Драга Михайлова
„Изгревът…говори“
„Чуйте от първо лице спомените на Драга Михайлова, историята, драматичните житейски събития, спомени за и с Учителя. Ако сте любопитни какво следва – абонирайте се и ние всяка седмица ще ви изпращаме новите записи, които публикуваме.
Молим за търпение, все още не сме публикували този аудио-архив изцяло, вижте други на страницата тук.
Драга Михайлова 1 – Първа среща с Учението
ИНТЕРВЮ НА ВЕРГИЛИЙ КРЪСТЕВ С ДРАГА МИХАЙЛОВА
В.К. (Вергилий Кръстев): Днес е дата?
Д.М. (Драга Михайлова): Четиринайсети.
В.К.: Октомври.
Д.М.: Октомври, 1992 година
В.К.: Сега, вие се казвахте?
Д.М.: Драга Михайлова Иванова.
В.К.: Кога сте родена вие, на коя дата?
Д.М.: На 27 ноември 1910 година.
В.К.: Къде сте родена?
Д.М.: В Кюстендил.
В.К.: В Кюстендил. Вашата майка как се казваше?
Д.М.: Христина.
В.К.: Христина коя?
Д.М.: Христина, по баща Трайчова, а по баща ми Михайлова.
В.К.: Не по баща, по нейния баща. Трайчова, така ли?
Д.М.: Трайчова.
В.К.: А тя, нейният род от къде беше?
Д.М.: От Кратово.
В.К.: Къде е това?
Д.М.: Македония.
В.К.: Македония. Те бяха бежанци, ли бяха? Какви бяха? През балканската война ли бяха дошли?
Д.М.: Не. По-рано.
В.К.: Преди балканската война.
Д.М.: Преди. След Освобождението на България са дошли в Кюстендил.
В.К.: Ама… и след това тя се е оженила с баща ви, така ли?
Д.М.: Да.
В.К.: А баща ви как се казваше?
Д.М.: Михаил.
В.К.: Михаил кой?
Д.М.: Иванов.
В.К.: Сега, той къде е роден?
Д.М.: В Прилеп.
В.К.: В Прилеп?
Д.М.: Да.
В.К.: Сега, той кога идва в България?
Д.М.: Ами и той след Освобождението. Веднага след Освобождението.
В.К.: Сега, те в Кюстендил ли се оженват?
Д.М.: В Кюстендил.
В.К.: А техните семейства отделно идват и там се намират и се оженват.
Д.М.: Да, да. Отделно, да. Баба ми от Кратово, нейна сестра имала две дъщери. Те били много хубави. И едната един турчин и искал да я потурчи и все се криела. Добре, ама жената на турчина, като се научила, почнала да ревнува. И изпраща синът си и един друг турчин и както си вечеряли вечерта… Значи баба Иглика се е казвала тая, дъщеря ѝ Стоянка и Сара, и майка ми и баба ми. Майка ми е била малко детенце. И от прозореца турчинът стреля и я ударя в главата и я убива. И почнал да тече мозък от главата. Майка ми мислила, че е сапун и с ръчичка така слагала: „Мамо, сапун, мамо сапун.“ Тя е била на 3-4 години. И тогава баба ми, като се уплашила, че така турците правят, убиват, искат да потурчат момичета и тя и… вуйчо съм имала и майка ми в два коша, с един кон и тя на коня, преминават границата през Паланка и дохаждат в Кюстендил.
В.К.: Това коя година?
Д.М.: Е, не знам годините.
В.К.: Да.
Д.М.: То е било след Освобождението.
В.К.: От турско робство.
Д.М.: Да.
В.К.: Това е по отношение на майка ви.
Д.М.: Да.
В.К.: А по отношение на баща ви? Казахте, че е от Прилеп.
Д.М.: От Прилеп, да.
В.К.: Нещо интересно за него.
Д.М.: Той пък, като момче бил, десетина-дванайсет годишно момче, били се българчета с турчета. И турците се заканили, че ще ги убият децата. И те побегнали.
В.К.: Да. И той… побегнали за България, така ли?
Д.М.: Да. Побегнали децата и дохаждат в Кюстендил са дошли, ама после в София, в Бургас, обикалял навсякъде. И почнал да се учи занаят. Часовникар искал да се научи. Добре, ама, тука-там, тука-там. И в Гърция е бил, Ксанти, не знам кои други градове. И най-после дохажда в Кюстендил и в Кюстендил се оженва за майка ми
В.К.: Сега, той какво работеше?
Д.М.: Бирария държеше.
В.К.: Бирария. Сега вие колко деца бяхте?
Д.М.: Шест.
В.К.: Шест деца.
Д.М.: Да.
В.К.: Първото как се казваше?
Д.М.: Йорданка.
В.К.: Тя коя година е родена? Не знаете. Втората?
Д.М.: Втори е брат ми Иван.
В.К.: Иван. Той кога е роден? Спомняте ли си?
Д.М.: Ами не ги знам кога.
В.К.: Третият кой е?
Д.М.: Цвета.
В.К.: Светла.
Д.М.: Цвета, Цвета.
В.К.: Цвета. Четвърта?
Д.М.: Надя.
В.К.: Да. Пета?
Д.М.: Люба.
В.К.: Да. Шеста?
Д.М.: Аз.
В.К.: Значи Люба и Драга са пето и шесто дете?
Д.М.: Да.
В.К.: Вие сте родени 1910.
Д.М.: Да.
В.К.: А Люба кога беше родена?
Д.М.: И осма.
В.К.: Деветстотин и осма. Ааа така. Добре. Сега вие живеете и се учите в Кюстендил, така ли?
Д.М.: Да. Да.
В.К.: После?
Д.М.: До деветстотин и …
В.К.: Двете войни, там сте учили. Нали Балканската Европейската.
Д.М.: Да.
В.К.: И вие кога идвате тука да учите? Вие завършвате гимназия, така ли?
Д.М.: Тука в София завърших гимназия.
В.К.: Вашите се преместиха тука ли?
Д.М.: Тука се преместихме.
В.К.: Защо? Защото там нямаше работа, нямаше хляб?
Д.М.: Нямаше. Беше така малко положението опасно. Македонците нападаха, убиваха, така. Такива разправии имаше и баща ми…
В.К.: С майка ви дойдоха тук.
Д.М.: Дойдоха тук. Цялото семейство дойдоха тук.
В.К.: Коя година, след европейската война ли беше? След Европейската.
Д.М.: Европейската война тука беше.
В.К.: Вие бяхте тука Европейската.
Д.М.: Тука, да.
В.К.: Значи след Балканската война е.
Д.М.: След Балканската е било.
В.К.: И къде отседнахте вие?
Д.М.: Е тука в София.
В.К.: И баща ви какво работеше?
Д.М.: Хотел имаше. После напусна хотела.
В.К.: Ама той негов собствен?
Д.М.: Собствен беше.
В.К.: Той го купи или го правиха?
Д.М.: Купен беше. На Цар Симеон и Мария Луиза. Там беше. После вече една будка имаше със вестници, почна да продава.
В.К.: Е добре де, от хотела защо премина на будката. Там фалира ли?
Д.М.: Тамо, нещо с кръстника, който беше… заедно, държаха хотела, нещо се скараха, не знам какво искаше кръстникът и баща ми освободи хотела, на него и се отдели.
В.К.: Така. Той имаше ли пари да ви изхранва? Изхранваше, цялото семейство.
Д.М.: Изхранваше.
В.К.: Цялото семейство .
Д.М.: Цялото семейство.
В.К.: И вие учехте в София, така ли?
Д.М.: В София.
В.К.: В София учихте.
Д.М.: Да.
В.К.: В коя гимназия учихте?
Д.М.: Образцовата гимназия.
В.К.: Коя?
Д.М.: Образцова.
В.К.: Ама втора девическа ли, коя е?
Д.М.: Не.
В.К.: Къде беше тя? На коя улица?
Д.М.: Нааа…
В.К.: Щото Втора девическа е… Не е първа девическа.
Д.М.: Не е втора девическа. Образцовата, тя е …
В.К.: Беше на Екзарх Йосиф, да не е и Цар Асен.
Д.М.: Не, не е на Екзарх Йосиф, ами Фердинанд ли, тая улица, дето е пазара Драгоман. Където са…
В.К.: Георги Кирков, на пазара, женския пазар?
Д.М.: Нагоре, от Пиротска натам. Срещу театър Ренесанс. Знаете ли къде беше театър Ренесанс?
В.К.: Не. Модерния театър?
Д.М.: Не, не, не.
В.К.: Не го знам.
Д.М.: Клементина, Клементина я знаете къде тамо се завършва вече и това Драгоман ли е улицата, или Фердинанд ли е. Не знам.
В.К.: Сега вие завършихте гимназия и какво стана по-нататък?
Д.М.: После следвах.
В.К.: Какво следвахте?
Д.М.: Философия.
В.К.: Философия към университета.
Д.М.: Да.
В.К.: Коя година почнахте?
Д.М.: Кога беше.
В.К.: След Европейската война ли?
Д.М.: Ами да.
В.К.: Щото вие сте 10-та година, трябва, 18 години, значи 19-та – 20-та година. И сте завършили и станахте учителка ли, веднага станахте? Или как?
Д.М.: Да.
В.К.: Къде започнахте да работите?
Д.М.: Станах учителка в село Мещица.
В.К.: Да.
Д.М.: Тогава нямаше места, тогава завършихме университет и по селата ни пращаха.
В.К.: А сестра ви Люба и тя ли завърши същото?
Д.М.: И тя завърши. Всичките, четирите сестри завършихме. Брат ни право завърши.
В.К.: Да. Той право завърши.
Д.М.: Да.
В.К.: И баща ви ви издържаше.
Д.М.: Да.
В.К.: Много хубаво.
Д.М.: Още брат ми като завърши финанси, постъпи на работа, почна той вече да помага.
В.К.: Да. Той вече започна да помага.
Д.М.: Да, той помагаше.
В.К.: Така. Сега, вие за пръв път кога, как се срещнахте с Учителя и как се добрахте до тези идеи?
Д.М.: Гимназията, заведоха ни на екскурзия на 1-ви май в гората, в Борисовата градина. Точно там, дето играем Паневритмия. И аз, сестра ми Люба и една нейна съученичка Мария, тичаме, играем си, деца, да хванем мига. Да хванем мига тук, да хванем мига, това дърво, това дърво.
В.К.: То това е някакъв израз, да хванеш мига. На слънцето ли, на какво? Ами така.
Д.М.: Ей така. (смее се)
В.К.: Така казвало.
Д.М.: Какво ни дошло на ума. И тичаме така играем. И полека-полека отиваме до Изгрева, тичайки така между дърветата. И там дето играеха Паневритмия, гледаме насядали няколко сестри, братя, четат си нещо. Викат: „Абе деца, какво се смеете, какво тичате?“ –„Гоним, да хванем мига.“ И те се засмяха и казват: „А, вий го хванахте. Елате, елате тука!“ Отидохме при тях, почнаха да четат беседа, не я помня коя е била беседата.
В.К.: Това на поляната на Изгрева.
Д.М.: Да.
В.К.: Още не беше построен Изгрева.
Д.М.: Не. Още не беше.
В.К.: Да. Това коя година да е било?
Д.М.: 26-та. 26-та е било. И играем там така. Гледаха ни на ръка.
В.К.: Помните ли ги тия хора? Не ги помните.
Д.М.: Савка беше знам. Паша. Другите кои са били? А, Елена Козарева.
В.К.: Да. Елена Козарева.
Д.М.: Да. Тях ги помня. Другите не ги помня кои са били. И пита ни Елена: „Гладни ли сте бе деца?“ – „Гладни сме.“ И тя ни даде хляб и маслини. Много ни хареса.
В.К.: Вие за пръв път ядете хляб и маслини, така голи.
Д.М.: А, не за пръв път. Ние сме яли много пъти, ама там ни се така хареса, че…
В.К.: На чист въздух, при тях.
Д.М.: Да, при тях. И стояхме, колко стояхме и казахме: „Ей, трябва да се връщаме, че учителите сега ще ни пребият.“ И тръгнахме.
В.К.: Вашите учители, от гимназията.
Д.М.: Да, от гимназията учителите. „Кои сте вие?“ За Учителя за Дънов почнаха да ни говорят. И ние много харесахме всичко. Връщаме се. Учителите се карат: „Къде бяхте, закъсняхме, заради вас из гората да ви търсим.“ –„Там и там отидохме.“ –„Ооо, при дъновистите. Ами това е най-опасно. Вий знаете ли кои са дъновистите? Кой е Дънов, знаете ли вие?“ Ние казваме: „Ама много хубаво беше, четоха ни прекрасни работи. Какво, какви хубави работи ни казаха.“ –„Ааа, вий сте заблудени.“ И върнахме се вече в София, си дойдохме. И един неделен отидохме на Оборище, имаше там салон.
В.К.: На улица „Оборище“ 14?
Д.М.: Да.
В.К.: Това е, да, това е там Оборище.
Д.М.: Там. И там го виждах Учителя.
В.К.: На беседа.
Д.М.: На беседа. След това вече като ученичка, заета съм си, не съм ходила. Като студентка вече започнах.
В.К.: Добре, като бяхте на Оборище 14, срещахте ли се с него, говорихте ли? Или само го видяхте?
Д.М.: Не само го видяхме и целунахме ръка и нищо повече.
В.К.: Да.
Д.М.: Това само беше.
В.К.: И по-късно?
Д.М.: По-късно вече, като студентки, тогава вече брат ни се беше запознал с Учителя, сестрите ми, двете, Цвета и Надя и ние почнахме да идем вече на Изгрева. Вече беше построен салона на Изгрева.
В.К.: Добре. Как се беше запознала вашата сестра Надя?
Д.М.: Надя и Цвета били на гости на имен ден някъде. И там бил Кръстьо.
В.К.: Кръстьо кой? Христов.
Д.М.: Христов.
В.К.: Да.
Д.М.: И той говорил там, гледал на ръка, говорил. И те дойдоха и казват: „Ах какво се запознахме, какво научихме!“ Ние казваме: „Ами ние по-рано го знаем това нещо.“ И тръгнахме вече на Изгрева да ходим.
В.К.: Така. А вашият брат как се запозна?
Д.М.: Той пък беше завършил право и финанси и като началник в данъчното управление, директорът му казва: „Ще идеш в комендантството да освободиш Антов.“ Антов бил архивар и казва: „Арестуван е, а без архивар, ние … трябва да имаме човек който да издаде тук.“
В.К.: Добре, той е бил архивар, а защо е бил арестуван Антов, Никола Антов, нали?
Д.М.: Да. Е нещо комунист ли бил.
В.К.: Анархист е бил. Да.
Д.М.: Анархист ли е бил? … Земеделец ли е бил? Нещо не знам…
В.К.: И той къде е работил архивар, към съда ли?
Д.М.: Не, в данъчното управление.
В.К.: В данъчното управление.
Д.М.: В данъчното управление.
В.К.: И те са го арестували и без него не могат да работят. И той отива и го освобождава.
Д.М.: Да. И брат ми отива с писмо, занася от директора в комендантството. Казва: „Тоя човек трябва да го пуснете, той е наш човек. Без… архива не може.“ И пускат го те и Антов му казва: „Млади момко, ти ме освободи от затвора, тука от ареста, аз ще те заведа сега на едно място.“ И го завежда в Турферайн са се събирали, преди Оборище в Турферайн. И …
В.К.: То какво беше Турферайн, то е немски клуб?
Д.М.: Да, такива дипломати са се събирали тамо…
В.К.: Там е имало, Учителят е държал беседи, така ли, по вечерно време?
Д.М.: Беседи. Вечер там е беседи държал. Като не е имало къде. Отначало е бил на Опълченска 66. Обаче малко тамо местото, събира се много народ, няма къде. Почва във Турферайн, след това па в Оборище и накрая в Салона. И там Антов запознава брат ми с Учителя. Той му целува ръка, запознава го и така. И брат ми…
В.К.: Сега от вашето семейство, фактически, брат ви, сестра ви Надя…
Д.М.: Цвета, Люба…
В.К.: Люба и вие.
Д.М.: Да и майка ми и баща ми ги доведохме.
В.К.: Така. Те как майка ви и баща ви, вий ли ги заведохте?
Д.М.: Ами ний ги заведохме.
В.К.: А, вие ги заведохте. Значи, цялото семейство.
Д.М.: Цялото семейство. И станахме вегетарианци. И … все при Учителя, каквото имаше, тичаме при Учителя: „Учителю, това! Учителю, това!“ И Той винаги ни помагаше.
В.К.: Сега, хайде да почваме така подред. Някои опитности, вашият брат, които имаше с Учителя.
Д.М.: Опитности. Веднъж брат ми отива при Учителя, да го пита нещо за баща ми. А Учителя пред стаичката имаше една така леха цветя. Поливал цветята и изведнъж казва: „Ах, какво, каква небрежност съм проявил.“ Едно место го оставил неполято.
В.К.: Кой казва това?
Д.М.: Учителят. „Ах, каква небрежност съм направил! Ах! Боже, прости ми, цветенца простете ми!“ И е казал: „Цеко, имаше един брат Цеко, ако сте го чували. Цеко, тичай донеси вода една бъчонка.“ От дето е сега Хотел Москва, там беше една бирария.
В.К.: Да. На Танушев.
Д.М.: Танушев. От там взимаха вода. И Цеко отива, донася със бъчонка, с количка вода. И Учителят полива това място с вода и казва: „Ах, простете ми цветенца, каква небрежност съм допуснал.“ И след това се обръща към брат ми: „Какво искаш?“ И брат ми му казва, че… го пита за баща ми нещо там, го е питал. И като си дойде, казва: „Какво нещо е Учителят, казва, че не полял цветенцето и се извинява, казва, и веднага го полива два пъти повече.“
В.К.: А той баща ви, брат ви, той се казваше?
Д.М.: Иван.
В.К.: Иван?
Д.М.: Михайлов Иванов
В.К.: Михайлов Иванов. Сега, а той за какво беше отишъл да го пита нещо за баща ви?
Д.М.: За баща ми да го пита.
В.К.: Нещо болен ли беше?
Д.М.: Болен беше баща ми.
В.К.: От какво беше болен?
Д.М.: Ами, баща ми получи удар. И ние тичахме винаги за, когато нещо се влоши положението, тичаме при Учителя. И нещо баща ми тогава, нещо простуда е имал. И брат ми отива да го попита, да му каже: „Учителю, какво да направим, баща ми така и така?“ На дясната страна беше получил удар. Десният крак, дясната ръка и говора беше засегнат.
В.К.: Да. Това е за… Други опитности на брат ви с Учителя?
Д.М.: Други, най-интересния, това беше 38-ма ли е било, не помня. Баща ми се разболя много тежко. Викаме най-големите лекари – професор Николов, Димитраков, други професори. Казват: “Безнадеждно е положението.“ И казват му на брат ми: „Ами, баща ти утре, други ден ще си замине. Подготви майка ти и сестрите. Да не останат изненадани, да не се изплашат.“ Брат ми казва: „Какво! Ще ги подготвям ли?“ Надвечер беше вече така, към 6-7 часа, през март е било това. Взима едно такси, имаше един познат, Първан се казваше. „Първане, ще ме заведеш на Изгрева и колкото стоя там, ще ме чакаш.“ И вече към 9 часа вечерта брат ми иска да се качи при Учителя, горе по стълбичката, да му каже. А този брат, дето е паметника там…
В.К.: Ради.
Д.М.: Ради, Ради. Брат Ради казва: „Не, не може, Учителят си е легнал. Не може!“ – „Абе Ради, пусни ме, бе моля ти се! Баща ми е тежко болен, ще умре. Моля ти се!“ – „Не! Не те пускам!“ И го блъска. В това време Учителят излиза горе и казва: „Брат Ради, върви да си легнеш, повече няма да се занимаваш.“ И слиза по стълбището, хваща брат ми под ръка и тръгва с него из поляната, дето играеха Паневритмия. И брат ми: „Учителю, баща ми!“ Той: „Сега виж тая звезда, от това съзвездие. Малката мечка, Голямата мечка, Ралото, Квачката, тия…“ Показва му. „Сириус, тая най-хубавата звезда в Сириус, Слънцето. Това е на цялата вселена Слънцето. Там живеят такива същества, такива…“ Брат ми пак: „А Учителю, баща ми!“ Той пак…
В.К.: Му говори за Слънцето, за космоса, за звездите.
Д.М.: За космоса, за звездите. Говори му все сложни работи. Белчо, не там! (говори към котката си)
В.К.: Това е котарака Белчо. И какво става нататък?
Д.М.: И продължава да говори. Брат ми пак: „Ама Учителю…“ Той пак: „Ааа, ето тая звезда, виждаш ли една звезда прелетя? Тя, ама да не мислиш, че ще падне тук, не. Тя вече 1000 години как лети. Тая звезда еди-коя си.“ Казва му. После му показва: „Виж сега земята, имало снежец, така през март, виж майката Земя как е стоплила тука и тече, снежецът се топи, тече, стича и напоява я.“ Говори му всевъзможни работи. Брат ми, се видял в чудо, рекъл: „Язък!“
В.К.: Че си загубил времето.
Д.М.: „Какво ли ще стане с баща ми? Аз мислех, че Учителят ще направи нещо.“ И шофьора почнал да дава сигнал.
В.К.: Със клаксона на колата.
Д.М.: Да. Защо, какво? Погледнал часовника. И Учителят казал: „Виждаш ли, страх го е да не си избягал. Дава сигнал.“ Ама погледнал часовника, рекъл: „А, два часа.“ През нощта. Значи от 9 до 2 часа.
В.К.: От 9 до 2 часа.
Д.М.: До два часа. Казал: „Аа два часа, два часа не се тръгва, нито се почва работа.“
В.К.: Значи 9 до 12 – три часа и още … – значи пет часа. Учителят се движи с него.
Д.М.: Да. Движи се с него под ръка из поляната и все му говори за звездите, за планетите, за…
В.К.: И той, това беше го запомнил, не го ли написа? Не.
Д.М.: Не го написа. Разправяше го само на хората. Но не го написа.
В.К.: Да.
Д.М.: И тогава каза: „Чакай, мина 2 часа“ , към 2 и половина казва: „А сега можеш да тръгваш. Ще идеш, ще кажеш много здраве на баща ти.“ Брат ми: „Ама той, в агония!“ – „Той те чака на вратата и се ядосва, че те няма.“ А през това време баща ми беше в агония, стана, почна да говори: „Ах, къде е Иван, а къде е Иване, къде е Иване?“
В.К.: Вие сте си в къщи и го виждате.
Д.М.: Ние сме при баща ми. При него сме. Той стана: „А, що го няма, що го няма?“ Значи той си оздравял вече. Учителят по този начин го е лекувал, ама от где да знаем. И казва: „Баща ти те чака.“ – „Ама как той…?“ – „Той те чака сега. И сега иди в къщи, ще му кажеш много здраве. Утре ще отидеш на улица Граф Игнатиев, сега беше там рибарница, тогава продаваха птици. Ще влезеш в магазина, жената ще ти даде второто пиле от редицата.“ Тогава пилетата така наредени, закачени. „Ще ти даде второто пиле.“ –„Ама Учителю, нали сме вегетарианци!“ –„Нищо, че сте вегетарианци. Някога баща ти се е жертвал за това пиле, сега то се жертва за баща ти. Ще направите супа, ще му дадете веднъж. И ще му дадете компот от сливи. Печени сливи, кюстендилски, ще му дадете.“ И брат ми целува му ръка, тръгва си, дохожда в 3 часа се връща вече в къщи. На вратата го среща баща ми: „Ах, ти къде беше?“ И брат ми казва: „Много здраве от Учителя, много здраве от Учителя!“
В.К.: Да. Значи, „Много здраве от Учителя, много здраве от Учителя!“ Така. И така е тази опитност.
