В: БНР [онлайн] 06.09.2021 [прегледан 27.09.2022] https://bnr.bg/radiobulgaria/post/101520938/na-6-septemvri-1885-g-balgaria-stavaotnovo-edinna-darjava

На 13 юли 1878 г., три месеца след подписването на Санстефанския мирен договор, Великите сили разделят България на пет части –
васално Княжество България;
автономна област Източна Румелия;
Северна Добруджа в границите на Румъния;
Ниш, Пирот и Враня в пределите на Сърбия;
Македония, Източна и Западна Тракия под пряката власт на султана.

От този момент политиката на страната ни е насочена към обединение на всички територии, населени с българи.

По инициатива на писателя революционер Захарий Стоянов през февруари 1885 г. в Пловдив се създава Българският таен революционен централен комитет (БТРЦК), който изиграва важна роля за съединението на Княжество България с Източна Румелия. Съединисткото движение се фокусира не само върху изграждането на мрежа от комитети, но и върху осигуряването на вътрешна и външна политическа подкрепа.

БТРЦК определя 15 септември за начало на въстание, с което да бъдат свалени от власт главният управител Гаврил Кръстевич и правителството в Пловдив (най-важният град в Източна Румелия). Но още на 5-и, призовани от черковните камбани в града, гражданите се струпват край конака. В прокламация Захарий Стоянов възвестява святото дело: „Братя! Часът на Съединението удари!” Така през нощта срещу 6 септември войски начело с майор Данаил Николаев установяват контрол над Пловдив и без да срещат съпротива отстраняват правителството и Гаврил Кръстевич.

Източна Румелия отхвърля върховенството на султана и обявява, че се присъединява към Княжество България.

„Златният фонд” на Българското национално радио пази разказа на военния историк Георги Марин, който предава свидетелствата на дядо си за началото на присъединяването на Източна Румелия към Княжество България в село Голямо Конаре (днес град Съединение):

„Когато преди Съединението от Пловдив бил изпратен префектът Петър Димитров, Продан Тишков (известен като Чардафон Велики, сержант-майор в милицията на Източна Румелия, активен участник в Руско-турската освободителна война) казал на младежите, че ще бъде болен и да упътят префекта към него. А той живеел в дома на баба Исака и у нея се укривал Захарий Стоянов. Младежите наобиколили къщата и когато Петър Димитров отишъл, го арестували. А после ударили камбаната и започнали да формират дружините. Събрали се около 2500 въоръжени – по-голямата група тръгнала към Пловдив, а по-малката да вдига другите села. На 3 км от Пловдив ги срещнала конна жандармерия, изпратена в Голямо Конаре да освободи префекта. Тогава предводителят на четата Чардафон изкомандвал „На колене за стрелба”. „И ние, понеже бяхме в първата дружина, застанахме за стрелба и стреляхме един път над главите на конниците. Те обърнаха конете и избягаха към Пловдив. Оттам тръгнахме и стигнахме до моста на река Марица в „Кършияка”.”

Подкрепа за Съединението изразява княз Александър I Батенберг, който в прокламация приема „да се именува княз на Северна и Южна България”. С действията си обаче българите нарушават Берлинския договор, разпокъсал нашите земи, и това предизвиква протеста на Великите сили и султана. А Сърбия ни обявява война, но претърпява опустошително поражение в решителната битка край Сливница.

След светкавичния разгром, който младата българска войска нанася на опитната и по-добре въоръжена сръбска армия в едва двуседмична война, страната ни издига международния си авторитет.

На 24 март 1886 г. в Цариград посланиците на Великите сили подписват акт, признавайки Съединението. …