Борис Шаров
(14. 11. 1899 – 1985 г.)

Биография. Из „Изгревът…“ том 13

Разказва Николина Шарова (дъщеря)

Моят баща Борис Петров Шаров е последното дете в семейството и на една година остава без майка. Баща му е бил много интересен човек. Човек, който сам си е правил проекта за кьщата, но е бил много затворен, поне така го е запомнил баща ми, Той е роден в Батак. В село Батак тогава, беше село Батак, и всъщност къщата на дядо сега е пак един такъв ценен паметник, архитектурен, да. Там е нещо като музей. Той се е занимавал с търговия и много интересна съдба има, защото по време на клането в Батак 1876 г. по една случайност дядо не е бил в селото и остава жив. Какво да ти кажа, той имаше, освен най-голямата му сестра Мария, но и още четири сестри. Те са се грижили за него като майка просто. И знам още от тях, че от детинство още той е бил много деликатен и не е обичал никак месо.

Баща ми бил с невероятно въображение и още от малък така имал едни странни преживявания. В Батак беше много особено. Като че ли се чувствуваше атмосферата на туй клане, аз съм била известно време в детинство и знам, като минех край старата черква, просто настръхвах. Нещо беше останало много тежко. Но полето беше интересно. Баташкото поле. Сега язовир направиха там. То беше едно безкрайно поле, в което особено през есента тези лилавите минзухари. Цялото лилавееше от цвят.

Дядо го праща в Пловдив да учи. Той завършва там гимназия и всъщност там учителят му по рисуване обърнал внимание, че той рисува невероятно хубаво и му казал: „Борисе, ти трябва да отидеш да учиш в академията!“ И като знам баща ми колко много изпитваше едно страхопочитание към дядо, той никога не е смеял да се изправи и да му каже искам това и това, как се е осмелил да му пише едно писмо, че учителят му така и така, и че желае да следва в академията. Интересен е бил дядо ми всеки случай. Малко мога да знам за него, защото той е бил много затворен човек. Дядо му писал: „Е, прави каквото искаш, но ще бъде 5 за 4.“Значи с други думи няма да печелиш, ами ще губиш от това.

Така и дядо починал междувременно. Баща ми идва в София, явява се на конкурс. Той един скромен, нали, идва от Батак със скромните шаечни дрешки и казва, че като видях едни тука хора с широкополите шапки, с пелерините, нали тогава тези по-артистичните хора така са се носели. Рекъл си, какво ли търся аз тука. Обаче е класиран, класиран на едни от първите места. И излезе един разсилен и каза: „Обявена е Балканската война, отивайте си и след войната елате.“ И така баща ми отива на война и понеже все пак той е човек с образование, завършил гимназия, не е пипнал пушка. Там го слагат в щаба, не знам точно в каква канцелария, да пише нещо.

Идва в София след това, започва да работи и да учи. Тогава не е било още в Академията, а е било някакво училище, рисувално, но и освен рисувално имало и нещо по-друго. Завършва го и започва да учителствува.

Баща ми учителствува дълго време. В Горна Оряховица, в Севлиево. Бил е учител по рисуване и трябва да ти кажа, че е бил изключителен учител, защото дълги години след като напусна учителствуването получаваше писма от свои ученици, защото той не само се занимаваше с рисуване, но и с история на изкуството. Говорил им е много и много от неговите ученици станаха художници.

А той се е запознал още тука в София, тогава по това време толстоизмът вече започва, среща се с вегетарианството. Това му допаднало страшно много. И чува и за Учителя и на ул. „Оборище“е посещавал, аз току-що съм била родена, 1923 г. Даже с мене са ходили така в салона и това да ти кажа, че той беше човек, който от първия миг е разбрал какво енамерил в живота си, наистина.

После той беше в гимназията, в мъжката гимназия тука в София и след това отиде в Етнографския институт. Там стана сътрудник. Обикаляха старините, например в Рилския манастир ходеха. Там има от ковано желязо разни дръжки интересни. Етнографски ценности и тези работи, всички се рисуваха, после излизаха в албуми, та там събра доста така ценни неща. Даже имат издание на една книга с един свой колега за орнаментите, които там са рисувани. Орнаментите, специално орнаментите, не иконите, самите орнаменти такива. Те са от цветя, животни, най-различни, геометрични, имаше интересни работи. Резбите също. В по-старинни градове ходеха също така. Това беше за картотека, изучаваха какви елементи има в българското творчество.

Баща ми беше един човек за мене изключителен, защото толкова организиран човек рядко съм срещала. Както го помня, до заболяването му през 1981 г.

Мама е била много красив човек и много чист човек. Тя започва да учителствува като завършва гимназия в Конево, там Ямболско някъде.

Така те много интересно се оженват. Казва: „Ние сме женени на 8 август.“И тя после като слуша Учителя да говори за туй число 8 – Сатурново, казва: „Ах, как сме били невежи, ах, колко сме били невежи.“Обаче среща на едно място, гдето се казва за Водолея, че осмото число е много благоприятно. И тя си казала: „Добре.“Те имаха изключително семейство, много хармонично семейство.

През 1930 г. си замина моят брат. Аз бях само на 12 години, на 13 години. Разбрах, заедно с моя брат си замина нещо у мама. Разбираш ли, тя се преобрази.

Самият Светлин Русев, който също има една много голяма духовност, той го предложи и баща ми стана „Заслужил артист“. Нали стана „Заслужил художник“, без да го иска. Той беше вече болен, но получи и това звание. Искам да кажа, че не е пречило на него, не му е пречило разбиранията му.