Д.М.: И сега какво става. Брат ми сутринта отива на граф Игнатиев и с влизането жената откача едно пиле и му подава. Без той да казва нещо. Подава му пилето. Дохажда в къщи, сваряваме супа, даваме му на обед. И ние се престарахме и вечерта му дадохме. На другия ден брат ми отива при Учителя да му благодари. Учителят казва: „А колко пъти му дадохте от пилето?“ Брат ми: „Ами Учителю, сестрите се престарали, още веднъж, два пъти.“ – „Ааа, не, друг път ще знаете – каквото кажа това. Един път. Второто го поемам аз. Но друг път ще знаете. Каквото съм казал – това.“ И лекарите след обед пристигат, да изкажат съболезнования. Мислят, че баща ми е умрял. И като го виждат, той на вратата: „Ооооо, добър ден!“ Те се стрясват: „Ама как, как е възможно?“ – „Ами, как е възможно? Е как Учителят го…“ – „Е как го излекува?“ – „Ами така!“ –„Ама възможно ли е това?“ –„Ами ето виждате. Възможно ли е, не е ли, виждате сами.“ И така, баща ми живя след това още 18 години.
В.К.: Други опитности още на баща ви и с Учителя?
Д.М.: Има. Отиваме, след като беше получил удар баща ми и оздравя, отиваме на Изгрева за пръв път. Било е пролетта, защо режеха лозите. И отиваме, къде е Учителят, на поляната, дето играеше Паневритмия, лози имаше, и кастрят ги. И Учителят реже. Аз искам да отида, сестрите не ме пускат: „Не може, не може, Учителят е зает.“ Аз като се заблъсках, блъснах тоя, блъснах оня, тичам: „Учителю, баща ми дойде, иска да ви види!“ – „Ааа така ли? Цеко, ето ножиците, продължи да режеш.“ И дохажда, прегърнаха се с баща ми и покани ни в стаичката, влязохме. И сега баща ми мълчи, Учителят мълчи, ние всичките мълчим и се гледаме. По едно време аз викам: „Учителю, понеже не може хубаво да говори баща ми, срам го е, затова.“ Каза така: (явно прави знак с ръка)
В.К.: Значи посочи с пръст да не говориш.
Д.М.: Да. Аз млъкнах. След време каза: „Такъв разговор водихме ние, че вие ако го бяхте чули, ще се смаехте! И кой присъстваше тука, ако знаехте, на разговора? “
В.К.: Значи между душите. Разговор между Учителя, между Духа и ученика.
Д.М.: „Обаче, казва, вие нито чухте нито видехте.“
В.К.: И кой е присъствал също.
Д.М.: Да. „Какъв разговор имахме.“ И след това вече стана. Тръгнахме си, пак му целуваме ръка, радваме се и Той се радва, доволен. Винаги се смееше, доволен, радостен, че е свършил известна работа.
В.К.: Да.
Д.М.: А, за окото.
В.К.: Да.
Д.М.: Операция на окото беше направена. Перде имаше.
В.К.: Кой това? Баща ви.
Д.М.: Баща ми. И беше се инфектирало. Напръскал се нещо. Инфектирало се окото.
В.К.: С какво беше се напръскал?
Д.М.: Сняг. Сняг имаше зимата. Напръскал се. Станало му инфекция. Окото почервеня, изду се така. Викаме лекар, той казва: „Трябва да се извади окото.“ Боже, как ще се вади окото? Тичаме при Учителя. „Учителю така и така.“ И Той каза: „Ще вземете един чист съд. Един хубав, чист, вълнен парцал. Гореща вода, топите парцала в горещата вода, слагате на окото. Цяла нощ това ще правите.“ И Люба цяла нощ, топи парцала и слага на окото, топи парцала и слага на окото. На сутринта окото се избистри чисто, нищо няма. Дохажда следобед лекарят: „Ама, казва, ама как, какво?“ – „Ами какво. Учителят го излекува, по тоя и тоя начин.“ – „Божеее, това нещо не съм го чувал никога.“ –„Ами ето, виж има го. Да го видиш.“
В.К.: А този, искаше да го извади лекарят?
Д.М.: Да, искаше да го извади.
В.К.: Така. Това е за окото.
Д.М.: За окото е това.
В.К.: Друга опитност с баща ви?
Д.М.: Ами…за майка.
В.К.: Добре, за майка ви. Какви опитности имаше с Учителя?
Д.М.: За майка ми.
В.К.: Майка ви се казваше…?
Д.М.: Христина.
В.К.: Да.
Д.М.: Тя пиеше кафе и се задави.
В.К.: Да.
Д.М.: Във…
В.К.: Кривото гърло.
Д.М.: Кривото гърло отишло кафето. И почна да кашля, закашля, почна да не може да ходи, да пада, пожълтя. И ние, чудим се какво да правим. Тичаме, аз и Нада, на Изгрева, при Учителя. Беше точно по време, обядваха. Кръстьо беше отвънка. Викаме: „Кръстьо, иди кажи на Учителя да дойде, майка ми не е добре, да му кажем.“ Учителят влиза и казва: „Учителю, две сестри…“, през прозореца, там дето беше, знаете ли? Вие не го знаете, беше разтурено вече, трапезарията.
В.К.: Това е на трапезарията. Да.
Д.М.: Да.
В.К.: Да.
Д.М.: В стъклата поглежда Учителят, нас, вижда ни и си продължава да си разговаря със сестрите. Ние отвънка просто треперим.
В.К.: Чакате да срещнете Учителя.
Д.М.: Чакаме, да. Той не излиза.
В.К.: А Той ви видя.
Д.М.: Той ни видя. Видя ни, а не излиза. Ах, Боже, леле що го няма. Ах, няма майка ни сигурно ще умре, я да си идем. Да си идем, няма какво. Кръстьо пак влиза: „Учителю, много се молят сестрите.“ Той пак погледна към нас и пак се изви. И по едно време тръгна. Тръгна, на вратата го Олга…
В.К.: Славчева
Д.М.: …Славчева спря. „Учителю…“, заговори с нея. Ах Олге, Олге, ядосваме се. По едно време дойде Учителят: „Е, какво сте толкова треперите? Що сте толкова ядосани, майка ви е добре.“ – „Ама как тя, щеше да умре, умираше.“ – „Майка ви е добре. Но тичайте сега, бързайте, да кажете на лекаря да не слага инжекция. А ще я повдигнете майка ви на възглавница, ще й дадете гореща вода с лъжичка. Една чаша.“ И ние бързо му целунахме ръка, даже като му целунах ръка, така със зъбите го ударих. Тичаме, тичаме, даже като дойдохме в къщи, гледаме лекарят държи спринцовката. Готов да слага инжекция. Брат ми като видя положението на майка ми, че отива вече, вика двама лекари. И те казват, трябва инжекция да се сложи, не знам какво. Брат ми не дава и единият лекар се разсърдил, накарал го да се разпише, че не е съгласен и си отива. Единия остава, вика: „Аз ще остана, да видя какво става.“ И ние казваме: „Учителят каза никаква инжекция.“ –„Ама как бе?“ –„Никаква инжекция“. Подигнахме я майка ни. Почнахме да й даваме гореща вода. Тя беше жълта, жълта, като лимон. И започна да става розова, розова, розова, розова, изправи се, започна да си говори, стана. И лекарят се чуди, вика: „Ама какво е това?“ Абе викаме: „Учителят.“ – „Е кой е тоя Учител?“ – „Ами Петър Дънов. Той е така, така, така.“ – „Ау, и аз трябва да отида да го видя тоя човек. Какви чудеса стават.“
В.К.: Значи стана само с гореща вода и със лъжичка чаена.
Д.М.: Да.
В.К.: И започна. И тя се оправи.
Д.М.: Оправи се.
В.К.: Да. Друга опитност на майка ви с Учителя?
Д.М.: Нада.
В.К.: Сестра ви Надя.
Д.М.: Да. Беше учителка, бяха я командировали в Скопие.
В.К.: Да.
Д.М.: И по пътя се запознала с кондуктора. Нещо билет ли немала, не знам какво, да я глоби. И тя почнала: „Ей какво ще ме глобиш бе момче? Аз отивам учителка тамо.“ И запознала се с него. Той я харесал и почнал да се върти около нея. И иска да се жени. Тя дойде, писа ни.
В.К.: Писа ви писмо?
Д.М.: Да. Писа ни писмо. После дойде тук, в София. Викаме, от где да знаем, за кондуктор ще се жениш. Ти гимназиална учителка. Както искаш. Отива на Изгрева при Учителя
В.К.: Тя?
Д.М.: Да.
В.К.: Надя?
Д.М.: Да. Да го пита.
В.К.: Тя коя беше по ред сестра? Първата ли беше?
Д.М.: Не, третата.
В.К.: Третата.
Д.М.: Третата. И отива да пита Учителя. Учителят вътре в стаята, а тя отвънка. Добре, ама срам я така, неудобно ѝ, как да влезе. А Учителят наведен, намръщен, чете си нещо. По едно време Учителят излиза, а тя стои там. Не ѝ проговаря, не се спира при нея. Ходи нагоре-надолу, нагоре-надолу и казва: „Има някои, които си търсят белята, които искат да се женят, да вършат глупости, без да мислят какво ще направят. Аз не се занимавам с такива, не се интересувам от такива.“ И си влиза вътре.
В.К.: Учителят си говори на себе си.
Д.М.: Да.
В.К.: А тя чува.
Д.М.: Тя чува.
В.К.: А не се обръща към нея, нали?
Д.М.: Не, не.
В.К.: Говори си на себе си.
Д.М.: Да, да.
В.К.: А тя чува всичко.
Д.М.: И тя чува всичко.
В.К.: И той се разхожда пред нея, така ли?
Д.М.: Пред нея се разхожда. И било я срам и страх да влезе. Връща се.
В.К.: Тя е вънка във антрето чака.
Д.М.: Не, на… пред къщичката на тротоара, долу стаичката, дето беше.
В.К.: На Опълченска 66 или на …
Д.М.: Не, на Изгрева. В приемното. В приемното.
В.К.: Да.
Д.М.: И връща се тя: „Учителя така и така каза, това значи че не е съгласен да се женя аз.“ А пък той беше казал за нея, че от минал живот е много издигната и че сега ще бъде така, ако продължава да не се жени, ще бъде нещо повече, ама… Добре, ама тоя там настоява и тя се оженва за него.
В.К.: Сега, кога беше Учителят ѝ казал, че от предишен живот по-издигната, по-духовно е работила, в някаква друга среща?
Д.М.: На Кръстьо беше казал.
В.К.: А, на Кръстьо беше казал за нея.
Д.М.: На Кръстьо. Да.
В.К.: Да.
Д.М.: На Кръстьо беше казал за нея. Че тя е много издигната.
В.К.: И какво стана накрая? Тя се ожени.
Д.М.: Ожени се.
В.К.: Не послуша Учителя.
Д.М.: Не послуша Учителя, ожени се..
В.К.: Ожени се за кондуктора. И какво стана по-нататък?
Д.М.: И не живееше много добре така. Той отначало ядеше месо, после започна уж да не яде, ама тайно отиваше да си … по гостилниците, да си яде. Не се много…
В.К.: Деца имаха ли?
Д.М.: Нямаха деца. Нямаха деца, осиновиха едно. Осиновиха едно дете и то пък излезе така …
В.К.: Ненормално.
Д.М.: Нормално, ама не добро, не беше добро.
В.К.: В какъв смисъл не беше добро? Не беше послушно ли?
Д.М.: Не беше послушно. Беше диво, диво такова, диваче.
В.К.: И създаде много ядове.
Д.М.: Ядове много създаде. Тя се разболя, то се разболява от грип и тя, пък тя го много обичаше. От устата, целува го по устата. Лекарят ѝ каза: „Абе от грип е болно, пази се.“ Аа, тя по устата го целува, прегръща го.
В.К.: Е то колко голямо беше?
Д.М.: Трето отделение. Иии…
В.К.: То почина.
Д.М.: Не, то не почина. Тя почина. Тя се …
В.К.: Зарази.
Д.М.: Зарази от грип и емболия ли какво се казва и …
В.К.: Почина.
Д.М.: …почина.
В.К.: На колко години?
Д.М.: На 49 ли беше, 50 ли?
В.К.: 49-50 години.
Д.М.: Да.
В.К.: Значи тя така приключи?
Д.М.: Така приключи тя.
В.К.: Не послуша Учителя…
Д.М.: Не послуша.
В.К.: Така. Сега другата ви сестра…
Д.М.: Цвета
В.К.: Другата ви сестра Цвета, тя коя е подред?
Д.М.: Тя е втора подред. От сестрите, а иначе е трета. И тя беше учителка в Македония. И тя беше командирована в Прилеп. Не, не беше в Прилеп. Тя искаше в Скопие да отиде, с Нада заедно. Добре, ама назначават я директор на едно… такъв пансион за сираци, я назначават. И тя отива да пита Учителя, да отиде ли или не. Учителят казва: „Не, няма да отиваш.“ –„Ама защо Учителю, там сестра ми Нада е там учителка…“ – „Няма да отиваш. Нищо повече.“
В.К.: Не ѝ е разрешил.
Д.М.: Не ѝ разрешава.
В.К.: А тя – отиде.
Д.М.: Тя, не. Тя излиза отвънка, Милка Периклиева я вижда. „Какво ма сестра?“ –„Така и така Учителят“ – „Върни се пак. Аз така нахалствам, нахалствам много пъти и той ми разрешава.“ Пак се връща сестра ми: „Ама Учителю, ама моля ти се!“ –„Няма да отиваш. Нищо повече. На твоя отговорност.“ И тя не отиде, не отиде там. После я назначиха в Прилеп. Отиде в Прилеп, но когато почнаха бомбандировките…
В.К.: А когато я назначиха в Прилеп отиде ли да пита пак Учителя?
Д.М.: Пита. Учителят каза: „Може.“
В.К.: Тогава вече може.
Д.М.: Може.
В.К.: А защо не ѝ позволи предния път?
Д.М.: Сега ще ви кажа защо. Нали почнаха бомбардировки тука в София и в Скопие. Пада бомба в това училище, в което я назначават и директорката я убива бомбата.
В.К.: Другата директорка.
Д.М.: Другата, която е била назначена.
В.К.: Назначена на нейно място.
Д.М.: Да. И значи, разбира се сами защо ѝ е казал Учителят да не отиде там.
В.К.: И тя чак после разбира.
Д.М.: После разбира защо ѝ е казал да не отиде там.
В.К.: Дааа. И след тя отиде, къде отиде? В Прилеп?
Д.М.: В Прилеп.
В.К.: И колко време беше там?
Д.М.: Две години в Прилеп, после нали след 9ти септември…
В.К.: Нещо, други опитности на Цвета, да си спомниш? Първото дете е Йорданка, тя остана, само тя ли остана?
Д.М.: Само тя остана.
В.К.: Значи, вторият беше…
Д.М.: Иван.
В.К.: Иван. Ние казахме някои опитности за него. Надя…
Д.М.: Цвета.
В.К.: Цвета.
Д.М.: Нада.
В.К.: Цвета, Надя.
Д.М.: Да.
В.К.: За Надя какво казахме?
Д.М.: За жененето.
В.К.: Да. За жененето. Сега и остава Люба.
Д.М.: Люба.
В.К.: Сега, кажи ни нещо за Люба.
Д.М.: Ами, за Люба, тя…
В.К.: И тя ли беше учителка?
Д.М.: Учителка, да.
В.К.: Да.
Д.М.: Тя беше, оставяхме я в къщи нея, да се грижи за баща ми и за майка ми, а пък ние повечето учителки из провинцията, натам-насам. А нея така като най-кротка я оставяхме в къщи. И тя винаги беше връзката между Учителят и баща ми, майка ми, брат ми. Винаги беше връзка тя.
В.К.: Тя най-много е ходила. Така ли?
Д.М.: Най-много е ходила тя.
В.К.: Тя написа ли си някакви опитности? Нищо не е написала.
Д.М.: Нищо не е написала.
В.К.: Никой нищо не написа.
Д.М.: Никой нищо не написа.
В.К.: Защо?
Д.М.: Ами, не искахме.
В.К.: Защо? Страх ли ви беше или какво?
Д.М.: Не страх, защото изопачават. Аз една опитност, която бях казала, после…
В.К.: Да?
Д.М.: Чух една сестра я разказва съвсем изопачена и аз станах и казвам: „Защо изопачавате? Това лице съм аз.“ – „А, как ти?“ – „Аз съм, казвам, това лице.“
В.К.: Коя е тая опитност?
Д.М.: Сега ще ви я кажа. Като мене бяха командировали в Македония и след бомбардировките, нали за Коледа си дойдох тука. Станаха бомбардировките, 44-та година и дадоха ни ваканция до февруари. От февруари вече трябваше да заминем. Партизани, тогава шумкари ги наричахме. Нападаха на влаковете. Ей…
В.К.: Не барай там, не барай, отивай в другата стая! Това е котаракът, който не слуша. Да. И какво казват – шумкарите нападат влаковете?
Д.М.: Нападат влаковете, опасно положението и с… във Мърчаево сме вече. Отиваме. И Учителят е там. Отиваме с брат ми при Учителя, и брат ми казва: „Учителю, трябва да замине, командирована е. Граждански мобилизирана, ако не отиде, наказват. Ама какво да правим? Положението е опасно.“ Учителят така си сложи, ръцете си слагаше на коленете.
В.К.: Двете ръце на двете колене.
Д.М.: Да. Слага си така и мълча, мълча, мълча и каза: „Да, ще замине, трябва да замине.“ Ама брат ми: „Ама, Учителю, прави някак си да не отиде. Положението е опасно.“ –„Да отиде.“ И на другият ден сутринта, няма какво, гарата беше бомбардирана. Та, някъде на друго място, към Илиенци ли къде беше, се качихме на влака. Пристига един влак от Цариброд и от вагона тече кръв. Чудим се какво е. А то избити, български войници избити от партизаните, натоварени във влака, да ги донесат тука в София. Брат ми като видя, „Леле, каза, ами сега?“ Ами няма какво. Качихме се на влака. Влакът беше пълен с войници. Само един вагон граждани. Другото всичко с войници. И до Цариброд стигнахме. На Цариброд разрушили моста на река Нишава. А пък тя голяма река. Червена, една голяма река. Сложено там бомба, вдигнат моста във въздуха и гарата разрушена. И слязохме от влака. Сега как ще преминем отсрещната страна. На реката наслагани камъни и от една купчина камъни до друга – греди. И по тия греди да се мине. А пък аз в една ръка държа куфарче, в другата – чанта. Стоя и гледам, викам: „Боже как ще мина сега? Ако се клатушна, ще падна в реката, тя голяма река.“ Добре, ама двама войници идват зад мене, хванаха ме единия за едната ръка, другият за другата, преминахме реката. Отсрещната страна ни натовариха в такива, товарни вагони, затвориха ги и тръгна влака. Сега повърви, повърви донякъде… ей..
В.К.: Нищо остави го котаракът, нека си играе.
Д.М.: …повърви, повърви донякъде, спре. Връща се назад. А, чуваме гърмежи от партизани, нападат, гърмят. И аз през всичкото време пея, Псалом 91, Фир Фюр Фен, Махар Бену Аба, другите песни пея и чета молитви. Хората викат: „Стига ма, стига си пеяла! Не виждаш ли, че умираме, на смърт сме, а ти си се разпеяла!“ Викам: „Докато аз пея, бъдете спокойни, никой няма да загине.“ И така влакът върви, върви напред, удари назад. Върви напред, удари назад. Значи тука се тръгваше от София, като се тръгнеше сутрин, към 6 часа се стигаше в Скопие. А то мина 6 часа, мина цялата нощ и другия ден на обед чуваме шум, гюрултия. Викаме: „Сега, сигурно ни заградиха вече партизаните.“ Като отварят вратите, ние сме на гара Скопие. Цялото Скопие излязло на влака. И като отвориха вратите, аз понеже бях първа така на вратата, полетох и отвънка началника на гарата ме дигна така на ръцете и каза: „Във тоя влак е имало един праведен човек, за да стигнете живи и здрави, казва, минахте през зоната на смъртта. Казва, нямате представа какво нещо беше! Цяла нощ сме били на пост. Колко пъти влакът върви напред, тръгне назад, вдигат релсите, поставят бомби. Какво не правиха, казва, но е имало праведен човек, да стигнете.“ В това време аз гледам, под часовника една група, имаше братска група в Скопие. Там, Генчев, Ганчо Генчев, ако го знаете. Той беше като… коменданта там беше. Нещо офицер беше. И каза: „Имало …“ И като ги видях там, сестра ми Надежда…
В.К.: Тя ви чака.
Д.М.: Тя ме чака. И групичката, всичките стоят тамо. Като ги видях, тичам при тях. Като тръгнах от Мърчаево, като тръгнах, Учителят ми даде една ябълка, и каза: „Тая ябълка ще я занесеш на братята в Скопие, да си я поделят.“ И аз тичам при тях и казвам: „Много здраве от Учителя, праща ви тая ябълка да си я поделите.“ И те казват: „Ааа, ето кой е спасил влака!“ Ето кой е спасил влака. И взеха ябълката, дванайсет души бяха, разделиха си я на дванайсет.
В.К.: Части.
Д.М.: Да. И така преминахме значи.
В.К.: Да. Добре. Бяхме почнали със сестра ви Люба, някои опитности. Тя е била връзката между вас и Учителя.
Д.М.: Да.
В.К.: Имала е много опитности.
Д.М.: Имала е, има, ама сега в момента не мога да си… знам че и тя беше нещо болна. Нещо стомаха ли не знам какво. Учителят ѝ беше казал – ряпа, настъргана ряпа и сока изцеден да пие, да мине. Не помня.
В.К.: Така. Някоя друга ваша опитност? Почти свършихме с братята и сестрите.
Д.М.: Да.
В.К.: С Учителя някоя друга опитност. Онази опитност, която ми разказахте, когато двете сестри сте вървели.
Д.М.: Аха, в Мърчаево, седят при Извора на Доброто, не на Доброто, ами на Здравето. Извора, не знам, знаете ли го вие къде е?
В.К.: На Здравето, не на Доброто, а на Здравето. Това е друго изворче
Д.М.: Да. Там Учителят със сестри, седят и говорят си. И аз и Люба отиваме към тях. И Учителят нещо посочва така. И всички гледат и ние се смутихме, викаме: „Защо ли гледат сега, какво, що, сигурно сме закъснели, та за това.“ В това време Учителя направи място да седна аз от едната страна, Люба от другата, до него. Седнахме, поговори Той малко, погледна нагоре, и скочи. А пък беше ясно, скочи изведнъж и тръгна. И колко е разстоянието от извора до къщата на Темелко, като започна един дъжд…
В.К.: То колко метра е до Здравето?
Д.М.: Па много малко е.
В.К.: 50 – 60 метра е.
Д.М.: Стотина метра.
В.К.: Стотина метра. Да.
Д.М.: Един дъжд пороен и бързаме, бързаме всички. Учителят първо се качи, всичките се качихме там на балкончето, дето е. А в това време слънцето залязваше, то залязваше към Перник. Грамадно, червено, а пред него един облак черен така, като креп. Учителят се обърна и каза: „Траура на България.“
В.К.: Траура на България. Това е коя година? 44-та.
Д.М.: 44-та, преди 9-ти септември.
В.К.: Траура на България.
Д.М.: Траура на България. Влязохме вътре в стаята, дава Темелко вечеря, имаше. Вечеряхме и приказвахме и ние си тръгнахме. На другия ден сестрите ми казват: „Знаеш ли какво каза Учителят?“ Викам: „Не.“ –„Каза, че една от вас двете е изгоряла жива за Христа. Но коя е няма да я каже, за да не се съблазни нито тя, нито, казва, ние да се съблазним.“
В.К.: И не каза.
Д.М.: Не каза.
В.К.: И вие не можахте да откриете коя е тя.
Д.М.: Не.
В.К.: Ето виж какъв хубав метод, дава подтик и на двете.
Д.М.: Да.
В.К.: Защото, ако пък на едната каже другата пък, ще се обезсърчи. Една от двете.
Д.М.: Казва: „Една е жива изгоряла за Христа.“
В.К.: Според мене вие сте тази. Вие този случай сте ми го разказвали преди 30 години. Седемдесета година, на Езерата. И когато ми го казахте, вие казахте: „ Имам много го голямо… бих желала да съм аз.“ И наистина сте вие, понеже това, което направихте за Братството доказа, че сте вие. Защото тоя който е работил навремето, той по същия начин работи. Който се е жертвал навремето и сега се жертва.
Д.М.: Да.
В.К.: Иначе не може. Та според мен това сте вие.
Д.М.: (смее се) Не знам.
В.К.: Това е мое мнение. Да, мое мнение. Така.
Д.М.: Чакай, друго нещо какво мислех аз.
В.К.: Някакви други спомени от Мърчаево, с Учителя, там с братя, сестри?
Д.М.: За Мърчаево. Отиваме, вече наближаваше така, говореше се за партизани. Това да го кажа. Сънувах, бях в Скопие учителка. Сънувам, че София е бомбардирана, всичко е бомбардирано. И дадоха ни по пет дни ваканция. Значи един ден път до тук, един ден връщане – два. Три дена трябва да съм тука само. Със открити листове. Аз рекох: „Ще отида, та какво ще да стане!“ И в съня, сега какво сънувам: тръгвам към Изгрева, търся го Изгрева, няма го. Бе тука Изгрева, дойдох до Танушевата вила тамо, гледам отсреща – няма. Абе викам: Тука беше, бе, тука беше.
В.К.: И това сънувате?
Д.М.: Сънувам го.
В.К.: Да.
Д.М.: А висока трева и тръни, из тревата тръни, тръни, тръни. По едно време виждам в далечината свети нещо, така жълто. И се спуснах през тръните, през тревата, тичам. Точно дето е местото сега на Учителя – виждам като храм. От жълт мрамор, колони така, стълбичка, колони. Една жена, като Богородица, със синьо така наметало, загърната. Отдолу идат сенки, хората, ама във вид на сенки, от към гората. По двама, по двама, дохаждат. И минават и тя ги разпределя – едни надолу – към мазето, един-двама нагоре. Повечето надолу, един-двама нагоре. И аз като я видях нея, изтичах се по стълбите и казвам: „Сестра, къде е Изгрева?“ И тя се обърна, усмихна се, прегърна ме и ми посочи там където е ореха сега, към ореха – Слънцето изгрява, ама грамадно, червено. Казва: „Ето го Изгрева.“
В.К.: Слънцето.
Д.М.: Да.
В.К.: Значи Изгревът не е на физическото поле, а е Слънцето.
Д.М.: Да. „Ето го, каза, Изгрева.“ И аз тръгнах вече на тамо. Събудих се и викам: „Нещо е станало, ще ида в София, какво ще да е.“ Пристигам в София, на гарата, ни трамвай, ни нищо. От там до дето живеехме на Евлоги Георгиев – пеша. Дохаждам да видя къщата стои ли. Като видях, че стои къщата, скачам, радвам се. От там вече тръгвам за Мърчаево.
В.К.: За Изгрева.
Д.М.: Не за Изгрева.
В.К.: За Мърчаево.
Д.М.: За Мърчаево.
В.К.: Вие знаете, че Учителят е в Мърчаево.
Д.М.: Ама всичките са там и ние сме евакуирани там. Отивам, значи от София до Княжево пеша. От Княжево до Владая – пеша. И от Владая до Мърчаево пеша. (смее се)
В.К.: То е някъде 60 километра.
Д.М.: Да. И към… Ама из пътя, една луна имаше…
В.К.: Ама това по вечерно време.
Д.М.: Ама вечер, 12 часа през нощта.
В.К.: И не беше ли ви страх?
Д.М.: (смее се) Пея всички песни и пея високо. А наоколо имало пълно партизани. Аз си ходя и си пея. И като стигам в 12 часа. Чукам на вратата. „Кой е?“ Викам: „Аз съм.“ – „Иии, ти луда ли си, ма. Луда ли си?“
В.К.: Кой това каза?
Д.М.: Брат ми и майка ми и баща ми, всите.
В.К.: Ама те, къде са? В Мърчаево?
Д.М.: Да. Викат: „Ти луда ли си, ма?“
В.К.: Ама къде живеехте, в някоя къща там?
Д.М.: Да. В къща, в къща.
В.К.: Бяхте взели под наем.
Д.М.: Под наем, нали всички бяхме евакуирани.
В.К.: Да.
Д.М.: Викам: „Не съм луда.“ –„Абе, вика, погледни 12 часа, как мина из това место, бе? Партизани има, кучета има.“ Викам: „Никой нищо не ми направи.“ И сутринта, като отиваме при Учителя и Му разправям тоя сън и Той стоя така, стоя, стоя и каза: „На някои е дадено да видят какво ще стане.“ Не стана ли това?
В.К.: Т.е Изгрева го няма, остава Слънцето.
Д.М.: Да.
В.К.: Значи Изгрева е в Слънцето, т.е. в Духа, Изгревът е в Духа.
Д.М.: Да. И тръните, това тия блокове, пътя на борците против фашизма.
В.К.: Да. И още разни други работи.
Д.М.: И разни други работи.
В.К.: И посолства и т.н.
Д.М.: Да. И посолствата.
В.К.: Фактически, то ви беше дадено, че Изгрева ще се разруши.
Д.М.: Ще се разруши Изгрева.
В.К.: А истинския Изгрев е в Слънцето.
Д.М.: В Слънцето.
В.К.: Да.
Д.М.: Тя каза: „Ето го Изгрева.“ И аз се затичах… И Учителят каза: „На някои е дадено да видят какво ще стане.“
В.К.: То точно така стана.
Д.М.: Точно така стана.
В.К.: Значи, това си е план на Небето и план на Учителя. Да не остави физическа форма, да не се изкушават в нея.
Д.М.: Да.
В.К.: А да остане Словото и Духа на Словото.
Д.М.: Да.
В.К.: И който иска да работи, да работи чрез Словото и да го прилага в живота.
Д.М.: Да.
В.К.: Това е. Това е и методът.
Д.М.: Да.
В.К.: Всички опити да се прави салони сега, това е обречено на провал. Ето виж го, вие го имате, имате опитността. Тия салони, които искат да правят, да се вмъкват в разни клубове, то не е метод на Учителя.
Д.М.: Да.
В.К.: Школата е затворена, вече няма. Остава Словото и Духът на Словото.
Д.М.: Словото, да.
В.К.: На физическото поле Слънцето е олицетворение на Духа Божий.
Д.М.: Да. Сега на 9-ти септември, всички бяха дошли от София от провинцията в Мърчаево. А Учителят в един костюм светло синьо палто. Ама светеше, светеше! И се разхожда така из…
В.К.: Ама точно на 9-ти септември?
Д.М.: Точно на 9-ти септември. И се разхожда…
В.К.: 44-та година.
Д.М.: Да. Разхожда се във… там къщата на Темелко пред неговата стаичка, така ходи. И всичките: „Учителю това, Учителю това“, питат го. А аз и Люба сърдити, сърдити, ядосани: „Учителю, защо ти допусна комунистите да дойдат? Защо допусна партизаните да дойдат“
В.К.: Ама вие му говорите или мислите?
Д.М.: Мислим си го.
В.К.: А, да.
Д.М.: Мислим си го. „Защо Учителю?“ Всички му се радват, Той усмихнат, свети.
В.К.: А вие сте сърдити.
Д.М.: Сърдити.
В.К.: А Учителят се разхожда.
Д.М.: Да.
В.К.: Ядосан или сърдит или замислен?
Д.М.: Усмихнат, усмихнат. А на вратата, ние сме се облегнали на вратата, не влизаме вътре. На вратата.
В.К.: Да. А Той си е в неговата стаичка?
Д.М.: Пред стаичката, ходи. Ходи. Ходи пред стаичката.
В.К.: В коридора?
Д.М.: В коридора.
В.К.: Да.
Д.М.: И дойде до мене. И с ръката по рамото, каза: „Когато има да стане буря, облаци, вятър, гръмотевици, порой, камъни се свличат, реката тече червена.“ И все ме тупа така по рамото. „И полека, полека, тая буря страшна, каза, полека, полека намаля, намаля, намаля, успокоява се, утихва, утихва. Водата почва да се избистря, да се избистря, да се избистря, да се избистря, ама продължава. И накрая, казва, почва да тече бистра, чиста водичка.“ И пак продължи да ходи. Всичките гледат така и се чудят. А аз разбрах, че Учителят отговаря на мен.
В.К.: Значи трябва да измине много време.
Д.М.: Много време.
В.К.: Да изтече всичко.
Д.М.: Да изтече, каза: „Не трябва да се страхувате.“
Драга Михайлова
Драга Михайлова 2 – Паневритмията и песните
ИНТЕРВЮ НА ВЕРГИЛИЙ КРЪСТЕВ С ДРАГА МИХАЙЛОВА 2
В.К. (Вергилий Кръстев): Първа писта, втора ролка. Значи вие фактически, Учителят ви тупа и казва: „Тази мътилка от бурята трябва да изтече и да излезне.“
Д.М. (Драга Михайлова): Да.Да. Каза: „Полека, полека, ще изтече, тече, тече, ще се успокоява, ще се успокоява и накрая, казва, ще потече чиста бистра водичка.“
В.К.: И то така стана.
Д.М.: И така стана.
В.К.: Ето сега изминаха 45 години от 9-ти септември.
Д.М.: Да.
В.К.: Пък дори и повече.
Д.М.: Да.
В.К.: 47 години, сега сме 1992 година.
Д.М.: 47 години.
В.К.: И още не е изтекло.
Д.М.: Още не е изтекло.
В.К.: Да. Виж какво време трябва в човешки измерения да мине, за да изтече.
Д.М.: Да, но така.
В.К.: Леко полека.
Д.М.: Полека, полека, полека, полека и всичките гледат и се чудят. А аз си викам, аз знам, че Учителят на мене отговаря. (смее се)
В.К.: Защото вие сте недоволни.
Д.М.: Недоволни сме и сме сърдити, че е станало това нещо.
В.К.: Значи тези си имат една мисия, която трябва да изпълнят – буря.
Д.М.: Да.
В.К.: Да бъдат бурята, която да помете всичко.
Д.М.: „Това ще е буря, казва, която ще помете всичко, вика. Камъни ще се свличат, червена вода ще тече, казва, пороища.“
В.К.: Трябва да изтече.
Д.М.: Да.
В.К.: Така.
Д.М.: И после, вече мина доста време. Още така не беше спокойно дали да се върнем в София или не. Отиваме с Люба при Учителя. –„Учителю, вече може ли да се върнем в София, да си отидем?“ Той казва: „Да, вече спокойно може да си отидете. А пари имате ли си?“ А пък ние, нали брат ни беше останал там без работа по цяла година, бомбардировки, евакуация. На работа бяхме само аз и една от моите… и Цвета. Само ние двете бяхме на работа. Учителска заплата, колко беше. Каза: „А пари имате ли с какво да се върнете?“ Ние: „Учителю, ще потърсим. Ще потърсим заем отнякъде.“ Той се обърна и каза: „Да пожелавам ви, пожелавам ви да намерите.“ И си тръгнахме. Йорданка Жекова знаете?
В.К.: Да, да, знам я.
Д.М.: Тя беше там главна при Учителя, той ѝ казва: „За пръв път такава скромност. Такава честност. Аз знам, че те нямат пари, няма с какво да се върнат, а не искат. А тука братята и сестрите грабят.“ Защото кой както отиде, особено евреите, богаташите оставаха хилядарки, пълно.
В.К.: При Учителя?
Д.М.: При Учителя, на масата. Пълно. Каза: „Тука братята и сестрите дохаждат и без да питат, всеки взема кой колкото иска. Каква скромност, каква честност! Аз знам, че нямат, а не поискаха. Кажи им, ако поискат, ще им дам.“ И Йорданка тича, настигна ни там на площадчето: „Абе елате, така и така Учителят…“ – „Аууу как така, нали е срамота от Учителя. Цъ-цъ наместо ние да дадем, да вземем, аууу, това е грехота, срамота е. Не.“ И не се върнахме. И какво стана сега. Брат ми като ходел замислен, един търговец, голям търговец, македонец, богаташ: „Абе Иване, какво си се така замисли?“ –„Абе мисля, искам да се връщаме, ама за колите искат по 3000 лв. Трябва 2 коли за багажа да натоварим. А нямам пари и това мисля.“
В.К.: А той е в Мърчаево?
Д.М.: Да. Той казал: „Така ли бе Иване? Ето ти от мен 3000. Не ти ги искам да ми ги връщаш. Давам ти ги така, за Бога. Че Бог ни спаси, останахме живи и здрави! И ето ти 3000. От… в бакалницата, там момчето дето работеше, брат ми често ходеше при него, разговаряха се и то каза: „Бай Иване, що си се толкова замислил?“ –„Абе Гошо, мисля, ще си ходим, баща ми, ето иде нова зима. Баща ми знаете, болен човек, възрастен, трябва да се връщаме, а пари няма.“ –„Бай Иване, ето ти 5000.“ –„ Бе Гошо, какво, от къде?“ – „Ето ти пет. Ти си ми толкова услужвал, толкова си ми помагал. Ето ти 5000.“ И с тия пари, 3 и 5 – 8000 две каруци, такива големи коли, волове ги караха. Натоварихме багажа от… Та си дойдохме в София.
В.К.: От Мърчаево. Сега, ставаше въпрос в Мърчаево, че казахте – богати евреи са оставяли пари. Изобщо как стои въпроса с това оставяне на пари. Това е десятък ли или всеки, който иска да даде, оставя по нещо?
Д.М.: Който иска оставя.
В.К.: Вероятно Учителят прави услуги, нали, помага им и т.н. И те в знак на благодарност.
Д.М.: В знак на благодарност и че са спасени от бомбардировката, са останали живи и здрави. Евреите носеха и оставяха пари, много.
В.К.: Да.
Д.М.: Оставяха, да. А пък българите си десятъка даваха.
В.К.: Сега, разкажете ни нещо там в Мърчаево, някоя пак интересна случка. Ето казахте за Йорданка Жекова. Нещо спомняте ли си нещо друго за нея?
Д.М.: И тя беше там при Учителя, готвеше, работеше, Савка също беше, Савка беше при Учителя.
В.К.: Той и брат Боев е бил там.
Д.М.: И брат Боев и той беше там, имаше една малка къщичка отдолу. А ние с Люба преди 9-ти отиваме пак при Учителя. Учителят на екскурзия на Острец, хижа Острец. А Боев долу. „Брат Боев, къде е Учителят?“ –„На хижа Острец е, на екскурзия.“ –„Бе знаеш ли, че партизаните ще дойдат, комунистите така?“ –„Ааа, ма разбира се, защо, нека дойдат. Не е лошо.“ – „Абе брат Боев, ти знаеш ли какво ще стане с братството? Ще ни унищожат.“ –„Ами, ами, няма, няма“
В.К.: Вие му казвате, а той вика: „Няма, няма“.
Д.М.: „Няма, няма“. „Учителят е, казва, за комунизма. Той е за комунистите, казва.“ И ние оттогава се ядосахме: „Ааа, Учителят да е за комунистите…“ (смее се)
В.К.: И после, ходихте ли на хижа Острец, на екскурзията?
Д.М.: Ходихме на екскурзия, Учителят ни водеше винаги по Витоша.
В.К.: Така. Нещо друго интересно. Вие там ходили ли сте на Извора, там в Мърчаево?
Д.М.: Да. На извора.
В.К.: В Мърчаево, на Рударци е имало някакъв извор минерален.
Д.М.: Минерален извор, да.
В.К.: Да.
Д.М: На тези два извора – на Доброто и на Здравето. Какво беше?
В.К.: Едното е извора на Доброто и извора на Здравето.
Д.М.: Като бях дошла от Македония, там имаше много кайсии. И Генчо беше ми дал една кошница с кайсии, да донеса на Учителя. Обаче на гарата, той като комендант тамо, да ми издейства место във влака…
В.К.: Това от Скопие?
Д.М.: От Скопие. Да ми издейства место във влака, защото претъпкан влака и едно момче войник. А пък нямаха ботуши, ами с налъми бяха войници тамо. Стои така замислено, не му отдава чест. И той като мина и като му плесна един шамар. „Що не ми отдаваш чест, бе?“ И той: „Ааа, аа, господин… какъв беше…
В.К.: Поручик.
Д.М.: След поручика как беше?
В.К.: Капитан.
Д.М.: Капитан. „Майка ми е починала, съобщиха ми сега. Затова съм се замислил, прощавай, прощавай!“ И аз като чух това, като видях това нещо, избягах. Той ме търси по гарата, аз избягах. Всички се възмутиха, викат: „Не го е срам, не го е срам! Удари момчето, то майка му умряла, а той го удари.“ И, качих си се аз на влака, претъпкан, последна бях, ама се качих.
В.К.: Не иска кошницата?
Д.М.: Взех я кошницата, взех я, понеже за Учителя, взех я. И занасям я на Учителя, беше Петровден, струва ми се. Да, Петровден беше. Имаше и от провинцията дошли хора много, и от София, отвсякъде. И аз казвам: „Учителю, това от Ганчо от Скопие, кайсиите.“ И сега беше Учителя, аз и Люба бяхме отсамната страна, па Учителят, па Йорданка и другите така наредени в кръг. И Учителят каза на Йорданка: „Давай по две кайсии на всички.“ И Йорданка дава по две кайсии. Като дойде до нас, кайсиите свършиха. И аз викам: „Брей, да ги нося аз, та да няма за мене.“ (смее се)
В.К.: А вие изобщо не бяхте пипнали кайсиите.
Д.М.: Не ги бях пипнала.
В.К.: Защото са нарочени за Учителя.
Д.М.: За Учителя. „Ей, викам, какво нещо.“ Па и за Йорданка нямаше де и за нас.
В.К.: И за Учителя нямаше.
Д.М.: И за Учителят. За Учителят, за нас и за Йорданка нямаше. Учителят само се усмихна така. И качихме се, аз и Люба и другата сестра Цвета, горе покрай извора на Доброто имаше джанки. Почнахме да си берем и викам: „А, от тия ще си берем.“ И аз бях на първата джанка. И иде Учителят: „Сладки ли са, рекох?“ Викам: „О, Учителю, много са сладки“ и си давам така ръката. И Той си взе три. А сестрите тичат: „Учителюю, дай да ги измием, не мити!“ – Туй, каза: „Не е ваша работа.“ Отива при Люба: „А тая сладка ли е джанка?“ Люба вика: „Да, Учителю, много е сладка.“ И тя си дава ръката и от нея взима. И третата Цвета и от нея, от трите взе по три. Каза: „Сладки са, много са сладки.“ И ние се вече успокоихме: „Е, казвам, значи, от кайсиите не взехме, ама от джанките и Учителят…
В.К.: Той от вас взе, а тоя който беше ударил момчето не взе.
Д.М.: Не взе от него.
В.К.: Това е закона.
Д.М.: Това е закона, не взе от него.
В.К.: Да. Много интересна опитност.
Д.М.: Да.
В.К.: Паневритмия играехте или?
Д.М.: Да, да ама аз нали бях учителка, учителка бях аз.
В.К.: Там се събираха, пееха песни.
Д.М.: Пееха, да, да. Беседи се четяха.
В.К.: Беседи. Сега някаква друга опитност от приятелите там да си спомняте от Мърчаево?
Д.М.: Лулчев…
В.К.: Да.
Д.М.: …един ден обикаля долу пред прозорците. А Учителят на прозореца стои. А Лулчев обикаля, три часа и после каза: „Три часа обикалях, исках да го хипнотизирам, ама не можах.“
В.К.: Да хипнотизира Учителя?
Д.М.: Да.
В.К.: Това го казва на кого, на вас?
Д.М.: На Темелко го каза. На Темелко.
В.К.: И защо е искал да хипнотизира Учителя?
Д.М.: Да, той нали се смяташе много голям дух. Велик дух, че всичко може.
В.К.: Нещо друго да ми разкажете за него, понеже стана въпрос за Лулчев, да си спомняте?
Д.М.: Лулчев. Тамо събираше една група упанишади ги казваха. Сестри, братя, които се … Ах тоя случай – в началото когато Лулчев почнал да ги събира, всички почнали там да ходят при Лулчев, при Учителя почти никой няма. Един ден Учителя следобед, сряда така, слязъл в салона, никой няма. А брата Ради се приготвил и излиза и бърза, бърза, бърза, тръгва да иде при… там при Лулчев. Учителят излиза от салона, настига го, брат Ради, хваща го за ревера и го дърпа и му казва: „Брат Ради, влез в себе си! Брат Ради, влез в себе си! Къде си тръгнал? Влез в себе си!“ И се връща Учителят и си сяда. След малко брат Ради и всички след него идат и изпълват салона.
В.К.: А преди това отиват при Лулчев.
Д.М.: При Лулчев.
В.К.: И не идват в салона, където е Учителят.
Д.М.: Да, не идват при Учителя. Тъй и Паша е … всичките при Лулчев.
В.К.: И Паша.
Д.М.: Да.
В.К.: И Паша е ходила.
Д.М.: Да. И …
В.К.: Е, защо е ходила Паша?
Д.М.: Еми, Лулчев ги замотава вече, лекции държи, беседи държи.
В.К.: Да.
Д.М.: Той, много нещо се смята. Беше ги завладял много, но полека Учителят ги откъсна. Останаха една група, една малка групичка останаха тамо при Лулчев.
В.К.: Значи, „Влез в тялото си брат Ради!“
Д.М.: Влез в себе си.
В.К.: В себе си.
Д.М.: „Брат Ради, влез в себе си.“
В.К.: И идват вече в салона.
Д.М.: И се връщат всички в салона.
В.К.: Така. Това е за брат Ради.
Д.М.: Ама в кухнята беше…
В.К.: Дядо Ради, брат Ради работеше в кухнята, на градината.
Д.М.: Да. Да. В градината и в кухнята работеше. След него все вървял един скулптор. Как му беше името, не помня. И му казал: „Искам да… да ми позираш. Искам да направя паметник на Патриарх Евтимий, ти приличаш на него, да ми позираш.“ Брат Ради се разсърдил, отива: „Учителю, един иска от камък да ме кове.“ Учителят му казва: „Това е твоя най-добър ученик. Ти си Патриарх Евтимий. Това е най-добрият ти ученик и той иска сега да те изкара, пак образа ти. Ще разрешиш.“ И брат Ради разрешава и този виждате там, на Патриарх Евтимий, дето е.
В.К.: Значи най-добрият му ученик го изковава на образ, от камък.
Д.М.: Да.
В.К.: А Учителят е разрешил.
Д.М.: Да, Учителят е разрешил. Ама името как му беше на скулптора?
В.К.: Да, ние после ще проверим как се казваше скулптора. Сега стана въпрос за Паша, какво ще ни кажете за Паша, някои интересни случки?
Д.М.: Паша беше добра ученичка, стенографка беше. Работеше много и вечер работеше с Учителят и през деня. Обаче допусна едни грешки. Учителят каза: „Рекох.“ А тя го измени, не било литературно: „казах“. И Учителят не беше доволен от това нещо. После много от беседите, особено „Трите живота“, там беше изменила, корекции прави, литературни. Иначе беше добра сестра, работеше.
В.К.: Как стои въпроса там със салона. Разказаха ми, че на нейно име било купено мястото. Как стои въпроса?
Д.М.: Да, на нейно. То е братско, с братски пари, купено на нейно име. И когато тия вземаха всичко…
В.К.: 47-ма – 48-ма година.
Д.М.: Да. Казват, тя имала къща в Подуене. „От къщата ли се отказваш или от салона?“ И тя се отказва от салона, къщата да си запази. И какво бяха последствията, след време Паша ослепя и дълги години сляпа и така си замина.
В.К.: Първо коригира Словото,
Д.М.: Да.
В.К.: второ го променя, трето се отказва от салона, за да запази къщата.
Д.М.: Да.
В.К.: И тая къща, като я продадоха после, взеха към 15000 лева, което се равняваше на 3 апартамента. Тя смяташе, че някой от Братството ще я гледа, никой не иска да я гледа. Макар, че имаше пари, това беше много интересно. А Братството 47-ма, 8-ма, до 57-ма година плащат по 3000 лева наем на общината, за да ползват салона. Техен салон и накрая дойде време да плащат наем.
Д.М.: Да.
В.К.: Сега, какво ще ни кажете за Савка Керемидчиева?