Баща ми беше голям художниик – предимно портретист. Той умееше невероятно бързо да вникне в психиката на човека и да направи един изключително ценен портрет. Негови творби се намират в почти всички галерии в България и в много частни лица, и в чужбина. Направил е един портрет с маслени бои на Учителя и 15 моливни скици. Обичаше природата и по време на летуването на Витоша и Рила рисуваше великолепни акварелни пейзажи. Нарисувал е с акварел и Рилската чешмичка. В музея в Батак има нарисувани портрети на ятаците на отряда „Антон Иванов“. И в графиката той се проявява като необикновен майстор.

Юбилейната изложба на Борис Шаров (1980 г) ни открива отново сериозното творчество на този задълбочен и скромен художник. Показаните живописни платна разкриват големите му възможности предимно в областта на интимния психологически портрет. Несъмнено една ретроспективна изложба ни задължава да хвърлим поглед назад в годините; и когато днес оценяваме тези творби, не може да не ги отнесем към времето, в което са създадени; само така можем да почувствуваме тяхното въздействие, да открием истинската им стойност.

Баща ми си замина през януари 1985 г. Всички, които го познават, се спомнят за него с обич като за една светла личност.

Юбилейна изложба 1980 г

Източник: Борис Шаров: Юбилейна изложба. (София: Съюз на бълг. художници, 1980 г.)

Борис Шаров завършва живопис в Софийската художествена академия при професор Стефан Иванов. Това е времето, когато вече са преодолени етнографските увлечения, характерни за ранния период на съвременната българска живопис. Верен на натюрела си, Борис Шаров възприема от своя професор предпочитанието към ония образи, които излъчват спокойствие и чистота, духовно равновесие; затова неговите творби понякога ни отвеждат към нашия възрожденски портрет, но винаги наситени с ново емоционално съдържание. Така в продължение на години художникът създава поредица от портрети не само на свои близки, но и на редица културни и обществени дейци. Някои от тях той излага както на времето в изложбите на дружество „Съвременно изкуство“, така и в Общите художествени изложби от последните години.

Син на селото, Борис Шаров често се връща към теми и образи от народния бит. Това са сериозни творби, в които възпява труда на селянина – уравновесени композиции, вещо изградени с дълбоко лирично чувство.

В изложбата платното „Жътва“убедително представя тази поредица. Любовта към родния край, съдбата на неговите хора често го връщат там, защото именно от него изкуството му черпи живителни сокове.

Така през 1950-1951 г. се ражда голямата графична портретна серия – образи на много ятаци от Батак на отряда „Антон Иванов“, доживели народната победа.

Вещ рисувач, Борис Шаров благоговее пред природата. Той рисува изключително по натура. Неговото остро око винаги успява да открие характерното, неповторимото, често с непогрешима обективистичност. И ако сега трябва да направим оценка на онези идейно естетически моменти, които най-точно характеризират изкуството му, отново ще наблегнем на онзи подчертано дълбок хуманизъм, на онзи стремеж към вътрешна красота и духовна извисеност, от които е проникнато цялото творчество на художника.

Творбите от последните години съвсем ясно показват еволюция във възгледа на художника както по отношение на психологическото тълкуване на образа, така и при пластическото осъществяване. Той разкрива верните и трайни състояния с още по-дълбоко проникновение, с едно избистряне на тона, все по-точно степенуване и пластически диференциран в цялостния живописен градеж.

Не можем да не споменем тук и за голямата серия от автопортрети, която в продължение на години художникът постоянно обогатява. В много от тях различното интерпретиране всеки път ни разкрива сякаш нов образ – състояния на вглъбеност и размисъл, на енергична напрегнатост или лека ирония, постигнати винаги с лекота, с ясна и категорична форма. Немалко от своите творчески сили Борис Шаров отдаде на педагогическа дейност и на работата си като художник в Етнографския институт. И въпреки това, в малкото свободно време, което имаше, той създаде едно значително творчество, което тепърва трябва да намери заслужена оценка, защото е здраво свързано с демократичните традиции на нашето изкуство; неговите задълбочени портрети му отреждат място между майсторите на този жанр у нас.

СКИЦИТЕ НА ХУДОЖНИКА БОРИС ШАРОВ

д-р Вергилий Кръстев

Художникът Борис Шаров е правил скици върху образа на Учителя Дънов. През 1986 г. аз ги видях при фотографа Данаил Жеков, син на Иван Жеков, с когото по това време работех. Давах му снимки, той ги преснимаше, даваше ми преснетите снимки и ми връщаше направените негативи. Поисках ги от Ина Дойнова, дъщеря на Николай Дойнов, където се пазеха. Дадоха ми ги, аз ги преснех на негатив и ги върнах обратно. Не ги задържах.

След години, когато бе задвижен „Изгревът“, направихме постъпки при дъщерята на Борис Шаров на име Николина. Отначало обеща да съдействува. Марийка Марашлиева направи един малък запис върху спомените за баща й. Прехвърли ги на машинописен текст и тя ги изпрати да ги провери и да ми ги върне. Получи ги, но не ги върна. Задържа ги. А защо? Не си хареса това, което бе казала. А причината бе друга. Тя беше една от онези, които искаха да коригират Словото на Всемировия Учител Беинса Дуно. Там е причината!

Николина Щерева изпрати чрез нас писмо до Данаил Жеков да ни предаде скиците на баща й. Но той отказа. Задържа ги, като смяташе, че ще може да спечели нещо от тях при някои репродукции. Търговски сметки.

Когато през 1999 г. подготвях материала за художниците, събрах каквото можах и то бе включено в раздела на Борис Шаров. Ако дъщеря му бе продължила да ни съдейства, щеше да бъде по-пълно изложението ни. Но отказа и замълча. А защо?

Радвай се, Борис Шаров, че има хора, които те оценяват и не са те забравили.

Из том 13 на „Изгревът…“