Д.М.: Савка Керемидчиева, сега което тя ми е казвала, майка ѝ, което ми е казвала, тя е била придворна дама, майката на Савка.
В.К.: Тереза Керемидчиева.
Д.М.: Да. Германка е, придворна дама. Бащата е бил инженер. И когато се е строяла железницата в Цариброд, там е бил той командирован. Там е била и Тереза и Савка. Савка е била малко момиче, така 10тина-12 годишно момиче. И Учителят нали е ходил тогава измервал е черепите, така, проучвал е българите. И в Цариброд е бил. И там търсят най-така семейства, където са… където са …
В.К.: По-интелигентни.
Д.М.: … по-интелигентни, по-заслужили.
В.К.: Това са учителки, с професии, нали, учители.
Д.М.: Да. И завеждат го Учителят у Савкини. И Савка, Тереза казва, приготвила, за обед го е канила, една гъска голяма, печена. Масата наредени вече сладкиши, какви ли не работи. И казва на Учителя: „Сега ще ви запозная с моята дъщеря. И Савка, русичка, така беше, имам снимки аз от нея. С плитчици и със сини панделки на плитките. И отваря врата. Учителят седи вътре. Тереза отваря вратата, да отиде Савка при Учителя. И Савка, като… „Учителю!“ И на колене пред него. И Той казва: „Моят Аверуни.“
В.К.: „Мой верен Аверуни.“
Д.М.: „Аверуни. Три хиляди години не съм те виждал. Как сме се разделили и сега се виждаме.“ И започват да си говорят на санскритски. Майката се чуди, около тях се върти. Тя ще я запознава, тя ще я представя, дъщеря си. А дъщерята…
В.К.: И тя на колко години е била?
Д.М.: Десетина
В.К.: Десетина години.
Д.М.: Десетина години.
В.К.: Значи тя говори на санскритски с него?
Д.М.: Да.
В.К.: И двамата говорят на санкритски.
Д.М.: Да.
В.К.: И майката се диви и чуди какво става.
Д.М.: И се чуди се какво да прави. И като сядат на масата, Учителят взима едно триъгълно парченце отрязва от гъската, малко триъгълно парченце, казва: „Да се благослови.“ Но казва: „Аз не ям такова.“ Само това го взел. И казва, че е вегетарианец и какво що.
В.К.: Ама хапнал ли е от него? Не.
Д.М.: Не е хапнал, само го е отрязал. И казал им де. Поскал само маслини и хляб и вода. Друго не е ял. И от тогава вече Тереза се запознава с това Учение и Савка и стават верни ученици на Учителя. И Савка, Учителят навсякъде с нея, на астралната Мусала.
В.К.: Какъв е тоя случай с астралната Мусала? Какъв е случая?
Д.М.: Отиват… били са на Мусала, но Учителят казва: „Аз и Савка отиваме на астралната Мусала“ и изчезват.
В.К.: Ама били са на върха на Мусала или долу на езерата?
Д.М.: На езерата са били.
В.К.: Долу, на хижата?
Д.М.: Да.
В.К.: И казва: „Отиваме на астралната“ и изчезват и двамата.
Д.М.: Да.
В.К.: Пред погледа на другите.
Д.М.: Да.
В.К.: Да.
Д.М.: И после, като се връщат, казва: „На астралната Мусала бяхме.“ И Савка казва, едно синьо цвете откъснал Учителят и ѝ е го дал.
В.К.: От астралната…
Д.М.: От астралната Мусала. А къде е тая астрална Мусала, никой не знае.
В.К.: А това цвете тя показва ли го, или?
Д.М.: Показвала го е.
В.К.: Да.
Д.М.: Да. И когато веднъж, това съм ви го казвала. Веднъж се бяха събрали сестрите при чешмата на зодиаците. И Учителят и Савка. И те се карат със Савка, ревнуват защо Учителят да е със Савка най-близко, най- на нея да подарява всичко, вечер отива Учителят диктува ѝ, пише тамо. И карат се, Савка плаче и Учителят казва: „Ще замина, ще взема и Савка с мене.“
В.К.: А другите се карат с нея, така ли?
Д.М.: Да с нея се карат.
В.К.: А Учителят слуша.
Д.М.: Слуша.
В.К.: И им казва: „Ще замина и ще взема…
Д.М.: „…ще взема и Савка с мене.“ И те: „ Ааа, ще иде в Америка Учителя, ще вземе и Савка със себе си в Америка.“
В.К.: Те така смятат, че той ще отиде в Америка.
Д.М.: Да. Те не знаеха, че… Това беше 43-та, 2-ра-3-та година и 44-та Учителят си замина.
В.К.: И после, като си замина Учителя, те?
Д.М.: Яд ги е, че след 5 месеца, на 5 май пък замина Савка.
В.К.: 45-та година?
Д.М.: Да. „Ах, ето взе я Савка, взе я Савка.“
В.К.: Тях ги беше яд защо е взел Савка.
Д.М.: Да. Защо е умряла. Предпочитаха някой от тях да умре. (смее се)
В.К.: (смее се) Сега някаква друга опитност на Тереза Керемидчиева, да си спомняш?
Д.М.: Ами…
В.К.: Тя беше германка.
Д.М.: Да германка беше.
В.К.: Какво стана с нещата на Савка?
Д.М.: А, нещата на Савка, Борис, една група тамо, отиват една вечер, след смъртта на Учителят, отиват при Савка. И ѝ казват да застане срещу стената с вдигнати ръце…
В.К.: Ама как така, как… все едно че е арестувана?
Д.М.: Все едно че е арестувана.
В.К.: А и да си вдигне ръцете и да си ги допре до стената?
Д.М.: Ей така вдигнати нагоре.
В.К.: Да, към стената.
Д.М.: Да. И обират всичкото. Писмени работи.
В.К.: Прибират всички неща нейни.
Д.М.: Всичко прибират. И „Разговори със стария брат“. „Разговорите със стария брат“ нали ви го и това казвах.
В.К.: Не, а сега ще ми го разкажете, но първо тоя случай.
Д.М.: Да. И Савка от това се разболява.
В.К.: Притеснява се.
Д.М.: Притеснява се, разболя се и не дълго след това почина. Когато вече беше много болна, аз отивам. Бях учителка и бях дошла в неделя. Отивам да я видя, тя болна и майката не ме пуска: „Ама не може, не може, има братя и сестри вътре!“ Савка, като ми чува гласа казва: „Мама, всички да излязат, всички да излязат! Само сестра Драга да влезе. Учителят ми каза само с нея да дружа. Само с нея, само тя ми е вярна.“
В.К.: Значи Учителят ѝ е казал само с вас да дружи.
Д.М.: Да. И всички излязоха и ме гледат така, гледат ме. И аз влязох при нея, тя ме прегърна, радва се. И не искаше да яде, ама аз като казвам: „Савче, хапни моля ти се, хапни!“ И почна да яде и майка ѝ вече се зарадва. И обикна ме и майката. „О, каза, значи ти си добра приятелка на Савка, ще си и моя приятелка.“
В.К.: Значи Учителят ѝ казал само с тебе да дружи.
Д.М.: Да.
В.К.: Това е много интересно.
Д.М.: Да.
В.К.: Сега, този случай с това, че Борис и онези са отишли да вземат нещата от нея, като са я накарали да си вдигне ръцете и да се обърне към стената, този случай кой ви го разправяше, лично Савка ли?
Д.М.: Савка.
В.К.: Лично ви го разказваше?
Д.М.: Да.
В.К.: Значи лично Савка ви го разказваше това?
Д.М.: Да. Защото, каза, знаеха че Учителят много съкровени тайни работи ѝ е поверил и те да ги вземат и ги взеха.
В.К.: Да, а за Старият брат? Случката за Старият брат.
Д.М.: На Опълченска като са били, 22-ра година ли е било, Учителят на 19 август на Събор отива на Небето. И Савка сутринта влиза в стаята му, да му занесе чай и да му целуне ръка. Той казва: „Не ми целувай ръка, аз не съм Учителя.“
В.К.: А вижда тялото на Учителя.
Д.М.: Вижда тялото на Учителя.
В.К.: Учителят говори, а пък не е Той.
Д.М.: Да, да. „Аз съм Старият брат. Учителят е горе на Небето на събор и ме остави тука аз да му пазя тялото, да поддържам тялото.“ И започва да ѝ разказва какво е на Небето. Какви събори, кои се събират там, какво нещо е, каква красота е. Това ѝ го всичко разправя в продължение на една седмица докато е стоял тамо. И всичко това Савка е записала – „Разговори със Старият брат“. Именно тия „Разговори със старият брат“ най-много са го интересували Борис и задига тая книга.
В.К.: Да, и ги прибира тия неща.
Д.М.: Прибира.
В.К.: Така. Някои други неща със Савка?
Д.М: Ами. С панталон беше влязла при Учителя.
В.К.: Савка?
Д.М.: Да. И Учителят: „Веднага вън, вън! Да не си стъпила тука. Жената трябва да бъде с рокля, а мъжът с панталон. Това е закон. Навън!“ И тя излиза бързо, бързо, облича се. „Втори път да не съм те видял с панталон.“ Въобще жената не трябва да носи панталон. А гледам тука наши сестри, сега тая особено Ината, тя е първата и всичките тамо, дето ги учи Паневритмия…
В.К.: Модерни.
Д.М.: Е, модерни, ама Учителят казва „Не трябва!“
В.К.: Сега, понеже стана със Паневритмията. Какво ще ни кажете за Паневртимията? От коя година започва да се прави, да се създава Паневритмията? Учителят кога я дава, коя година? Спомняш ли си?
Д.М.: Ами 30 и някоя беше, ама…
В.К.: Те ми казаха 34-та година.
Д.М.: Такова нещо е, да.
В.К.: Какво си спомняте вие за Паневритмията, нещо. И как се играеше, сега как се играе? Изобщо, какви разлики има?
Д.М.: Ами има голяма разлика, Учителят казваше разстояние такова едно разстояние между двойките.
В.К.: Колко? Два метра.
Д.М.: Една ръка.
В.К.: Аа, една ръка между двойките.
Д.М.: Една ръка. А те сега, виждаш какво разстояние.
В.К.: Сега какви са съображенията на Учителя да бъде само една ръка? Един метър.
Д.М.: Защото влизат тъмните сили, черните.
В.К.: Образува се врата и пространство.
Д.М.: Врата. Влизат там тъмните сили, черните братя, които ви изсмукват, ограбват ви и наместо да имате полза, вий имате вреда.
В.К.: Значи получава се – веригата се нарушава…
Д.М.: Да.
В.К.: …и получават се врати и влизат.
Д.М.: Да, да.
В.К.: Черните братя, и ви изсмукват.
Д.М.: Да. И им казвам – така и така. – „А“, продължават си. Тая Ваня Медникарова, на разстояние: „Разширявайте кръга, разширявайте кръга.“ Разширяват кръга ама…
В.К.: Влизат другите, черпят ги и после ги разкъсват и ги разделят.
Д.М.: Ето какво стана, как се разцепи Братството, нали виждате какво стана.
В.К.: Разцепва се заради тая работа. Остават врати.
Д.М.: Да. „Не трябва, казва, да се оставя.“
В.К.: Това е значи по отношение на кръга. Нещо друго да си спомняте по отношение на упражненията?
Д.М.: Аум.
В.К.: На Аум.
Д.М.: Казва: „Това значи: Боже мой, Боже.“
В.К.: Това какво значи? Ръката със дланта изправена напред?
Д.М.: Да.
В.К.: Ама как?
Д.М.: Не, така.
В.К.: Свита, не изправена, а свита.
Д.М.: Не, свита. А Ина ги учи така.
В.К.: Изправена.
Д.М.: Това, казва е: „Хайл Хитлер, казва, не е Хайл Хитлер.“
В.К.: Учителят е казал така.
Д.М.: Да. „Така е, казва.“
В.К.: Значи сгъната леко в…
Д.М.: В лакета
В.К.: …в лакета, на равнината на погледа. А иначе „Хайл Хитлер.“
Д.М.: Да.
В.К.: Ама това Учителят ли го е казвал?
Д.М.: Ама Учителят.
В.К.: Та други какви грешки правят?
Д.М.: И…
В.К.: И други грешки правят.
Д.М.: И други правят, много грешки правят.
В.К.: Добре, вие правили ли сте забележка, ама никой не ви слуша.
Д.М.: Правих забележка, никой не слуша вече …
В.К.: И ги оставихте…
Д.М.: Оставих вече.
В.К.: То човек мине във възраст, където не може да се разправя.
Д.М.: Те вече не ми обръщат внимание. (смее се)
В.К.: Бабичка. (смее се)
Д.М.: (смее се)
В.К.: Така. Е, дойде сега един човек да ти обърне внимание. Аз идвам при вас за работа, не за обръщане на внимание. Аз идвам за работа при вас. Така. А по отношение на песните на Учителя, как се пееха, как се записаха. Какво си спомняте от ония времена?
Д.М.: Тая например „На Учителят покорен“ –„…и за тебе ще умра.“
В.К.: Да.
Д.М.: И някои казват: „Учителю, защо да е „умра“ – след тебе ще вървя.“ –„Не, както я е дал автора: „И за тебе ще умра.“
В.К.: Така да бъде.
Д.М.: Така да бъде.
В.К.: Кой е автора на тая, от Учителят е мелодията, а кой е автора?
Д.М.: От провинцията някой брат.
В.К.: Добре. А на тази Казанъклиева, коя е песен, тя също има На Учителя. Тя май, Учителят на Любовта и на Мъдростта. Тя май на Казанъклиева, Елена Казанъклиева. От нея ли е това?
Д.М.: Да.
В.К.: Щото едната песен – На Учителят е от Елена Казънаклиева, но коя е нейната, спомняш ли си? Защото те са две песни на Учителя.
Д.М.: Те са три.
В.К.: Три.
Д.М.: Три са.
В.К.: Ама коя е нейната, на Мъдростта ли? Не си спомняш?
Д.М.: Не си спомням коя е.
В.К.: Значи, както я е написал автора, така ще я …
Д.М.: Едната е: „О Учителю Благати“, другата е „На Учителят покорен“, а третата е : „Учителю …
В.К.: Но не знаете автори на тия трите?
Д.М.: Не, не ги знам.
В.К.: Така.
Д.М.: Едната, тая „О, Учителю Благати“ – една сестра. Не си спомням имената вече. На Бивака. Излиза там и почва да пее.
В.К.: Учителю Благати.
Д.М.: Да. Изпява песента и си отива. И от там вече я записват тая, май е на Димитринка, Димитринка май, тя е автора.
В.К.: Димитринка Антонова.
Д.М.: Със ръката, болна ръка нещо имаше.
В.К.: Не мога да си спомня. Сега, а от тези музиканти какво си спомняте? Бяха Кирил Икономов там.
Д.М.: Да. Кирил Икономов е направил на „Вехади“, е направил някакво изменение.
В.К.: Да.
Д.М.: И Учителят бил недоволен и казал: „Моите песни, така както ги давам, така ще се изпълняват. Никаква промяна. Никаква промяна.“
В.К.: Да. Сега от певците – Катя Грива. Нещо да си спомняте, тя е певица също, Катя Грива. Нещо да си спомняш от нея? Този Асен Арнаудов?
Д.М.: Асенчо, да, беше добър цигулар. После, на арфа свиреше той. Много добър, много верен беше Асенчо, ама и той си отиде.
В.К.: Ами Миката?
Д.М.: На Борис Миката?
В.К.: Да.
Д.М.: Тя беше голям, пианистка беше тя, голяма музикантка беше, но много ревнуваше Савка. Много я беше яд ,защо Савка толкоз да е при Учителя, па тя да не е. Тя нещо от такъв, от голям род, от богат така род беше тая Миката.
В.К.: Това е Мария Тодорова.
Д.М.: Да.
В.К.: Ирина Кисьова?
Д.М.: Да. И тя беше музикант, и композитор и диригент беше. Да.
В.К.: Добре. А за екскурзиите на Учителя до Витоша да си спомняте нещо? На Бивака?
Д.М.: Ами ходехме четвъртък.
В.К.: Да.
Д.М.: Четвъртък ходехме. Там змията, когато…
В.К.: Какво змията? Я го кажете това. Ооо то не се … Дайте да го кажем, за змията и за Бивака.
Д.М.: Да, да. На Бивака бяхме. И девети… седми ли, девети ли, април – Благовещение по стар стил го дава. Тогава за пръв път излизахме.
В.К.: Да.
Д.М.: И бяхме на Бивака. Аз отидох на чешмата. И гледам там едно колело отгоре, голямо така, като цвете. И се връщам, казвам: „Учителю, ела да видиш какво цвете има.“ И той тръгва с мене. Върви, върви, дойде до чешмата. Гледа – змия. Тя колело както направила и дигнала си главата така. Игнат, Цеко други, тичат да убиват. Учителят каза: „Не, това е стопанката на мястото, няма да я убивате!“
В.К.: Мястото на Бивака.
Д.М.: Да.
В.К.: Стопанката на Бивака.
Д.М.: На Бивака. И стои тя и Учителят, гледат се. Дълго време се гледаха един друг и тя така, змията накрая си наведе главата и се разви и тръгна нагоре по камъните. Ама дълга много, много голяма. Казва: „Това е стопанката…“ На мен ми каза: „Уплаши ли се?“ Казвам: „Не Учителю, аз го мислех цвете, не се уплаших.“ И от тогава, аз змия не съм видяла никъде. Много, като учителка с учениците на екскурзия. Те: „Другарко, змия, змия, ето тук змията, там змия!“ Аз гледам, гледам: „Къде е бе?“ Няма, няма змия. (смее се)
После пръстта, когато ме болеше. Беше ми се инфектирал пръстта и страхотни болки.
В.К.: Това от какво нещо? Нещо кожичка се е резнала.
Д.М.: Да, рязала съм кожичките по ноктите и станала инфекция и страхотни болки. И отиваме брат ми, майка ми и аз при Учителя. И Учителят казва: квас, да сложим, квас. И на другия ден да отидем. И на другия ден отидохме. Той го развърза. То вече беше пробило, почна да го стиска, изстиска го, изстиска го…
В.К.: И вие… боли, вие плачете, боли.
Д.М.: Плача, викам, скачам. Той се смее, каза: „Ааа голяма балерина си! Ти си била, казва, балерина, ама пак ще станеш.“ Викам: „Не ща балерина, искам учителка да съм.“ И после казва на Савка: „Дай от рилската вода на едно памуче.“ Върза го пръста и готово. (смее се)
В.К.: Това с пръста. Нещо друго? Някоя опитност като учителка с Учителя, през времето на Учителя?
Д.М.: Ами. Исках на… тогава нали назначенията бяха тежки. Мещица – близко село, исках там да ме назначат.
В.К.: Къде да ви назначат?
Д.М.: Мещица.
В.К.: Къде е това Мещица?
Д.М.: На 5 километра от Перник.
В.К.: Да.
Д.М.: Добре, ама сестрата на кмета я назначават там. А мен ме назначават в едно село Конска, далече. До Брезник, 18 км. от Брезник. И аз мислех да отида, ама Люба отиде при Учителя. –„Учителю, така и така, какво да правим?“ Казва: „Нека отиде. Нека вземе мястото, за мене“. И аз се съгласих, какво ще правя. Отивам. И всеки ден, по телефона, в училището имаше телефон, па и в къщи телефон, все по телефона: “Какво става!“ А бях, дадох заявление до Министерството, оплакване, че аз като висшистка съм назначена в Конска, а в Мещица, за където съм дала заявление, сестрата на кмета, която е с педагогическо образование само. И един ден, надвечер така, иде едно детенце: „Учителке, има ли кислородна вода?“ –„Има, викам, чакай, ще потърся.“ Потърсих там в аптечката, в училището. –„Няма, защо ти е?“ – „Татко го боли ръката.“ И аз рекох, чакай аз в къщи имам спирт. Тръгвам с детето, в къщи, взех спирта. Отивам там и какво виждам – един човек, два метра дълъг, грамаден, легнал в безсъзнание така, ръката му увиснала. Подута тука ръката, под мишницата, под лакъта подута.
В.К.: Инфекция.
Д.М.: Инфекция, жените плачат. В черни забрадки, плачат. „Защо бе?“ Ами казва, ръката се набол нещо. Станала инфекция. Бил в Брезник, в болницата, искаха да му отрежат ръката и те не се съгласили и те казали: „Ами той така ще умре, вземете си го.“ И си го взимат и чакат го да умира. И аз рекох, ще приложа онова, което Учителят с моя пръст направи. Казвам: „Квас.“ Те от две-три къщи събраха много квас. Аз имах зехтин, чист зехтин. Взех донесох зехтина, намазах му ръката със зехтин, овързах го със кваса. Ама той, ни жив ни умрял. И казвам, така ще стои. И те: „Ама той до сутринта ще умре.“ –„Няма да умре, викам, бъдете спокойни, няма да умре.“ Сутринта рано, 5 часа чукат на вратата: „Учителке, ела веднага.“ Отивам. И то пробило вече. Свалих кваса. Пробило. „Дайте ми един леген“. И почнах да стискам. Той вика: „Олеле майчице, колко си малка, а колко боли, пусниии меее, пусни ме, боли.“ –„Нищо викам, не бой се.“ Стискам, то тука, от тука от лакътя. Стисках, един леген се напълни.
В.К.: Гной.
Д.М.: Да. Напълни се. Изстисках го хубаво. И рекох, сега чувала съм от баба ми „благ мехлем“. Восък, зехтин, такъв…
В.К.: Сакъз.
Д.М.: … сакъз, чам сакъз, бял сакъз и кора от бъз. Рекох: ще го направя това. Взех в една тавичка на печката им тамо, направих мехлем. Сложих му на ръката. Рекох: „Ето сега, аз отивам на училище. На обед ще мина тука. Пак ще го вържем.“ Отидох на училище, връщам се на обед. Той вече седи човека, добре се чувства. Пак го превързах. Вечерта отидох, пак го превързах. На другия ден сутринта, пак го превързах. Отивам в училище, по телефона ме викат: „Преместват те в Мещица. Министерството разрешава въпроса.“ И аз вече се зарадвах, нали. Отидох пак, вързах го човека, но казвам: „Утре аз заминавам.“ Цялото село викна да плаче: „Леле, не ни оставяй. Не ни оставяй. Ти такъв помощник си.“ Викам: „Мислете па и за мене, казвам, аз имам майка, баща, братя, сестри. Тука съм далече, не мога да си отивам. А от Мещица е близо до Перник. Перник – влака, съм в София.“ И сутринта, каруцата, напълнили един сандък ябълки, орехи, круши, какво вече не наслагали в сандъка. И с мене, селянките тръгнаха, учениците, всичко плачат и вървят, до Брезник, пеша вървят. И тамо дето беше съдията в Брезник, па с него като студенти се познаваме. Вика: „Бе какво е това, бе, какво е това?“ Ама и с цветя пълна каруцата. Викат: „Учителката ни я местят в Мещица, та я изпращаме.“ И отидох в Мещица.
Аз това казах: „За слава Божия, за славата на Учителят, ще направя тоя опит, та Бог да му помогне!“ И как помогна Бог. И след време човекът вече оздравял, дохажда в Мещица, търси ме, носи в една такава, те ги наричат ръкатка с дръжчици, с така…
В.К.: Да,ръкатка, знам какво е. То е прави се от глина, така като съд. Ръкатка.
Д.М.: Да, да. Масло носи. Питал къде е. Намерил хазяите. –„Защо бе?“ –„Така и така ме излекува учителката.“ Чува там кръчмаря. „Абе мойто конче, казва… (смее се) малкото конче бере му крак. Ще умре. Скоро я викайте учителката.“ –„Абе, викам, аз на човек знам, ама на кончето. Викам ще направим опит.“ Вземах квас, надонесоха селяните квас. Вързахме го кончето. На другият ден, то му пробило. Направих мехлем. Почнахме да го връзваме, кончето оздравя. Добре, ама фелдшера: „Ааа, ти лекар ще се пишеш тука у селото. Лекар, ти нас ще ни затъмняваш, ще лекуваш конете. Ще те дадем под съд.“ –„Защо, викам, бе да съм направила зло, дайте ме под съд. Че аз съм добро направила. Сега, не е ли грехота и срамота да ме давате под съд?“ И всички селяни почнаха да викат: „Как може така бе, тя такова добро направила.“ (смее се)
В.К.: Така. Някоя друга опитност с Учителя, когато сте била учителка?
Д.М.: Винаги беше за майка ми, за баща ми, Люба, за мене, винаги Учителят тичахме при него, помагаше, лекуваше ни. И бяхме много доволни, ние се радвахме и Той се радваше.
В.К.: Сега, искам да ми разкажете, след като вече идва 9-ти септември, вашите патила като учителка. След като си заминава Учителя.
Д.М.: (смее се) Моите патила ли. Назначиха ме учителка в Криводол, в гимназията. И аз на… а пък баща ми почина тогава.
В.К.: Това къде е Криводол?
Д.М.: Врачанско. До Враца. Пет километра от Враца. Баща ми беше починал и аз така бях много омъчнена. И една вечер сънувам, че съм умряла. И събират се сестри около мен, Савка и много сестри в бели дрехи, събират се около мене. И Савка каза: „Искаш ли да работиш за нас, за Братството, за Учителя.“ Викам: „Искам, ама не знам как.“ Казва, и ми подаде ръка, така изправих се, седнах. – „Ние ще ти кажем как, ти само дай съгласие, ние ще те научим.“ Викам: „О съгласна съм.“ И на другият ден… а пък суша беше страхотна, всичко беше изгоряло. На другият ден отивам на училище и 5-ят час при моите ученици, моята паралелка. Викам: „Искате ли да завали дъжд?“ – „Оо, искаме, другарко, ама как ще завали дъжд? Виж какво е ясно.“ –„Е, рекох, ние ще се помолим, пък…“ –„Ама ние не знаем да се молим.“ –„Аз ще ви науча.“ И почвам Отче наш и псалом 91-ви. И казвам: „Боже, дай на тия момичета да почувстват, да разберат, че си чул молбата ни. И дай дъжд, че земята изгоря.“ А директора отвънка, чуди се каква е тая тишина. Не излиза никой, после ме пита: „Какво правите?“ Викам: „Нищо.“ И тръгнахме си. Колко повървяхме – 100-200 крачки да сме минали, 200-300 метра да сме минали, като почна един дъжд – порой. Сипе се дъжд. „Сега викам какво искате да бягаме ли? Молихме се, ще обидим Бога, ако бягаме.“
В.К.: Ама то училището е далече от селото, така ли?
Д.М.: Далече е.
В.К.: По-накрая на селото.
Д.М.: Накрая на селото.
В.К.: Да.
Д.М.: Накрая на селото. И викам: „Ние се молихме, пък сега да бягаме, пък ще е срамота.“ –„А, няма другарко да бягаме.“ И вървим така. Минаваме по улицата, главната, магазини, хората излизат. –„Абе вий сте мъртви. Абе учителка си, как не те е срам. Ще изстинат децата.“ Викам: „Няма да изстинат, не бойте се вие. Който иска да бяга, ще бяга, който не иска, няма.“ И така прибрахме се, мокри до кости. И като си отиват в къщи, казват: „Майко, другарката е светица!“ –„Защо бе?“ –„Помоли се и да видиш, дъжд почна.“ И от тогава хората почнаха, всеки ме вика: „Ела у нас, ела у нас, ела у нас.“ И аз от тоя ден започнах да чета беседи на ученичките. Викам ги следобед, уж извънреден час да им предавам. Аз им чета беседи. Бях писала на брат Боев, той ми изпращаше беседи, раздадох им беседи, портрети на Учителят им раздадох. И така продължихме до края на годината. Наближаваше вече края на годината. Отиваме до едно село на екскурзия. Наричаха го Божия гроб там една местност. Така по една тънка ивица, като мостче, над една пропаст. Отидохме в училището в това село. Аз им чета беседа, а отвънка един стои на пост, пази, ако види нещо да съобщава и се сменят. Сменят се, искат всички да слушат. „И аз искам да слушам, стоях сега, друг да дойде, друг да дойде.“ И като седнахме на обед, с нас беше дошло едно момче – Музген му е името.
В.К.: Как?
Д.М.: Музген.
В.К.: Музген.
Д.М: Благой му е името, а прякора му викат Музген.
В.К.: Да, Музген.
Д.М.: И Музген с нас. То бедно момче, без храна. И аз викам: „Сложете на Музген.“ Той: „Ама не искам другарко, срам ме е. Не искам.“ –„Бе седни тука, яж.“ Молитва направихме, на колене, да не се изправят, на колене, Отче наш, молитвата, и почнахме да ядем. И казвам: „Знаете ли как Исус Христос е нахранил толкова хора с две риби и 2-3 хляба? Виждате сега как“ – ядат, ядат, ядат и пак пълно.
В.К.: Значи, колко души бяха класа?
Д.М.: 36.
В.К.: 36. И всеки си беше донесъл храна.
Д.М.: Всеки си носи храна.
В.К.: Ядете, а остава храна.
Д.М.: Остава, остава всичката храна.
В.К.: Да.
Д.М: Един куп храна остана.
В.К.: Ядат, а остава храна.
Д.М.: Да. И като виждат тези деца какво е, еййй, толкова доволни, толкова се радват. И тоя Музген ми каза: „Другарко, аз съм от комсомола. Изпратиха ме да ви проследя. Обаче това, което видях, вече аз се отказвам от комсомола, оставам при вас.“ И аз накрая така на годината, то като бедно момче, на родителите казах, донесоха пари, купиха му костюм нов. Нов костюм му купиха на момчето и остана верен. На другата година ме преместиха в Михайловград.
В.К.: Някакво село?
Д.М.: Михайловград, града.
В.К.: А, в града.
Д.М.: В града, Михайловград. Аз и там започнах същата работа. От начало леки приказки, после постепенно, постепенно беседи, донасях им беседи, портрети им давах. Излизахме на баир, един баир имаше над града, посрещаме Слънцето сутрин и там молитва направим, изпеем си. Един ден пеем тамо „Славейчета горски.“ И един биволар кара биволите си. Бре като дойдоха до нас биволите спряха. Той вика: „Абе защо ми спряхте биволите?“ –„Абе чичо, не сме ние. Ние нищо не правим.“ И викам: „Мълчете сега спрете песента.“ Спряха песента, биволите тръгнаха. Минаха така нагоре. Викам: „Ха сега, пак запейте.“ Пак запяха, те пак – тия които бяха нагоре спряха и тия до нас спряха. Пак викам: „Ха сега пак млъкнете.“ Млъкнаха пак, пак тръгнаха биволите. Накрая вече пак запяхме, пак спряха. Биволарят се сърди: „Абе какво ми правите на биволите?“ –„Абе, нищо бе чичо, нищо не правим.“ И така всеки ден излизахме на баира, посрещаме Слънцето, молитви правим. А вечер покрай реката Огоста минавахме. Добре ама, там една учителка по немски – Барукчийска, тя голяма комунистка.
В.К.: Как се казваше?
Д.М.: Барукчийска.
В.К.: Барукчийска.
Д.М.: Голяма комунистка. И предава ме. Един ден, беше 16-ти юни, помня го. Отивам на училище. Спират ме двама. Казва: “Ела с нас.“ Викам: „Ама отивам на училище.“ –„Няма да идеш на училище, ела с нас.“ Заведоха ме в милицията. И там в карцер, та 20 дена в тоя карцер.
В.К.: Къде това, във…?
Д.М.: Милицията в Михайловград. В карцер 20 дена. Като беше срещу приемната стая, тая стая дето бях аз. И аз пея, пея братски песни. Хората минават, гледат, обръщат се. И тия, милиционерите, викат: „Учителката е полудяла, та сме я затворили тук.“
В.К.: Оправдават се.
Д.М.: Оправдават се.
В.К.: И вие къде спяхте, на какво седяхте?
Д.М.: Ами брат ми, бяха му казали ученичките на брат ми, по телефона му съобщили. И той пристига и донася хартия. Беше на постеля долу, да сядам на пода, то мръсно, то цимент, студено, та на хартията. А родителите на ученичките, носеха храна, баници, ядене, носеха ми.
В.К.: И защо ви затвориха, защото…сте дъновистка.
Д.М.: Да. За Бога съм говорила, религиозна, за Бога съм говорила. Една вечер ме извикаха, към 12 часа през нощта, с един прожектор, в мазето. Рекох: „Сега, какво ще ме правят тия тук?“ Там 5-6 души: „Ти какви връзки имаш с чужбина, с тия, с ония?“ –„Абе нямам никакви връзки бе, нямам нищо.“ –„А, ти си предател на родината, ти си такава.“ –„Не съм, бе, не съм бе.“ –„Ама кажи истината, защото майка ти е болна, ще умре. Ако не кажеш няма да те пуснем.“ Викам: „Аз ви казвам това, което е. Па вие както искате.“ И на другият ден, като дойде брат ми, тамо при тях и аз, извикаха ме и мене. Викам му: „Братко, майка ми жива ли е? Добре ли е?“ –„Добре е, жива е, здрава е.“ Викам: „Тия ми казаха, че майка ми ще умре, че е болна.“ –„Излъгали са те. Лъжат те.“ И те се засрамиха, свиха се така назад, какво да правят.“ И след това, решиха да ме пуснат. 10 000 гаранция дадох.
В.К.: 10 000 лева, това на колко се равняваше? На една учителска заплата?
Д.М.: На една учителска заплата. И след това, дойдох си в София, 5 дни. С тази ми сестра Цветанка, двете. И една сутрин у 5 часа пристига една: „Елате пак.“ –„Къде?“ –„В комендантството.“ То комендантството, от двореца, така надоле се слизаше по една стълбичка, там беше комендантството. И пак тоя ни разпитва. Викам: „Абе нищо нямаме, така е, това е клевета.“ –„Не, ще заминете за Враца, за затвора.“
В.К.: Изпраща ви в затвора.
Д.М.: Абе викам…
В.К.: Само вас или и сестра ви?
Д.М.: И сестра ми, двете. Ами казвам: „Пък чакай, дрехи да си вземем.“ -“Ами нямате нужда от дрехи.“ И казвам: „Как нямаме нужда от дрехи? Нали имаме нужда от дрехи, казвам. Майка ми, брат ми, знаят, че дойдохме тука и ще ни чакат.“ И тогава, изпрати един милиционер да ни изпрати до в къщи. А те са си го смятали да ни ликвидират, защото казва: „Нямате нужда от дрехи.“ Тогава така са ги ликвидирали. И дойдохме, милиционера по пътя каза: „Вървете вие по единия тротоар, аз по другия, да не ви е срам.“ Ходихме така и …
В.К.: Той добър човек…
Д.М.: Добър човек, добър човек. Взехме си дрехи, Заминахме, затвора във Враца. След 2-3 дена дойде брат ми, донесе ми беседи, Евангелие. И една вечер, аз, бяха минали 2-3 вечера. Изпявам им първо Фир-фюр-фен. След това почвам беседата от “Живият Господ”, томчето.
В.К.: Ама вие там къде сте затворени?
Д.М.: В затвора
В.К.: В женския затвор?
Д.М.: В женския.
В.К.: И колко бяха жени там?
Д.М.: 18 жени.
В.К.: И те какви бяха тези жени?
Д.М.: Все убийци.
В.К.: Убийци?
Д.М.: Една майка със две дъщери, убили брата на мъжа. Една убила сина си, заварен син. Не неин, заварен син. Друга убила мъжа си. Трета детето, ражда деца и ги души. Издушава ги. Три такива Мара, Петра и Яна, те пък такива акушерки дето абортирали, жени умирали. Все такива – 18 жени. Изпях аз Фир-фюр-фен и започнах да чета. И те как бяха легнали всичките, станаха, седнаха на възглавничките си и слушат. И сълзи така по очите им, сълзи. И всяка вечер почнаха: „Хайде, по-скоро, вечерята да свърши, да ни четеш.“ И аз им чета, а от долу тия, дето са пазачите: „Чети по-високо и ние да слушаме.“
В.К.: Значи дойде време Словото на Учителят в затвора да се чете.
Д.М.: Да, четох го тамо.
В.К.: То някой път така, Бог изпрати някой, та и в затвора да чете.
Д.М.: Да.
В.К.: Да.
Д.М.: Една, имаше там баба Ванда дето беше мъжа си удушила, казва: „Кажи ми какво да направя, толкова да може от греха да ми мине? Толкова от греха, такъв грях имам.“ Пък имаше една крадла беше, с две деца, момченце и момиченце малки и те в затвора с майката. И казвам: „Майката излиза на работа, децата остават. А въшлясали, ужас. Викам: „Баба Вандо…“ Пък тя понеже стара, нея не я пращаха на работа, тия деца, даваха им по 1 кило млеко на ден. -„Ще свариш млекото, ще го дадеш на децата, ще ги окъпеш, ще ги опереш, ще ги изчистиш от въшките, това все ще ти помогне на греха. И тя това правеше, тая баба.
В.К.: И какво става, четеш, четеш, после не разбраха ли, че четеш на затворничките беседи?
Д.М.: Ами разбраха, ама… Дойде прокурора там: „Ти и тука това правиш.“ Викам: „Що да не правя, що друго да правя, викам. Да седна да чета криминална литература ли, викам?“
В.К.: И какво стана по-нататък?
Д.М.: По нататък – преместиха ни от Враца в София. И в София, като дойдох, вече случи се така, че можехме да излизаме, да идем да шием копчета на милиционерите в шивалнята. Ходехме от затвора до там пеша и се връщахме.
Драга Михайлова 3 – „Ръководство за един ден“
ИНТЕРВЮ НА ВЕРГИЛИЙ КРЪСТЕВ С ДРАГА МИХАЙЛОВА 3
В.К. (Вергилий Кръстев): Това е първа ролка трета писта. И какво казвате, вече ви прехвърлиха в затвора в София?
Д.М.(Драга Михайлова): Да.
В.К.: И какво правехте тука вече?
Д.М.: Ходихме да шием копчета на милиционерите.
В.К.: Да.
Д.М.: И отиваме един ден на Изгрева. И при брат Боев. И той като ни видя: „О-о-о, не ви познавам, не ме познавате. Навън, навън, навън!“
В.К.: Не ви познавам, не ме познавате?
Д.М.: Не ме познавате.
В.К.: Вън.
Д.М.: Навън, навън и ни блъска. Изблъска ме.
В.К.: И защо, уплаши ли се?
Д.М.: Страх го.
В.К.: Защото знае, че вие сте в затвора.
Д.М.: Знае, че сме в затвора.
В.К.: И смята, че са ви изпратили от затвора да го провокирате.
Д.М.: Да. Да.
В.К.: Да.
Д.М.: И ние си тръгнахме. Какво да правим. По пътя ни срещна Звездински, брат Звездински, не знам знаете ли го него.
В.К.: Да.
Д.М.: Казва: „Ама, астрал ли виждам или вас ви виждам!“ – „Абе, брат Звездински, ние сме, казвам.“ – „И как така!“ – „Е, така и така!“ – „Ей, това е Божия работа, Божия работа е.“ И… (смее се)
В.К.: И Звездински?
Д.М.: Нищо, после като си отидохме, срещнахме една приятелка на сестра ми, която познавала прокурора. – „Къде сте, бе?“ – „Така и така.“ – „О-о-о, аз ще кажа на прокурора, бъдете спокойни.“ И му казала: „Абе, невинни са. Нямат никаква вина. Осъдете ги, хайде, ако можете да ги съдите, ама няма защо да ги осъдите.“ И той казал: „Съд, не ги хваща съд, не може да ги, защо да ги съдим.“ Ами, тогава са имали събрание, съвещание прокурорите и един казал: „Абе, аз сънувах снощи две гълъбчета с вързани крака на прозореца и ги развързах и те литнаха.“ И той казал: „Това са тия двете сестри, невинни, дето така, лежат в затвора при такива долни, при убийци, при престъпници. Не е ли срамота.“ И ни пускат. И като ни пуснаха, всички се наредиха от двете страни и плачат: „На кого ни оставяш! На кого ни оставяш?“ Викам: „На Бога и на Учителя. Ето ви Евангелието, ето ви беседите. Ще четете, ще се просвещавате.“ И четири години после във фабрика работих.
В.К.: Така. Бяхте Вие ми казали, че от брат Боев като тръгвате, срещате Звездински, после сте отишли в църква, така ли?
Д.М.: А, да. Отиваме в св. Петка.
В.К.: Ама, със сестра Ви, сами?
Д.М.: Със сестра ми, самички. Отиваме в…
В.К.: Защо отивате там?
Д.М.: Да се срещнем с брат ми, защото по улицата да не ни видят.
В.К.: А, там да си направите среща в църквата.
Д.М.: Среща с брат ми.
В.К.: Да.
Д.М.: Защо на него ние му казахме на брат ми на другия ден, че Боев така ни изгонил, че не може на Изгрева, в черквата. И като отиваме в черквата, вече края на службата. И един млад свещеник и един стар. Ама, защо не им взех имената, да ги знам кои са. И младия пита: „Абе вие какво искате, защо стоите тука?“ И аз казвам: „Отче, ние сме затворнички, учителки, така и така, така и така.“ И той се покланя, вика: „Не сте затворнички, вие сте светици. Искате ли да ви чета?“ Викам: „Нямам пари да ми четеш.“ – „Кого чакате?“ – „Брат ми чакам.“ – „Аз ще ви чета.“ Почна да чете и брат ми в това време дойде и дава му пари, той казва: „Не, аз ще им дам.“ И той извади пари, та ни даде 10 лева, казва: „Те заслужават да им се даде, казва, те служат на Бога.“ И започнахме да се срещаме в черквата св. Петка. От Изгрева ни изгониха.
В.К.: Значи брат Боев ви изгони от Изгрева, а там тоя свещеник ви прие?
Д.М.: Да. Прие. И никой, от Изгрева никой не иска да ни приеме. Никой.
В.К.: Всички ги бе страх.
Д.М.: Всички. Да. Всички ги страх.
В.К.: А, там ни приеха.
Д.М.: Там ни приеха.
В.К.: И какво стана по-нататък с брат Боев?
Д.М.: Брат Боев след това отива на Севлиево. На връщане с някакъв камион ли, не знам какво някакъв автобус се връща и простинал и се разболява. Кракът му, той имаше болен крак, заболява го крака и до края на живота си не можа от вратата да излезе и да стане.
В.К.: След тоя случай.
Д.М.: Да. А, и друг има случай за него. Когато нас ни затвориха, брат ми и Люба отиват при него и казват: „Брат Боев, Цвета и Драга така и така потретите, които си ти пратил и беседите и ги залавят там и ги затварят. В затвора са.“ – „А-а-а, така ли?“ Става, вдига покривката на масата, потретите от Учителят, Щилянова дето, пълно репродукции, взима, свива: „Слагайте в печката.“ Люба казва: „Не, аз не мога да горя Учителя.“ И брат казал: „Не.“ И той взима от потретите, на топки, на топки и слага в печката и ги гори.
В.К.: И защо? Страх го е да не би.
Д.М.: Страх да не дойдат, да намерят потретите на Учителя.
В.К.: И гори потретите на Учителя.
Д.М.: Да. И той виж какво пострада.
В.К.: Ха. Това не го знаех.
Д.М.: Да.
В.К.: Понеже той е изпращал там и ще дойдат, ще намерят потрети.
Д.М.: Да. Да.
В.К.: И какво като намерят?
Д.М.: Е?
В.К.: Значи това вие лично го видяхте?
Д.М.: Да. Да.
В.К.: Е, така се плаща на края.
Д.М.: А, тази учителка, дето ме пък предаде, се развежда с мъжа си.
В.К.: Каква беше, Бою…?
Д.М.: Баручийска.
В.К.: Баручийска.
Д.М.: Баручийска. Голяма комунистка. Развежда се с мъжа си и като излиза от съдебната палата, отива да се качи на трамвая. Пък тогава трамваите, така вратите бяха, ако си спомняте…
В.К.: Да, отваряха се.
Д.М.: Отваряха се. Тя се облегнала на вратата, отваря се вратата, пада и я премазва трамвая, Баручийска.
В.К.: Значи загива.
Д.М.: Загива. И аз отивам на фабриката на работа, гледам духа вятър, вдига един некролог, така го дига – сваля. Викам, пък какво, взех че го хванах, викам: „Какъв е тоя некролог?“ Гледам: Баручийска.
В.К.: Нейното име.
Д.М.: Нейното име. И след известно време иде на, звъни се на вратата иде една учителка от Михайловград. Казва, една-две години бяха минали. „Идвам, казва, да ти доведа детето на Баручийска.“ Тя ми каза как е загинала, трамвая как я премазал. Казва: „Тя ми каза един ден да доведа детето при тебе да го видиш.“ Защото аз тогава ѝ казах: „Баручийска, ще ти се роди момиче.“ Така ми дойде на ум, така ѝ казах, „Ще ти се роди момиче“ И то се ражда момиче и тя казва: „Ще го заведеш, да го види Драга.“ Преди да умре го казала това. И после умира.
А като бях в Македония учителка след бомбардировките, като се връщам, там в училището имаше помещение, стаи за учителите, за командированите учители. И аз си влизам в стаята, а пък в една стая бяхме четири учителки. Първата съм аз, а другите три още не са дошли. И зима беше, печката, мъча се да запаля печката, не мога. От съседната стая една учителка, мъжа ѝ беше взет войник и тя дойде, помогна ми. Добре, ама вечерта чувам нещо се тропа там, викам: „Абе, Вера, какво тропате?“ Вика: „Ела, ела.“ И отивам у тях, какво, тя беше бременна, ще има дете и понеже македонци, вечер не трябвало от тях да излиза никой вънка, мен ме пратиха вънка на двора имаше чешма, да напълня един котел вода, да донеса, да се къпе детето.
В.К.: И защо да не излиза? Да не видят жената или какво?
Д.М.: Не. Магеснически работи, такива.
В.К.: А, страхуват се от магия, от магия.
Д.М.: Да, да. И ме изпратиха, пък понеже училището го взеха за…
В.К.: Военно.
Д.М.: Болница, военна болница. Изпратиха ме с един войник, отидох там, лекаря където живееше, да го извикам. Отивам аз, вдигам лекаря, вика: „Ле-ле, посред нощ, как смееш?“ Викам: „Не съм сама, има един войник с мене.“ И като дойдох и от болницата пък лекаря и той дойде и тя роди момченце. И на мен ми казват: „Кажи му, какво име да му сложим.“ И аз казвам: „Александър.“ И те току се стрясват. Викам: „Ама, защо, не го ли харесвате?“ А, не, не, много е хубаво, много е хубаво.“ И окъпаха детето, дадоха ми да го държа, направих кафе там. И пишат на бащата, че се родило дете, той дохажда, а пък той ме много мразеше и ме гонеше.
В.К.: Той беше?
Д.М.: Македонец беше.
В.К.: Да.
Д.М.: Сърбоманин.
В.К.: Сърбоманин.
Д.М.: Сърбоманин, а пък аз от България, българка. И като ме видя там, прегръща ме: „Много ти благодаря.“ – „Защо, бе?“ – „Защото си ми кръстила детето Александър.“ И викам: „Защо?“ – „Моят брат се казваше Александър. Беше голям комунист и в Ниш в затвора го убиха. И ти, казва, ми казваш неговото име.“ И аз рекох: „А-а-а, той се е преродил.“ (смее се) Сигурно се е преродил, защото това име ми излезе на устата. Александър, кажи Александър, и аз казвам Александър. И толкоз се радваха, казвам: „Преродил се е.“ – „Как се е преродил?“ И почнах да им говоря за Учителя. Дадох им и на тях беседи да четат. (смее се)
В.К.: Така. Сега, Вие след 9-ти септември, след затвора вече отивате да работите къде, като?
Д.М.: В Бергман. Във фабриката Бергман, а първо във Елпром, после в Бергман и от тамо един инспектор среща брат ми и му казва: „Абе, дайте молба да им се върнат правата, бе. Защо ще работят по фабриките?“ И дадохме молба.
В.К.: Със сестра Ви.
Д.М.: Да, до министерството. Беше министър Демир Янев.
В.К.: Как?
Д.М.: Демир Янев беше министър
В.К.: Демир Янев, да.
Д.М.: И като разглеждат там те всичко, дохажда, той един инспектор дохажда в къщи да провери. А, брат ми току що беше сложил един портрет на Сталин. Казва: „Абе ние не виждаш ли какви хора сме?“ (Смее се)
В.К.: Портрет на Сталин. На стената.
Д.М.: Да. И възвърнаха ни правата. Началникът не искаше да ми вземе молбата, заявлението за назначение. Аз се връщам при министъра, викам: „Не ми взима молбата.“ И той, хвана ме за ръка, върна се, беше тръгнал за обед, върна се и му каза: „Ще вземеше заявлението и първото вакантно место ще го дадеш на Михайлова.“ И така, тоя като се върнах, ядосан, ама взе ми заявлението и първото место, тогава такива, занималня, такива дето подготвяме слаби ученици. Там имаше место, там ме назначи, аз и на това бях благодарна.
В.К.: А сестра Ви?
Д.М.: А?
В.К.: А сестра Ви, къде я назначи?
Д.М.: Тя не иска да, заболя я нея крак, там като беше в карцера, пък нея в карцера не я сложиха при мене горе, а долу в мазето. Имало една чешма, която текла.
В.К.: И тече, и вода имало.
Д.М.: Да, и вода и заболя я крак и не можеше и тя остана си вкъщи Цвета, а аз останах на работа. Аз и Люба тогава почнахме. Дотогава Люба беше вкъщи, а ние със сестра ми бяхме учителки. Тогава Люба остана вкъщи, а ние учителки. И като станах учителка, след занималнята в 40-то училище „Сава Раковски“ на „Евлоги Георгиев“, срещу търговската гимназия, ако го знаете това училище, там бях учителка. И един ден предаваме час против религиозното възпитание. Дойде един, каза ни какво да говорим, що да говорим. И аз викам: „Боже Господи, как сега ще ида аз да кажа на децата, че няма Бог. Боже направи някакво чудо, моля ти се, Боже!“ Аз не го слушам той какво предава, аз си се моля. И тръгнаха вече всички да влизат по стаите – директорката, заместник директорката, зав.уча[ Зав.уч. – вероятно завеждащ учебна част], проф-председателя, инспектори влизат. И аз последна бях, моята стая беше до учителската стая, всичките минаха, аз останах и слава Богу, влизам в стаята учениците мирно стоят, не мърдат. Аз ги поздравих, казвам: „Ученици, сега ще имаме…“ И става председателя на класа: „Другарко, ние знаем какво ще ни, но не желаем да слушаме тая лекция. Говорете ни нещо друго.“ Боже Господи, благодаря ти Божичко. И седнаха си те мирно и аз им разказах една легенда за мълчанието. Знаете ли я тая легенда?
В.К.: Не.
Д.М.: В Тибет има една школа за мълчанието, където са адепти, които работят, мислят, работят, творят, но не говорят, помежду си не говорят, не разказват нищо. Това е школата на мълчанието. И един европеец, като се научава, че има такава школа. Иска да постъпи, пита къде е, ходи, ходи в Тибет, отива, намира школата. И влиза вътре и говори, че иска да влезе в школата. Обаче председателя, който е, не му отговоря, взима една чаша с вода, препълнена и взима една капка, във водата слага, прелива. С това иска да му каже: „Школата е препълнена, няма място.“ А той, имало листчета, и аз на децата им казвам, имало листчета на дюля, имало на двора и казвам цъфнала дюлята и нали са листчета на дюлята така като лодчици, взема едно такова листче, слага в чашата и слага капката и лодчицата пътува. Тогава председателя става от мястото, покланя се и го поканва да седне тоя.
В.К.: Той какво иска да каже?
Д.М.: Че значи е по-умен от него.
В.К.: Да. А, че сложил от листо от дюлята и капката отгоре.
Д.М.: Да. И сега учениците толкова доволни останаха. Във възторг, сияят. Излизаме си всичките. Аз нищо не им казвам, че трябва да мълчат, нищо. Само им казах тая легенда. И като си отиват вкъщи, тоя председателят що е, и други ученици така, отличници, с които се много обичах, хвърлят си чантите и почват да плачат. Майките: „Защо плачите, бе, двойки ли получихте?“ – „Не, майко да знаеш, днеска учителката, другарката Михайлова беше като Исус Христос на кръста разпната.“ – „Защо бе!“ – „Трябваше да говори против Бога, че няма Бог. Против религията, против ангели, против небето да говори. А тя не може.“ – „Защо?“ – „Всички могат да говорят, но не и тя. Тя не може такова нещо да говори. И беше така измъчена.“ – „А вие какво направихте?“ – „Ние така и така направихме.“ – „Е, хубаво сте направили.“ (смее се.)
В.К.: Да. Така и вие там се пенсионирахте?
Д.М.: Да, там се пенсионирах.
В.К.: Сега, какво ще ни кажете, как се развиха нещата с братството след заминаването на Учителя?
Д.М.: След заминаването на Учителя стана голяма гюрултия. За ръководство бяха се избрали там Борис, Жечо, Антов, Боев, Паша. Имам ги аз написани.
В.К.: Да, седем човека.
Д.М.: Седем човека.
В.К.: Пожизнено.
Д.М.: Да.
В.К.: И защо пожизнено?
Д.М.: Пожизнено, е.
В.К.: Така.
Д.М.: А Учителят беше казал: „За един ден.“
В.К.: Да. А те пожизнено.
Д.М.: Пожизнено. Добре, ама, Антов нещо, не знам защо се скараха с Антов. Сметнаха го за предател, за комунист, Борис и…, искаха да го отстранят, даже веднъж имаше в салона, трапезарията където беше, събрание и като влиза Антов, и Гради [ Гради Минчев], колко години страда Гради за това нещо, под краката си моливи слагат и писалки, да търкат, шум да се вдига.
В.К.: Да не може да говори.
Д.М.: Да не може да говори Антов. И да си обърнат гърба към него. На другата страна да гледат.
В.К.: Значи да си сложат под краката моливи и да стържат.
Д.М.: Да, да стържат.
В.К.: От къде го знае това Гради?
Д.М.: Е, де. И какво стана с Гради, колко години страда.
В.К.: Е, той е причина и за затваряне на салона, Гради.
Д.М.: Да.
В.К.: Защото те не му позволяват да влезе в салона. И той[ Антов] им казва: „Аз на тоя салон ключ ще му сложа.“ Не го пускат.
Д.М.: Да.
В.К.: Да.
Д.М.: И така стана. Печатницата разграбваха, пари нещо, за пари се разправяха. Вече съм ги забравила тия работи.
В.К.: Ставаше въпрос за пари. Разказваха ми, че след заминаването на Учителя, първата обмяна – 1947 година, са горили братски пари.
Д.М.: Да, братски пари Жечо, Жечо и брат Ради, там дето е мястото сега на Учителя, тамо чували с пари са горили. Наместо да ги раздадат тия пари на бедни братя, тогава брат Стоицев е искал да му дадат пари, да си купи къща, не са му дали. На Кирчо, Кирчо работеше в печатницата с малка заплата. И на него не са дали, а ги гориха парите. И на, ето тоя – Георги Йорданов, той си го сега казва – една раница с не знам, шест милиона ли са били колко ли, го изпратил в Айтос ли, Бургас ли, с тия пари. И това.
В.К.: И после процеса?
Д.М.: Ами, процеса, на процеса Борис каза: „Ние не признаваме законите.“
В.К.: Дошло е време да учи какво значи закон.
Д.М.: Да.
В.К.: Вие, сега брат Ви, от кога започна да, той стана представител пред властите за Братството.
Д.М.: Да.
В.К.: Това 1970 година?
Д.М.: 1970-та година. Тогава, нали, големия салон – няма. Паневритмия забранено, Рила забранена, всичко. И почнаха да го молят, като юристи, хайде. Тогава почина сестра ми Цветанка.
В.К.: Да.
Д.М.: И ние почнахме вкъщи да се събираме. В сряда и в неделя. Събираме се, беседи. И тия, които идваха, брат Кремъков идваше. Мариус, ако го знаете, и други, Гита идеше. Много сестри, около 30-40 души се събираха. И почнаха да го молят: „Абе, хайде, иди на, при Кючуков беше тогава, иди при Кючуков да изискаш.“ А пък…
В.К.: Кючуков беше директор на комитета по вероизповеданията.
Д.М.: Вероизповедания, да. А, преди още това, Кадиев, доктор Кадиев се обажда на брат ми по телефона, казва: „Виж какво, иди при министерството на просветата. Там е Кочов, Томалевски, Тодор Симеонов, ще отидат при Кючуков, да се молят да, подписи събрали за Борис и да се молят да ни се разреши да се събираме. Иди и ти като юрист, ще помогнеш.“ Беше време обед и брат ми стана и отива. Отива тамо. Те се събират тримата и тоя Таньо с тях. А, брат ми отвънка стои, не се приближават. Нито го викат, нито се приближават. Той вика: „Абе, аз съм изпратен от Кадиев за тая и тая работа.“ – „А, не, няма нужда от тебе. Ние тримата ще ходим.“ И го изпъждат и той си тръгва, и дохажда, плаче. Каза: „Изпъдиха ме, не ме искаха.“
В.К.: Те кои са?
Д.М.: Кочев.
В.К.: Кочев, Димитър Кочев.
Д.М.: Димитър Кочев.
В.К.: Томалевски?
Д.М.: Не, Томалевски и Тодор Симеонов.
В.К.: Тодор Симеонов.
Д.М.: Да.
В.К.: А Таньо, и Таньо е бил.
Д.М.: И Таньо. Отиват до вратата на Кючуков. Връщат го и Таньо, казват: „Таньо, ти си четвърти. Трима трябва да сме, отивай си и ти.“ И Таньо, ядосал се, ама си отива. Качват се горе, и Кючуков им казва: „Не мога да ви приема, сега съм зает.“ (Смее се.) Виж как стават нещата. И нищо. Мина време, ние си ги събираме, така, вкъщи. И почнаха да го молят брат ми: „Абе, иди, абе иди, абе иди при Кючуков.“ И един ден той, Кремъков и Мариус, тримата отиват при Кючуков.
В.К.: Мариус, кой беше той? Както и да е, Мариус, да?
Д.М.: Мариус, той цигулар беше.
В.К.: Да.
Д.М.: Отиват при Кючуков, почват да говорят. Брат ми му обяснява и той казва: „А, с вас мога да се разбера, вие сте интелигентен човек. Вие сте юрист, вие разбирате нещата. С вас ще се разбера. Какво искате?“ – „Това и това, това и това.“ – „Добре.“ Дава разрешение да се събираме свободно в нас. И ако има някъде салон, да може в салона.
В.К.: Вие къде се събирахте? Тука?
Д.М.: На „Евлоги Георгиев.“
В.К.: А, тогава там беше къщата ви.
Д.М.: Там беше къщата.
В.К.: Те там я развалиха, разтуриха. Направиха кооперация.
Д.М.: Разтуриха я. Земеделците направиха голям блок.
В.К.: Да, да.
Д.М.: И разрешава Кючуков всичко. Разрешава и за Рила, тогава. Тогава за пръв път се отиде на Рила, след толкова години.
В.К.: Това беше 1970-та или 1972-а?
Д.М.: 1970-та.
В.К.: 1970-та, да.
Д.М.: 1970-та година. И после и 1971, 1972 и 1973 и после пак забраниха.
В.К.: Няма кой да отговоря.
Д.М.: Няма кой да отговаря.
В.К.: Брат Ви кога си замина?
Д.М.: 1972-а.
В.К.: 1972-а, да.
Д.М.: На октомври, 29-ти октомври си замина той. И…
В.К.: И след това вие започнахте.
Д.М.: Като си замина брат ми, отидохме при Кючуков, казваме: „Другарю Кючуков, брат ми замина. Така и така, какво ще кажете, кой да поеме?“ Ние мислехме, нали или Кадиев, някой от братята, или Кадиев или Георги, или някой от тия. Той казва: „Вие ще бъдете.“ – Ама, другарю Кючуков, ние сме жени, как?“ – „Вие ще бъдете. Друг няма да бъде, Вие ще бъдете.“ И нареди така. Тогава събрахме се, значи, аз, Люба, Георги Йорданов, Кирчо Кадиев, Възкресен имаше един, ако го знаете Възкресен, и кой беше седмия? Седем души бяха.
В.К.: Вие имате ли го този архив, пазите ли тази документация?
Д.М.: Да.
В.К.: И на кого ще я дадете? Аз имам желание аз да я получа. Да ми я предадете на мене, да я съхраня.
Д.М.: Добре.
В.К.: Защото това е история.
Д.М.: Да.
В.К.: Сега, ето аз сега например Ви записвам историята, нали, след заминаването на Учителя. И не случайно аз ви разпитвам сега.
Д.М.: Да.
В.К.: За да може този архив, който аз искам да получа от вас. Ама аз го получавам лично, не за Братски съвет и за Братството и така нататък, за да мога да го съхраня.
Д.М.: Да.
В.К.: За да може да го подредим и съответно, онова, което ще ми разкажете, аз искам да го видя, ще Ви разпитам много неща да ми разкажете.
Д.М.: Да.
В.К.: За да може да разкажете. Вече никой няма да знае после как е било, що е било.
Д.М.: Да.
В.К.: За да го оставим на следващото поколение.
Д.М.: Да.
В.К.: Това ми е целта. Аз с такава задача имам при вас.
Д.М.: Да.
В.К.: Това никой не му трябва.
Д.М.: Да.
В.К.: Ще го изхвърлят на боклука и ще го изгорят. Аз искам целия, който архив имате, нали от 1970-та година,
Д.М.: Да.
В.К.: Nаряди, кореспонденция с Комитета, други неща, както са по папки, да ги прибера, да ги прегледам, за да мога аз да ви питам някои неща, които си спомняте, да ми кажете, нали.
Д.М.: Да.
В.К.: Искам това нещо да го поема.
Д.М.: Да.
В.К.: На тях не им трябва това нещо.
Д.М.: Да. А, не им трябва. Аз на тях няма да го дам.
В.К.: Да. На мен ми трябва за да съхраня като история. Аз се занимавам с история на Братството, архив и така нататък.
Д.М.: Да.
В.К.: Те се занимават с ръководство. Нека се занимават с ръководство.
Д.М.: Да. Те като брат ми беше, Кючуков, каза брат ми: „Другарю Кючуков, да се регистрира Братството, да стане юридическа личност, за да може да си искаме имотите, да може всичко.“ И той казва: „Добре.“ И му дава една такава…
В.К.: Бланка ли?
Д.М.: Бланка, в която, как да напишат. До цялата провинция, до всички братства да изпрати брат ми. И те да ги попълват, да ги пратят тука при Кючуков, да стане общо цялото Братство, в цяла България да стане юридическа личност. И брат ми изпрати навсякъде с обратни разписки, аз ги пазя и разписките, обратните разписки ги пазя.
В.К.: Да.
Д.М.: Отвсякъде получихме обратните разписки, върнаха се. Никой не отговори. Никой, защо, защото Борис изпратил тоя Нестор и други по провинцията да отидат, да кажат: Да не се регистрират, да не отговарят! И никой не отговори.
В.К.: Сега, това нещо го имате като документация, нали?
Д.М.: Да.
В.К.: Е, това ще ми трябва да го съхраним, да го запазим.
Д.М.: Да. И ако тогава се бяха регистрирали, и имотите тогава нямаше и тая легация толкоз да се построи, тя после се…
В.К.: Тя после се построи.
Д.М.: Тя после се строи. Щяха да…
В.К.: Още не беше разрушен и салона.
Д.М.: Да, не беше, щяха да се върнат тия работи, ама Борис: „Не! Никаква регистрация.“ И няма. „И тоя от къде накъде, ние сме пожизнено тука, та някакъв си.“
В.К.: Той е за пожизненото, затова, за тая работа, не за друго, за пожизненото ръководство. За пожизненото ръководство. Там е цялата работа.
Д.М.: Да.
В.К.: И сега вие през това време кореспондирахте, имахте връзка с Кючуков, нали, каквото трябва, разрешение това-онова и така нататък.
Д.М.: Да.
В.К.: Защо забраниха след това, 1974-75 година лагерите на Рила, по какви съображения?
Д.М.: Защото Кючуков го вече смениха.
В.К.: А, смениха го.
Д.М.: Смениха, дойде един Баръмов. Баръмов.
В.К.: А, Баръмов. Той беше по друг начин устроен ли, или?
Д.М.: Да, да.
В.К.: Той беше запознат с нещата ли или имаше такава инструкция.
Д.М.: Инструкция, той голям комунист, такава инструкция имаше.
В.К.: Да се спрат.
Д.М.: И той отначало не искаше да ни приема.
В.К.: Да.
Д.М.: Но секретарката на Кючуков, която беше, остана секретарка и на него, тя ни познаваше добре и му говори много и той веднъж ни прие, Баръмов. Прие ни и даде съгласие да се събират в нас, обаче за Рила не даде съгласие.
В.К.: Е, такава беше тактиката на комунистите тогава.
Сега, друг един въпрос. Вие мислили ли сте на кому да оставите тези неща, този архив Вашия, който го имате?
Д.М.: Аз мислихме към, на кого да ги оставя и казвам: „Да ги изгоря.“
В.К.: О, няма да ги изгорите, ще ги предадете на мене, как ще ги изгорите. Това е грешка, това е груба грешка.
Д.М.: Ами виках, че на кого, на кого, казвам, ще се дават?
В.К.: Ами, аз съм той на който ще ги предадете. Това е груба грешка, както е, Боян Боев е горил снимките и така нататък, това е груба грешка, това е история.
Д.М.: Да.
В.К.: Знаете ли защо? Защото Вие сте минали през един етап, Вие сте друго поколение. Сега ние не можем да повторим Вашия етап, ние продължаваме по-нататък.
Д.М.: Да.
В.К.: А те сега повтарят същото, както след заминаването на Учителя.
Д.М.: Да.
В.К.: А то е минало 45 години и се са сменили 2-3 поколения. Защо да повтаряме тия неща.
Д.М.: Да.
В.К.: Когато ние продължаваме нататък.
Д.М.: Да.
В.К.: Ама те не ги знаят тия неща. Защо? И там където го има, се укрива и не се казва. Младите изобщо не знаят как са нещата.
Д.М.: Да. Да, не знаят, не знаят.
В.К.: Сега, вие имате ли кореспонденция от приятели, преди Учителят, Вие казахте, че сте имали някаква кореспонденция, приятели. Писма, писма?
Д.М.: След Учителя.
В.К.: Преди това не сте, заминаването на Учителя, но след това, след заминаването на Учителя. Имате ли писма, кореспонденция? Казахте ми, че имате писма, които.
Д.М.: Имам писма след като бяхме в ръководството. Изпращах наряди на цялата провинция.
В.К.: Да, да. Е, тази, искам тоя архив да го прибера. А имате ли писмо от Учителя, нещо с почерка на Учителя. Имате ли такива неща?
Д.М.: Почерка го имах някъде.
В.К.: С писма на Учителя.
Д.М.: Да.
В.К.: Сега, аз следващия път ще дойда и утре, нали към 9 часа ще дойда. Ще дойда по-рано, магнетофона ще го оставя тука, за да мога, да извадите някои снимки.
Д.М.: Ама, няма да мога, всичко да намеря за толкоз време.
В.К.: Е, каквото намерите, намерите, за да може, ние продължаваме работа.
Д.М.: Да.
В.К.: Нали, ей тука тези снимки, онези, нали, каквото имате да ми покажете, за да Ви разпитвам за някои неща, за да подсетите да ми кажете.
Д.М.: Да.
В.К.: Защо сега ни е време за работа.
Д.М.: Да.
В.К.: Значи утре и други ден, нали, продължаваме работа. За днеска доволно.
Д.М.: Да.
В.К.: Днеска беше дата 14 октомври 1992 година. Добре.
Сега, днеска е 15 октомври 1992 година, да.
Д.М.: 15-ти октомври. Да. Четвъртък.
В.К.: Четвъртък. Така и сега онзи случай.
Д.М.: Сега. Когато поехме ние ръководството, Борис се научил и изявява желание да се срещнем, да се обединим така, общо да се работи и ни покани у тях. Беше през февруари.
В.К.: Беше ви поканил у тях, така ли?
Д.М.: Да, у тях.
В.К.: В неговия дом?
Д.М.: В неговия дом.
В.К.: Да.
Д.М.: И с Жечо, понеже ние не знаехме къде живее, Жечо и ние двете отиваме.
В.К.: Жечо Панайотов?
Д.М.: Да. Жечо Панайотов. Отиваме в, там – борисови, сутринта беше казал, към колко часа, там, към 10 ли беше. И отиваме, излиза Станка там, дето една негова прислужница, казва: „Няма го.“ – „Как няма го, той ни каза, че толкоз, толкоз часа, ето тук?“ – „Ама, той излезе, не е тук.“
В.К.: А, Мария още я нямаше тогава?
Д.М.: А, нямаше я още Мария [ Мария Кисьова, с която Борис Николов живее в края на живота си.].
В.К.: Не, не старата Мария беше си заминала ли?
Д.М.: Беше си заминала старата Мария, младата още не беше дошла. И ние си тръгнахме, ама беше студено, страшно студено. Отиваме при Елена да се стоплиме.
В.К.: Ама, заедно с Жечо Панаьотов?
Д.М.: С Жечо, с Жечо заедно отиваме при Елена да се стоплим и Жечо каза: „Много непочтено постъпи Борис. Каза ни да дойдем, идем, няма го, излязъл.“ Тя ни направи чай, стопли ли ни там, и тя се възмути. Озлоби се и каза: „Как не го е срам, казва, Борис, да ви излъже да дойдете и да го няма.“ И вече върнахме си се вкъщи мина доста време така. Беше Борис се запознал с тази Мария.
В.К.: Малката Мария?
Д.М.: Малката Мария. И а, днеска: „А, ще се срещнем, ще се срещнем, ще се обединим, ще се срещнем.“ Днеска-утре, днеска-утре, спря Борис. Един ден Йоана имаше концерт и отиваме за концерта, вървим, Борис с Мария и двама други, не ги знам кои бяха, вървят. И Мария му казва: „Коя е тази Драга, бе, коя е тая Драга?“ И аз се обърнах и казвам: „Аз съм, бе, госпожице, какво искате, аз съм.“ – „А-а-а.“ Избяга. И от тогава вече Борис спря да търси да се срещаме да… А, веднъж ни покани в тях с Георги Йорданов и ни нагости много хубаво тогава. Палачинки, чай и след това вече тая Мария се настани. Тя, страхуваше се горката, мислеше че ще го ѝ вземем ние, Борис. Нареди се тя. И Борис се откъсна. Напълно се откъсна. Нито дохаждаше на концерти, нито на беседи, нито на Паневритмия. Никъде не дохаждаше. С Мария само. И така стана. А ако се бяхме тогава обединили, щеше съвсем другояче да вървят работите, но…
В.К.: И тогава Кючуков ви е казал, който е бил по комитета по вероизповеданието…
Д.М.: Да беше.
В.К.: Да изпратят писма в провинцията, така ли?
Д.М.: В провинцията, той на брат ми каза. Беше му дал формуляр какво да напишат, за да изпратят всичките до София, тия да ги попълнят и да ги изпратят. И за да се, Братството общо, цялото, в цяла България да стане юридическа личност и казва: „Тогава, вика, ще може да си потърсите и имоти, и всичко, казва, като станете юридическа личност.“ И изпрати брат ми по цялата провинция с обратни разписки. От никъде отговор не получи, от никъде. Защо? Защото Борис беше изпратил веднага хора из провинцията, да кажат да се не регистрират. Да не пращат отговори. Защото Братството не трябва да се регистрира, не трябва да служи на земните закони. И така стана.
В.К.: На мен ми разказваха, че и по-рано Вълко Червенков го е викал.
Д.М.: Да.
В.К.: Какво знаеш за този случай?
Д.М.: Знам, че го е викал за да…
В.К.: Вълко Червенков?
Д.М.: Да. За да се…
В.К.: За да го регистрират.
Д.М.: За да регистрират. Обаче той не е искал. Не е отишъл.
В.К.: Избягал с Мария на Витоша, на екскурзия.
Д.М.: Да, да.
В.К.: Той винаги така бяга.
Д.М.: Да, да. Не е искал, защото не признава земните закони.
В.К.: Закони.
Д.М.: И в съда когато е бил, пак е казал: „Аз не признавам земните закони.“
В.К.: Ами, не признава земните.
Д.М.: То беше в такива буркани крил злато по Витоша. И един ден, една наша, сестра е, Фаустина се казва, може би я знаете Вие.
В.К.: Не. А Фаустина, да.
Д.М.: Пианистка.
В.К.: Да.
Д.М.: Тя ходеше често у тях, защото така бедна няма средства, пък като отиде при него, той ѝ даде по някой лев. И веднъж отива.
„Ей, п-с-с-с, да не скъсаш нещо тамо, бе!“[ Говори на котката си.]
В.К.: Това е котаракът, да. Да, продължавай нататък, и какво казваш?
Д.М.: И отива там и дохажда един един милиционер. „Ама, казва, как не му взех името.“ И му казва: „Бай Борисе, как си?“ Ама вече беше малко позаболял Борис. „Ти кой си?“ – „Абе аз съм тоя, дето ти ми кръсти детето. Помниш ли?“ – „Не знам такова нещо.“ – „Е, как не знаеш, ти ми кръсти детето. С мен заедно по Витоша ходихме, помниш ли, в буркани когато слага разни книжа, злато, разни скъпоценности и по Витоша ги крихме по скалите. Аз знам местата, къде са слагани тия работи.“ – „Такова нещо няма, ти лъжеш, такова нещо няма. Аз не знам такова нещо.“ И тая малката Мария: „Моля ти се, отивай си, не го тревожи, той е болен.“ И го изпъдили милиционера.
В.К.: Изгонил милиционера, униформен.
Д.М.: Да.
В.К.: Той дали не е бил изпратен от милицията или не?
Д.М.: Не, не, не.
В.К.: Той си отишъл така.
Д.М.: Той, понеже, услужвал е тогава на Борис. Борис му е дал пари, плащал му, услужвал му. И той му кръстил детето. Борис му кръстил детето на милиционера. И сега отива да го види така, да му се отблагодари. И го изпъждат: „Нищо такова няма. Не е вярно.“ Това е Борис.
В.К.: Да. Обърка много хора.
Д.М.: Много.
В.К.: Всички ги обърка.
Д.М.: Да.
В.К.: И се скара с всички без изключение и се раздели със тях като враг.
Д.М.: А-а-а.
В.К.: Да, със всички се скара. Ей, Боянчо, и с Боянчо нотариуса и с Петър Филипов се скара, с всички.
Д.М.: Да.
В.К.: Боянчо вика: „Той, вика, така ги замотае, главите и ония като излязат, ходят като замаяни от него.“
Д.М.: Да.
В.К.: Така е устроен. Обърка всичко.
Д.М.: Да.
В.К.: Да. Сега, аз искам да питам за тази снимка.
Д.М.: Да.
В.К.: На тази снимка тука има един индиец.
Д.М.: Да.
В.К.: С чалма.
Д.М.: Да.
В.К.: И вие сте до него.
Д.М.: Да.
В.К.: Как се казваше този индиец?
Д.М.: Бихари.
В.К.: Бихари. Друго име, има ли?
Д.М.: Не. Бихари само.
В.К.: Само Бихари. Той от къде беше дошъл?
Д.М.: От Индия.
В.К.: Ама той, кой го беше изпратил? Специално ли беше дошъл. Сам ли си беше дошъл?
Д.М.: Той, сам. Бил е в Югославия и от Югославия дохажда в България. Сега как е дошъл и по какъв повод, не знам. На Изгрева беше. И аз, бяха ме командировали учителка в Македония.
В.К.: Да.
Д.М.: И преди да тръгна за Македония, отидох на Изгрева. И там този Ангел Янушев снимаше. И аз като го видях, застанах така до него.
В.К.: Да. Това са снимки на Ангел Янушев?
Д.М.: Да.
В.К.: Да. И той ви засне?
Д.М.: Да.
В.К.: Защото аз съм го виждал на снимки в Мърчаево до Учителя.
Д.М.: Е, да. Е, той тука беше по времето на Учителя, беше тука.
В.К.: Да. Това е на Изгрева…
Д.М.: Това е на Изгрева
В.К.: Но аз съм го виждал на снимка и в Мърчаево.
Д.М.: Да, да.
В.К.: Нещо по-интересно да ми кажете за него. Имате ли кореспонденция с него? Писма?
Д.М.: Не такава кореспонденция. Когато тръгна той от тука, нещо го, погнаха го от тука и той пак отиде в Югославия и от Югославия си е отишъл в Индия. И отначало нали не бяхме приятели с Индия, преследваха, гонеха и, а пък тая снимка той изпратил на майка си, от тая снимка. И писал: „Майко, това момиче го много харесвам.“ И тя му пише: „Щом го харесваш, вземи го, заведи го.“ (Смее се.) Той казва: „Искаш ли?“ – „А, викам, дума да не става.“
В.К.: „Искаш ли да се оженим?“ Да отидеш в Индия.
Д.М.: Да, да. Викам: „И дума да не става. Не се отделям от България, от майка и от баща.“ (Смее се.)
В.К.: И какво става по-нататък с него?
Д.М.: И като си отиде в Индия, после става министър.
В.К.: Да.
Д.М.: И след това какво е станало, не знам вече.
В.К.: Така. Имате ли други снимки, освен тази?
Д.М.: Не. С него тези само са.
В.К.: Само тия имате с него? Ама, това са преснети снимки. Други снимки нямате, така ли?
Д.М.: Да. Малките ги имам, аз ги дадох малките, та ги увеличиха.
В.К.: Да, защото аз искам да ги приберем като архив, като документация. Сега, тука отдясно виждаме Неделчо Попов.
Д.М.: Да.
В.К.: Тука – Влади Симеонов. До Влади Симеонов коя е, тази тука с черното.
Д.М.: Да. Не знам, не мога да си я спомня.
В.К.: Вие сте отпред тука с късата пола.
Д.М.: Да.
В.К.: Тука отзад е един войник.
Д.М.: Това е Виктор.
В.К.: Виктор.
Д.М.: Виктор Кузов.
В.К.: Кузов. Тоя е махараджата, а той кой е тука?
Д.М.: Тоя е Начо Петров.
В.К.: Това Начо Петров ли е, бе. Не ми изглежда на Начо Петров. Тука вече вие сте с него.
Д.М.: Да.
В.К.: Сега Вие други снимки имате ли така, в Братството, с Учителя?
Д.М.: С Учителя, май че не.
В.К.: Заснети така в група?
Д.М.: Имах, ама нали Ви казвам, вчера почнах да търся, като ме заболя и оставих.
В.К.: Ами, аз ще потърся, Вие ще ми кажете, аз ще потърся. Защото трябва да ми разкажете за тия снимки. Ето, виждате, никой не знае утре никой няма да знае какво представлява тая снимка и кой е. И вас няма да ви разберат, че сте вие.
Д.М.: Да.
В.К.: Аз искам да, понеже говорим за тези снимки, искам да прибера тия снимки, защото тука отзад ще напишем.
Д.М.: Ама, аз тези си ги не давам.
В.К.: Е, тия не, ама ще ми дадеш малките.
Д.М.: Да.
В.К.: Тия големите, не. За да можем да напишем: Драга Михайлова.
Утре ще ги изхвърлят, никой няма да знае коя е тази. Пък тоя индиец също няма кой да го знае.
Д.М.: Да. Сега за тоя, индиеца, нали ви казвам, бях изпратила на сестра ми в Русе снимка малка, от малките и тая Надя Тихолова, като отишла на гости у сестра ми, там спала и взима, задига снимката. И тука, когато аз работех в „Бергман“, във фабриката, тя я предала вече в милицията. Идват един ден там във фабриката, викат ме двама. „Какво е що е, кой е тоя?“ „Ами, казвам, един човек.“ – „Защо си с него тука?“ – „Ами, казвам, беше там, снима се, видя ми се интересен с чалма, такъв и застанах, казвам, и го гледам. Викам, виждате как стоя аз и го гледам и ни снимаха.“ – „А, ами, казва, даваме ти задача какво чуеш тука да говорят работниците, да ни го предаваш.“ Рекох: „Само това няма да бъде. Никога, казвам, няма да седна да ви казвам какво говорят работниците. Аз не съм шпионин, не съм предател.“ – „А, така ли? Ще те уволним.“ – „Уволнете ме, рекох, но няма да ви казвам нищо.“ И наистина, това беше някъде преди новата година. На новата година ме уволниха. И пък понеже бяха ми взели те софийското жителство, трябва да съм на работа, нали. Отивам при директора и го моля, казвам: „Много ви се моля, казвам, докато си намеря друга работа, да стоя тука, защото, казвам, без жителство ще ме изгонят, а къде ще ида. Моето семейство си е тук.“ И той беше добър човека, остави ме. Постоях в Бергман и тогава вече като ме назначиха учителка, напуснах там. Та тази Тихолова, аз…
В.К.: Надя Тихолова.
Д.М.: Да.
В.К.: Тя после отива при Борис да живее там.
Д.М.: При Борис. И аз, търсих го, Борис да му кажа: „Шпионка е, мен ми казаха работниците. Във фабриката ми казаха, че е шпионка, че мъжа ѝ е от държавна сигурност, а е проформа разведена и шпионира.“
В.К.: И тя точно отива пък при Борис.
Д.М.: Да. И именно тя предаде и златото и всичко, дето стана предателството, стана от нея.
В.К.: Това си сигурна?
Д.М.: Сигурна съм, сигурна съм за това нещо. Защото когато станах вече учителка, завеждаме ги учениците на Иван Вазов паметника, там на „Раковски“ дето е горе, при легацията съветска дето беше.
В.К.: Да, паметника на Иван Вазов, да.
Д.М.: Да, да. Завеждаме ги там и там нали легацията съветска, а пък тя изчезна, три месеца я няма никъде. „Къде е Надежда, къде е, няма никъде.“ И там спира една лимузина, отварят, двама младежи слизат, отварят вратата, слиза Тихолова.
В.К.: От лимузината?
Д.М.: Да. В едно разкошно кожено палто. Целуват ѝ ръка те. И тя, като се обръща и ме вижда. Аз, като я видях, клекнах между учениците. Добре, ама, тя ме видя. И какво става, влезе си тя там в легацията.
В.К.: Съветската?
Д.М.: В съветската легация си влезе и аз си…, с учениците се вече върнахме и след три дена дохаждат в училището и ме търсят, пък аз имах свободен час тогава, не бях на занятие. Те ме търсят, няма ме, дохаждат вкъщи. Добре, ама аз бях излязла и казват: „Утре да дойде в шесто управление“ там на „Раковски“ където е. Аз се връщам, брат ми и Люба викат: „Какво си направила, каква беля си направила, викат, къде си говорила, що си говорила, да дойдат да те търсят пак от Държавна сигурност.“ Викам: „Абе, нищо не съм, никъде не съм проговорила, не смея вече да говоря.“ – „Ах, казва, нещо си направила, дойдоха да те търсят. Утре, казва, в 8 часа трябва да идеш там.“ И аз на другия ден с брат ми тръгваме. То е на „6-ти септември“, там къде църквата „Св. Седмочисленици“ нали, там беше, сега къде е не го знам. И отиваме с брат ми, те на него му казват: „Ти остани тука, тя само ще се качи.“ И той остана в двора на черквата да ме чака, аз се качих горе. И почнаха да ме разпитват. За тоя, за оня, за Галилей Гавраилов Величков. Казвам: „Аз не познавам такова лице.“ Аз си го знаех Гале. Те: „Гавраилов.“ Викам: „Няма такова лице, бе, такова лице няма.“ – „А, има, той е много деен.“ – „Няма такова лице.“ Почнаха да ме питат за тоя, за оня, за всичките, викам: „Аз бях учителка по провинцията и не ги познавам.“ – „Как не ги познаваш?“ Викам: „Не ги познавам.“ И показват ми тая снимка: „А, тая снимка каква е?“ Викам: „За тая снимка ме веднъж питаха, казвам. И сега вие пак ли ще ме питате за тая снимка? У Бергман като бях, ме питаха за тая снимка. Сега, казвам, значи Тихолова я е откраднала от сестра ми в Русе, сестра ми я търсеше и нямаше, значи тя е откраднала.“ А те, като ме пита така де: „А, познаваш ли Тиха, Тиха, Тиха?“ Викам: „Тихолова ли?“ – „Да.“ И тогава разбрах, че тя ми е предала снимката. И викам: „По име я знам, но не я познавам иначе. Но дайте ми снимката.“ – „А, не може.“ И казвам: „Защо не може? Тя е моя, аз съм на тая снимка, вие не сте.“ – „Е, не може.“ И казва: „Ето ти. Отивай си сега, но внимавай.“ А: „Кои познаваш? Кои хора така ще ми дадеш адреси?“ И аз дадох адреса на един доктор, като бях в едно село учителка, там с дъщерята на кръчмаря бяхме много приятелки, а тя се ожени за един доктор голям комунист, който в Министерството на вътрешните работи, лекар. И дадох неговия адрес, викам: „Той е ваш човек, викам, питайте го него за мен, то ще ви каже коя съм каква съм, що съм.“ И излизам и точно излизам, правя няколко крачки, жена му на тоя лекар, тая моята приятелка иде срещу мене и: „Драге!“ Викам: „Ш-т-т, мълчи, казвам, върви след мен.“ И аз тръгнах вече по площад „Славейков“, по „Солунска“, по „Витошка“, обикалям улиците, защото си рекох: „Тия може да тръгнат да ме следят.“ И аз обикалям улиците и тя след мене. И най-сетне на „Гладстон“ в една врата влязох и тя влезе след мене. „Какво има, бе?“ Викам: „Така и така ме викаха, така и така, дадох вашия адрес, ще искат сведения за мен.“ – „Бъди спокойна“, и тя си разкопча палтото и казва: „Бях седнала да готвя, да режа зелка и казва, нещо ми каза: облечи палтото и тръгни по „6-ти септември“. И аз казва, тръгнах, но не знам защо. Къде отивам, защо отивам, какво отивам не знам, , и вървя.“ А то е било как Учителя я насочва и тя по така, домашна рокля с престилка как е готвила, палтото само облекла. И на сутринта, на другия ден в 6 часа сутринта отиват у тях. И тоя доктор казал: „Какво бе, за нея ли, ами тя е най-добрия човек, като беше в нашето село учителка. Ами, тя партизаните спасяваше, бе. Тя помагаше на комунисти, на партизани. Та нея ли ще гоните, нея ли ще преследвате?“ (Смее се.) И от тогава ме оставиха вече, не ме потърсиха.
В.К.: Ето сега, колко много неща ми разказахте във връзка с една снимка.
Д.М.: Да.
В.К.: И аз смятам сега да извадим, ще ми кажете къде са, аз ще ги извадя, за да мога да ви разпитвам. Ето за една снимка колко интересни неща разказахте. А като видите и другите снимки, ще си припомните и ще ни разкажете още много неща. Вижте колко неща разказахте.
Д.М.: Да.
В.К.: За Тодор Стоименов.
Д.М.: Спомням си.
В.К.: Да.
Д.М.: Тодор Стоименов, когато брат ми в началото още отива при Учителя и той кореспондираше с розенкройцерите.
В.К.: Кой, Тодор Стоименов?
Д.М.: Брат ми.
В.К.: А, твоя Иван Михаелов, брат.
Д.М.: Да, с розенкройцерите и те му изпращаха разни задачи и той да отговаря на тях и ако отговори на всички, ще го приемат за член в розенкройцерите. И той им отговаря за всичко, но накрая го питат, ама той им пише, че е от Бялото братство, „Към кои искаш да останеш, към Бялото братство ли или към нас? И в двете места не може.“ И той им отговаря: „Оставам в Бялото братство.“ И те вече спряха. Има от него писма розенкройцерски, имам пълно.
В.К.: Така ли?
Д.М.: Да.
В.К.: Ама те са много интересни, трябва да ми ги дадете да ги приберем. Много интересни работи.
Д.М.: Е, трябва, като ги, да. И един ден брат ми отива при Учителя и му казва: „Учителю, братството има ли средства, ето виж, показва му снимки в розенкройцерите в Калифорния. Имат хотел, където всеки, който е член на тяхното братство, може три месеца да живее там, да квартирува храна, всичко, безплатно. И показва какъв салон имат, що имат. И Учителят казва: „Имаме, казва, и повече имаме средства, но иди при брат Стоименов и му кажи, че те изпращам аз, да ти каже, можем ли да направим и ние тия неща.“ Брат ми отива при Стоименов и му казва: „Брат Стоименов, така и така, при Учителят бях, за Калифорния, както розенкройцерите имат хотели, имат ресторант, където се хранят, имат читалня, имат библиотека, имат това, показва салона всичко. Учителят каза да ви кажа на вас дали има братството средства и възможност, тука Изгрева да го застроим с тия работи.“ И той му казва: „Я, да си вървиш. Вчера си дошъл в Братството, сега ще искаш това и онова, ще командваш. Скоро да си вървиш!“ И брат ми засрамен си тръгва. Ама, млад тогава още. Тръгва си и срам го да мине покрай Учителя, а минава имаше лешници така и маси, минава зад лешниците. Добре, ама Учителят стои на вратата и като го вижда: „Брат Иване, брат Иване, ела, ела.“ И брат ми отива. „И какво, какво ти каза Стоименов?“ – „Каза ми: Я, да си вървиш ти, вчера си дошъл в Братството, сега ще командваш. Просто няма възможности.“ И Учителят казва: „Има, казва, има и повече, обаче аз те изпратих, за да чуеш и да си свидетеля, който да казваш, че не Учителят, защото някои казват, че Учителят не разрешава и не дава, че не Учителят, а други са, които не разрешават и не дават. А Братството има средства много повече от розенкройцерските.“
В.К.: Ето сега, тая опитност е много важна.
Д.М.: Да.
В.К.: Която сега в момента казахте.
Д.М.: Да.
В.К.: Както за розенкройцерите, така и по отношение на Изгрева. Сега аз бях слушал от други хора, че Учителят е искал да се построи там.
Д.М.: Да.
В.К.: Какво е искал да построи?
Д.М.: Да се построи един дом за братята и сестрите от провинцията. Двуетажен да бъде, по две стаи за семейни, по една стая за сам когато е. Това полукръг там, дето е сега гробът на Учителят, там това място в полукръг да се застрои. Обаче Тодор Стоименов, Жечо, Борис не дадоха, не даваха парите. А у Стоименов там живееше брат Звездински, казваше: „Милиони има. Милиони. Наредени в куфарите пачки по хиляда, по хиляда, по хиляда, наредени са, казва. Има, той казваше тогава, не помня четири милиона ли, четири милиарда ли.“
В.К.: Не, милиона, милиона е.
Д.М.: Да. А, Стоименов, казва Учителят: „Да чуете, да видите кой не дава.“ Не, че Учителят не дава, да видите кой не дава.
В.К.: Значи други сили има, които не дават.
Д.М.: Да.
В.К.: И други хора.
Д.М.: Да.
В.К.: Много трудно е работил Учителят с тези хора.
Д.М.: Много, много трудно. Той много искаше да се построи там, да се направи училище. Да се направи болница, там към Симеоново, това местото. Да се направи болница. Магазин да се направи, къде да могат да си купуват, не да ходят по града. Обаче…
В.К.: Нямаше кой да го направи.
Д.М.: Нямаше кой и не даваха, не даваха.
В.К.: И защо не даваха? Жал ги беше за парите или какво?
Д.М.: За парите. Пазеха парите.
В.К.: И после ги изгориха.
Д.М.: А, ги изгориха. Белчо, оня Белчо.
В.К.: Така, после ги изгориха.
Д.М.: Да.
В.К.: И после се чудят защо Невидимият свят ги отряза, отряза всичко.
Д.М.: Да.
В.К.: Защото не изпълняват нищо.
Д.М.: И защо сега става това разцепление и това разединение.
В.К.: То си идва оттам.
Д.М.: Да.
В.К.: Непослушание към Учителя и към Словото на Учителя. Нещо друго за Стоименов да си спомняш някоя опитност?
Д.М.: Беше там го смятаха за един от най-важните, най-…
В.К.: Да, той понеже е държал касата, парите.
Д.М.: Да, касата държеше и като се събираха, така, Братски съвет и той беше в Братския съвет, като се събираха.
В.К.: Той е бил първоначално председател на Братския съвет,
Д.М.: Да.
В.К.: След заминаването на Учителя.
Д.М.: Да, после става Борис, и така беше един студен човек, затворен.
В.К.: Да.
Д.М.: Затворен, студен човек беше.
В.К.: Високомерен ли беше той?
Д.М.: Високомерен, много.
В.К.: Защото аз, като го гледам на снимка, ми изглежда на високомерен.
Д.М.: Много високомерен, много. Със всякого не говореше.
В.К.: Така ли?
Д.М.: О-о-о. Нас особено, младежи тогава когато бяхме, не ни поглеждаше, не ни обръщаше внимание.
В.К.: И така си беше устроен или искаше да покаже нещо?
Д.М.: Е, кой го знае.
В.К.: То, аз като гледам каква осанка като на лорд имаше.
Д.М.: Да.
В.К.: Осанка на лорд.
Драга Михайлова 4 – Извора на Доброто и ръцете, които се здрависват
ИНТЕРВЮ НА ВЕРГИЛИЙ КРЪСТЕВ С ДРАГА МИХАЙЛОВA 4
В.К. (Вергилий Кръстев): Първа ролка, четвърта писта. Какво казвахте за доктор Жеков.
Д.М. (Драга Михайлова): Доктор Жеков беше един добър брат така, гостоприемен, разговорлив. Имаше той много спомени с Учителя, много спомени.
В.К.: И тия неща изобщо не се записаха.
Д.М.: Ами, не се записаха. Той е следвал в Италия, доктор Жеков.
В.К.: Той ветеринарна медицина.
Д.М.: Ветеринарен лекар, следвал е там. И като идва тука, Йорданка му така, прислужваше..
В.К.: Да.
Д.М.: И Учителят казва: „Ще се ожените. Така само прислуга, не, да знаеш, че ти е жена.“ И се бяха оженили. И бяха много гостоприемни, посрещаха всякого. При Учителя бяха, работеше, тя Йорданка на Учителя готвеше, грижеше се. Един спомен пак за Учителя. Бяхме на Изгрева и на обед даваха баница. Много хубава баница и ние взехме две парчета, да занесем на баща ми. И той я много хареса и вечерта иска още. „Абе, татко, няма, дадоха ни.“ –„Не!“ Плаче, иска, болен човек, нали. И ние тичаме на Изгрева веднага. Една Станка беше готвачката. –„Станке, бе, дай ни едно парче от баницата. Ето, пари, плащаме ти.“ – „А-а-а, не! Не, има две парченца, за Учителя са. Не давам!“ – „Абе, Станке, молим ти се, за баща ми, плаче, така и така.“ – „Не, не давам, не давам.“ Вечер, така. И след малко пристига Учителят: „Станке, дай на сестрите две парчета, едно за мен ще оставиш.“ – „Ама, Учителю.“ – „Аз ти казвам, две парчета ще им дадеш, едно за мен оставаш.“ И казва: „Много здраве на баща ви, дайте му от баницата.“ (Смее се.
В.К.: Без никой да знае, без да му каже някой.
Д.М.: Без никой да му каже.
В.К.: Да.
Д.М.: Тъй.
В.К.: Така, за доктор Жеков. Друго нещо за доктор Жеков.
Д.М.: Той накрая вече беше получил склероза. Страхотна склероза, не помнеше нищо.
Абе, разбойник! (Смее се.) [Репликата е към котката на Драга Михайлова.
В.К.: Пречи му и затова бута, котаракът, разни работи. Така, значи накрая беше получил склероза доктор Жеков.
Д.М.: Склероза, нищо не помнеше. На нас, бяхме много близки, ходехме на гости. Той у нас, ний у тях. „Кои сте вие?“ – „Абе, докторе, ти…“ – „Ами вие познавате ли Учителя?“ – „Абе, познаваме го, бе, докторе, така и така..
В.К.: Той вече не е той.
Д.М.: Той вече не е. На Йорданка викаше: „Какво търсиш тука, ма, коя си ти, какво търсиш тука?.
В.К.: Гони я.
Д.М.: Гони я.
В.К.: Нещо за Йорданка да си спомняш, някоя опитност.
Д.М.: Йорданка беше все при Учителя, особено на Мърчаево. Тя готвеше, тя помагаше, тя се грижеше за всичко. И Учителя я много обичаше.
В.К.: Да. Сега, казахте за Звездински.
Д.М.: Да.
В.К.: Спомняш ли си нещо за Звездински.
Д.М.: Ами, спомням си. Звездински е бил голям комунист и му е дадена задача да вдигне във въздуха влака, който иде от София за Дупница. Той живеел в Дупница. А жена му била болна, имал и малко детенце. Жена му скоро родила, обаче тежко болна.
В.К.: Да.
Д.М.: И стои там на коя гара му е било казано да стои, на кое място да стои. Стои там, а небето звезди, звезди, звезди, наблюдава го и казва: „Сега, в тоя влак пътуват майки с деца, чакат ги вкъщи хората, а аз да изпълня една задача на партията, да убия толкова хора. Не, това е престъпление, няма да го направя.“ И тая, как се казваха тия, бомба, адска бомба ли.
В.К.: Адска машина.
Д.М.: Адската машина я хвърля в полето някъде, връща се вкъщи, намира жена му умряла. И.
В.К.: Намира жена си умряла.
Д.М.: Да. Взима си багажа, само една торбичка взима нещо и побягва.
В.К.: А детето.
Д.М.: И детето умряло. И жената, и детето мъртви.
В.К.: От само себе си.
Д.М.: Ами, да. И побягва той. Защото знае, че комунистите вече ще го гонят, да го… че не е изпълнил задачата. А във влакът пътувал не знам кой министър, пътувал. Та било целта, да го убият министъра. И бяга, бяга пеша е все бягал. Та, отива в Пловдив, в други градове, натам-насам и се кръщава Звездински.
В.К.: А той иначе как се казва.
Д.М.: Хич не знам как му беше иначе името. Звездински, от това що гледал звездите, от там името Звездински. И в Пловдив като попада в такава група, чува за Учителя и от тамо дохажда в София при Учителя и става един от първите, най-добрите ученици. Неговия брат Михаил, той от Македония е Звездински, да, дохажда и брат му Михаилчо..
В.К.: Той как се казва? Михаил кой.
Д.М.: И той Звездински се казва. И той по едно име онзи беше Димитър Звездински, тоя Михаил Звездински. И започват така работа при Учителя. На Мърчаево сме ходили заедно много пъти така с тях, с двамата братя. На Мърчаево отиваме. Работеше при Учителя. Той беше някакъв, лекар ли.
В.К.: Санитар е бил.
Д.М.: Санитар, санитар някакъв беше. И казал: „Учителю, отивам при разни такива.“ Учителят му казал: „Преди да влезеш при болни или в болницата, обръщаш се с лице нагоре към Небето и казваш: Боже помагай! И влизаш спокойно.“ – „И така, казва, правех винаги.“ И на нас ни казваше: „Винаги, като идете някъде, казва, да влезете, пред вратата застанете, погледнете нагоре и кажете: Боже, помагай! И тогава влизайте..
В.К.: Това е за Звездински.
Д.М.: Да.
В.К.: Нещо друго. Няма.
Д.М.: Ами, да.
В.К.: Цеко.
Д.М.: Цеко, да. Ами, Цеко беше много интересен, той… далек.
В.К.: „Цеко отдалеко..
Д.М.: Той римуваше.
В.К.: Да.
Д.М.: И Учителят му казваше, че някога е бил голям поет, но е съгрешил и затова е сега така. И той беше, работеше в градината на Изгрева. Беше много работлив и винаги Учителя нали казваше преди залез да се вечеря. И Цеко понякога пропуснал, качи се на най-високото дърво, от високото да гледа слънцето, за да… (смее се) Казва: „От тука ще видя аз, преди да е залязло слънцето.“ Но интересно как, обаче му беше малко слаб ангела, така.
В.К.: Залиташе по жени.
Д.М.: По жени залиташе. По млади момичета, така. На този Симеон се нещо сърдеше за, че детето му закачал той.
В.К.: Кой Симеонов.
Д.М.: Цигуларя, що беше Симеон Симеонов, дето свиреше на цигулка.
В.К.: Значи така, за Цеко. А за Симеон Симеонов.
Д.М.: Чакайте за Цеко още да Ви кажа. След 9-ти септември, не, в Мърчаево бяхме, по време на евакуацията. Осветлението на Пейо се прекъснало нещо. И, а понеже беше и голям електротехник Цеко, качва се на стълба, да поправя осветлението на този, на.
В.К.: На Пейо.
Д.М.: На Пейо. Обаче пипнал, къде не трябва, ток и умира там, на место, горе на стълба. А Учителя, на вечеря ли беше, на обед ли беше, на обед. Казва: „Двама братя да отидат в София, да приготвят Цеко.“ Ама никой не знае какво е, що е, защо. „Да заминат веднага двама братя.“ И заминават двама братя и какво? Цеко умрял, за погребението да наредят. Значи така е загинал.
В.К.: Не казва „погребение“, а казва да приготвят Цеко.
Д.М.: Да, да приготвят Цеко, а той Пейо разправяше така че, като се качил горе, започнал да говори за някаква си жена, много хубава, много я харесвал, за жената заговорел и пипне там жиците, къде не трябва и.
В.К.: Заговорил за жена.
Д.М.: Да, и казва: „Ето Цеко му дойде, понеже му слаб ангела, затова, казва, Цеко свърши..
В.К.: Да, всеки си плаща за нарушенията.
Д.М.: Да.
В.К.: Значи така за Цеко. За Симеон Симеонов.
Д.М.: Симеон, цигулар беше, той свиреше винаги там при Учителя. Той, когато са били в Турнферайн, той е отивал рано тамо, да почисти, да измете, да изпръска с одеколон, да не мирише на бельо, на кебапчета, на такива работи. И там стават беседите. И той е станал причината, за да се закупят местата на Изгрева. Това място го е показал на Учителя.
В.К.: Той, той е причина. Той го е показал на Учителя, така ли.
Д.М.: Да, показал го е на Учителя и там с някакъв селянин от Драгалевци влиза в свръзка и започват да купуват местата само. Да ги вземат, да се построи Изгрева. Работеше, свиреше винаги, обаче и той беше с много слаб ангел. Прекалено.
В.К.: Ами, те все млади момичета там и тия мъже.
Д.М.: Да, да. Прекалено слаб ангел имаше Симеон. И след Учителят вече, той четеше беседи в неговата къща. Събираше в сряда и аз съм ходила така, четеше той беседи. Работеше в кухнята, след Учителя той беше организирал кухнята, там да се готви, да се хранят. Много народ от София, много комунисти казваха: „Ходили сме там и сме яли безплатно.“ На Изгрева.
В.К.: Тошко Симео.
Д.М.: Викаш сега. И как свършва Симеон..
В.К.: Да.
Д.М.: Той получава склероза страшна и един ден се изгубва. Търсят го, не може да го намерят. Жена му на милиция съобщава, братя, сестри, търсят навсякъде обикалят, най-сетне го намират в гората, до едно дърво и държи в ръка едно цвете. „И кой си ти бе?“ – „Ами, човек. Ами, казва, това ми е къщата.“ Показва цветенцето. „Аз съм си дома, ето ми е къщата.“ И жена му казва: „Леле, Симеоне, Симеоне, Симеоне, какво стана с тебе?“ И го завеждат в къщи, не живя много след това и почина. А Тодор Симеонов, за него много нещо не знам, но знам че беше много надменен, горд, важен. И той на Рила е организирал тамо..
В.К.: Да, той беше една година 1971-72 там отговаряше. Да.
Д.М.: Да. И той имаше голям мерак и желание да стане ръководител.
В.К.: Да бе, те пък всички мераци.
Д.М.: Всичките, да станат ръководители. Добре, ама Кючуков все им казва: „Не може.“ Защо? И когато, за нас когато бяхме с Люба, Кочов.
В.К.: Кочев.
Д.М.: Кадиев, Георги Йорданов знаете го..
В.К.: Да.
Д.М.: Георги Йорданов, Кирчо отива при Кючуков. „Ами, да ги махнете, те са жени, какво знаят, какво разбират, да ги махнете. Кочов да стане ръководител.“ И Кючуков казва: „Ако ги махнем тях, ще отидете на кино в четири часа преди пет.“ (Смее се.) Или беше: В пет преди четири, нещо такова. –„Ама защо?“ – „Не можете да бъдете. Определено е те да са.“ А от къде е определено, Господ знае. „Те ще бъдат, вие не можете.“ И беше Кочов събрал комисия тамо, направили някакъв протокол, разпратили го по провинцията. От провинцията отвсякъде изказват желание, обаче Кючуков им така казва: „Не може.“ И не може, не може. И Кочов си отива вкъщи, взима тези, къде ги преглежда, сметките, под едно дърво, пред вратата имаше едно дърво и взели, че го изрязали. Аз му казах: „Защо го изрязахте, бе? Дърво се не реже.“ Под това дърво тамо дънера, седнал там да преглежда сметките. Получава удар, пада и свършва.
В.К.: Неопределен за ръководител.
Д.М.: Да.
В.К.: За Георги Томалевски..
Д.М.: За Томалевски знам, че беше… и той искаше да става ръководител. И той искаше да става ръководител. Писател. Пишеше хубаво, така. Интересуваше се. Редовен беше в посещенията си. Но интересно, защо всички така? И той такава склероза, че и той накрая нищо не помни. Нищо не помни.
В.К.: За Паша да ми кажеш нещо.
Д.М.: Паша беше такава.
В.К.: Стенографка.
Д.М.: Стенографка. Обаче коригираше беседите на Учителя. Като литератор да бъде литературно, не „рекох“, а „казах“ и други промени, особено „Трите живота“[ „Трите живота“ – ООК, година I, 1922 година] е променила съвсем. Казват, че първото издание и третото не си приличат даже. Така ги е променила Паша. Тя също така много ревнуваше Савка, че Учителя ходи при Савка, че на Савка поверява всичко. Тя приятелка със Савка, обаче ѝ криво, защо Учителят да е със Савка. Иначе работеше много, много вярна, предана беше на Учението на Учителя. Но и тя спрямо мен има един грях. Сега като дойдох аз от Македония, беше забранено там, заградено беше Паневритмията дето е, с катинар, с вратата. Аз исках, казах: „Искам да мина, да обиколя кръга, защото си заминавам като учителка.“ Тя и сестра й не дават. Добре ама, аз тогава като тука на снимката ме виждате каква съм. (Смее се) Рекох да скоча, да премина оградата и точно съм се издигнала така да прескоча оградата и тя дойде, хвана ме, друса ме. „Какво правиш тука?“ Викам: „Искам да мина.“ – „Не може, не може.“ И ме изблъска. Аз викам: „Слушай, Паша, недейте, не затваряйте, защото ще дойде ден, ще го затворят за всичките, за всичките ще го затворят. Недей!“ Наистина стана. Затвориха го за всичките. Също веднъж на мястото на Учителя, ваканция и аз вече ще си заминавам. Отивам до мястото на Учителя, а там една група от провинцията дошли и тука. И Йорданка Жекова и други, берат ягоди. И аз искам да вляза, те заключили. „Бе, Йорданке, искам да вляза да се поклоня на мястото на Учителя, заминавам си.“ – „Не, може, берем ягоди.“ – „Бе, не съм дошла за ягоди, една няма да хапна, няма да дойда да видя какво правите. До гроба отивам.“ – „Не, не може.“ Викам: „Йорданке, ще дойде ден, ще го затворят за всичките.“ И така стана. Бяха забранили, та до 70-та година не можеше да се отиде на гроба на Учителя. Та, брат ми като дойде при Кючуков, там вече издейства. Иначе милиционер стои, не позволяват ни на празник, ни иначе да се отиде на гроба на Учителя. От тогава вече освободиха и почнахме да се събираме и по пет пъти на мястото на Учителя на празници и сега вече пък свободно.
В.К.: Значи какъв е само закона: Не пускаш и ще го затворят.
Д.М.: Да, да. Тия два случая ги помня така, казвам: „Недейте, бе, не правете това, не правете, аз не съм дошла ни за ягоди, ни за нищо.“ До мястото на Учителя.
В.К.: Спомняш ли си как взеха имотите на Изгрева, още 47-ма година? Как взеха салона.
Д.М.: Бях, учителка бях и не знам. Само, като дойдох тука, чух, че са взели всичко.
В.К.: Да. Значи това е за Паша. Нещо за сестрите на Паша.
Д.М.: Не знам.
В.К.: Ти не си спомняш.
Д.М.: Не си спомням.
В.К.: За Начо Петров.
Д.М.: Начо Петров беше един добър брат, много близък с Учителя го много обичаше, Начо Петров. И той винаги така из полянката ходеше, разговаряше се. Обясняваше.
В.К.: Разправяха ми, че Учителят извикал Начо Петров и Грива и казал, че те трябва да бъдат връзка с властта, обаче Грива не се е съгласил и Начо Петров след това много се е ядосвал на Грива, защо не се е съгласил. Знаеш ли нещо по този въпрос.
Д.М.: Не знам. Не.
В.К.: Друг въпрос: Нещо да си спомняш за Никола Антов.
Д.М.: Ами, Антов бяха го погнали, не го искат. Против него, че бил предател, че той предал Братството, че предал той Борис и станал причина да затворят салона, да…. А, бяха го нещо клеветили, та го бяха пратили на лагер.
В.К.: Концлагер.
Д.М.: Да, една година. Бяха го клеветели от Братството, Борис, тия го бяха клеветели. Една година беше на лагер и като се върна, той вече искаше да оправи братските работи, но не позволиха, Борис, там, групата. Отстраниха го, против него, скандали..
В.К.: Петко Епитропов.
Д.М.: Е, не го знам него.
В.К.: Не го знаеш, той вече е по-възрастен, да, добре. Спомняте ли си нещо за Рила, на езерата, екскурзиите на Учителя на Рила и как бяха тия лагери горе.
Д.М.: Ами.
В.К.: Не си била.
Д.М.: Два-три пъти съм отишла. Палатката така на Учителя беше отстрани, а отгоре над… от салоните дето е, там Борис си беше направил палатка, по-горе от Учителя, той по-голям. И този Петър Филипов, май, да и Петър Филипов, те бяха отстрани. Кухня там, работеше се, готвеше се общо, храна. На молитвения връх се излизаше, Учителят чете беседи. Паневритмия се играеше. Излизаха на Близнаха тамо. Една сестра Ганка Парлапанова ми разправя следния случай: тя беше шивашка и шиела дрехите на Учителя. И когато Учителят ѝ поръчал там да му ушие костюм, ама само му взема мярка, а проба нищо. „Ама, Учителю, пробата ела да ти вземем.“ – „Няма нужда от проба.“ И тя ушива и точно, идеално. И поръчал ѝ той да ушие там нещо и те тръгват за Рила и казва: „Ще дойдеш по-късно“. Отиват на Рила те и не изчакали я, нея. А тя в Пазарджик ли, не знам къде е била. А горе студ, сняг, студ, страшно време и един ден Учителят тръгва към езерото, така, към изхода. „Ама къде, Учителю, на това време?“ – „Е, излизам да посрещна гости.“ И в това време огрява слънце, стопля се времето и отдолу идват, кой идва? Идва Ганка Парлапанова с двама братя. От Пазарджик пеша тръгнали и са ходили толкова дни, пеша да стигнат до тамо. И посреща ги Учителя и казва: „Ето кой иде да оправи времето.“ И казва: „Утре сутринта ще станеш рано, със братята, без да говорите, ще отидете на езерото на Съзерцанието. Няма да говорите из пътя, ще отидете там и каквото видиш, после ще ми кажеш.“ И те стават, от три часа станали. Мълчат, отиват. И какво виждат над езерото. Чуват една чудна музика, на Паневритмията музиката. Виждат ангели в най-различни дрехи, играят Паневритмия. Ама така хубаво играят. Така, просто те се захласнали, мълчат не смеят да проговорят. Само гледат. И като се зазорило вече, полека, полека картината изчезнала. Те се връщат. И Учителят ги посреща и какво? -„Учителю, какво видяхме, това и това.“ Значи тогава още не се е играло Паневритмия. Казал: „Е, това ще слезе и тука ще го правим..
В.К.: Значи това е за Ганка Парлапанова.
Д.М.: Да, Ганка Парлапанова.
В.К.: Шивачката.
Д.М.: Шивачка.
В.К.: Защото аз я помня тази опитност на Методи Шивачев, че той се е качил на Мусала и там видял такива неща и като е казал на Учителя, казал: „Това ще го свалим долу..
Д.М.: Е и той е видял, обаче първо Ганка Парлапанова там над езерото, с двамата братя виждат чудна музика и ангели в такива дрехи прозрачни, красота, играят, играят, играят. Нещо чудно.
В.К.: Да. За Веса Козарева, спомняш ли си, не.
Д.М.: Тя беше в Мърчаево. В Мърчаево беше Веса. Много така не помня, но знам че дружеше с един руснак. Не знам как му беше името на руснака.
В.К.: Тая Веса Несторова е с руснак, Владо. Весела Несторова.
Д.М.: А, Веса Козарева, не е ли Елена Козарева.
В.К.: Не, Веса Козарева е друга, пък Веса Несторова е друга.
Д.М.: Аха, да. Веса Козарева е една от по-първите ученички.
В.К.: От по-първите.
Д.М.: Да, от по-първоте. Знам я, тя беше много добра сестра. А Веса Несторова, пък тя в Мърчаево беше. И там един ден брата на Лулчев, Тошко, като студенти, той право следваше, бяхме големи приятели..
В.К.: На Лулчев брат му, така ли.
Д.М.: Да.
В.К.: Е, той има, нали има Андро или и друг е имало, Тошко .
Д.М.: И друг – Тошко..
В.К.: Да.
Д.М.: Тошко, най-малкия беше. И дружахме и идваше в нас, на гости, много често така. Много големи приятели бяхме. Но той с брат си, с Лулчев не беше така във връзка. И после, като завърши, стана началник в министерството на вътрешните работи. Но след 9-ти септември го изпращат в Белене. И след години, пет години ли бяха минали, колко ли, като дохажда в нас, звъни на вратата, аз гледам един циганин. Викам: „Па, що търси тоя циганин сега тука?“ Без зъби такъв. „Кой си, бе, какво?“ И той се засмя, казва: „Не ме ли познаваш?“ – „Ох, Тошко, ти ли си, бе?“ – „Ами, аз съм, казва, от Беляне ме освободиха, та си ида. Ама, казва, с клещи ми извадиха зъбите. С такива големи клещи, казва, без упойка, без нищо.“ То са били страхотни болки, то е било ужас. И казал: „Имаше един така насип, от едната страна ниско, насипа, от другата пак ниско. Изкарваха ни, изкарваха когото си искат по тоя насип да върви. И тия отдолу стрелят и той пада от другата страна убит. В чувал го вдигат и го слагат в дупката. И казва, един ден ме пращат мене. И аз, казва, знам каква ще бъде участта. Вървя така и казвам: „Боже, Учителю, на вас се оставям. И казва, яви се брат ми, Лулчев..
В.К.: Ама видение.
Д.М.: Да, видение. „Яви се, казва, грабна ме и ме свали надолу. И тия, казва, стрелят, ама вече във въздуха, няма в кого да стрелят. И така се спасих, казва.“ И след време го освобождават. Казва: „Знаеш ли защо съм дошъл? Знам, така, че ти си смела и безстрашна, една работа да свършиме двамата.“ – „Какво, бе, Тошко?“ Казва: „Преди 9-ти септември, Учителят казва на този, руснака, Дима ли му беше името?.
В.К.: Владо.
Д.М.: Владо, да, а Владо. Да Владо. Казва на Владо да направи две ръце как се здрависват..
В.К.: Той понеже е каменяр.
Д.М.: Да. Дружба между България и Русия и Съветския съюз, как се здрависват и да ги зазидат в извора на.
В.К.: на Доброто.
Д.М.: на Доброто. „Добре, казва, Лулчев се противил. „Учителю не, не искам с руснаците дружба, не позволявам!“ Добре, а пък той бил за германците. Учителят му казва, отстранява го и зазидват тези ръце.
В.К.: Но той ги прави, така ли.
Д.М.: Да, той ги направил този Владо и ги зазидват в извора. И казва: „Като ми се яви брат ми, ми каза да отида в Мърчаево, да изровя там, да извадя тия ръце и да ги разделя.“ В.К.: „Хайде да отидем!“ Викам: „Тошко, да отидем, ама викам, как ще може там, ще ни остави ли Темелко да копаем, да ровим?“ Брат ми, като чу, каза: „Не, в никой случай, казва. Ще ви затворят и двамата, казва. Та второ Белене ще минете и двамата. В никой случай няма да идете.“ И.
В.К.: Това е решение на Учителят.
Д.М.: Да. И се отказах. Мина време, минаха доста, така една-две години, викам: „Тошко, бе, какво стана? Ти искаше да идем там, да ровим?“ Казва: „Бъди спокойна, всичко се уреди..
В.К.: Всичко се уреди.
Д.М.: Да. Всичко се уреди.
В.К.: Значи са изровили.
Д.М.: Сигурно.
В.К.: Значи са ги изровили и са разделили.
Д.М.: Да. Да.
В.К.: Те са ги знаели къде са заровени.
Д.М.: Те са ги знаели.
В.К.: Това е нарушение волята на Учителя.
Д.М.: Да. Учителят с Русия казваше. Славяни, с Русия ще сте.
В.К.: И тия разрушиха ръцете. И това в коя година е.
Д.М.: То беше отдавна, много отдавна.
В.К.: 70-та година? Преди 70-та година.
Д.М.: Преди 70-та.
В.К.: Да.
Д.М.: Преди 70-та беше.
В.К.: Това не го знаех, за ръцете.
Д.М.: А.
В.К.: Не го знаех.
Д.М.: Не го ли знаехте.
В.К.: Да. И сега, разказаха ми, че Учителят допуснал руснаците в България. Какво знаеш по този въпрос.
Д.М.: Е, да. Учителят ги е допуснал. „Русия, славяни сте, с Русия ще сте.“ И Лулчев понеже е ходил да помага на германците. Излъчвал се е и ходи да помага на германците. А Учителят се излъчва и отива да помага на руснаците. И вече става, наближава времето когато Русия да победи германците, да капитулират. Лулчев отива при Учителя, да се моли. Учителят го не приема. „Моля ти се, Учителя. Моля ти се, грешка направих. Грешка, обичам германците, затова ходих да им помагам.“ Учителят, казва: „Не, руснаците, Русия е славянски народ, вие сте българите славяни, със славяните ще бъдете.“ Това е.
В.К.: Значи така..
Д.М.: От Темелко имам много работи. Вие имате ли ги.
В.К.: Какви работи от Темелко.
Д.М.: О, записани какво вече нямаш записано при Темелко.
В.К.: Ама, кой го е записал.
Д.М.: Идваха разни хора. Разни хора идеха и записваха. И чужденци дохаждаха. И пред чужденци той много спомени, много интересни работи е разказвал Темелко.
В.К.: Така. Това е от Мърчаево. Нещо горе на бивака да си спомните? Освен тази змия там? За змията ми казахте, на бивака нещо друго интересно.
Д.М.: Веднъж тревата беше така висока. И духаше вятър, тя се люлее. А пък аз, Игнат[ Игнат Котаров] и този Паскалев дето, Кирил Паскалев от Бургас, доктор, той медицина следваше. Връщаме се, вървим напред, а Учителят зад нас, така. И ние се смеем, Игнат нещо разправя комедии и ние се смеем, превиваме се от смях. А и тревата от двете страни и Учителят казва: „Виждате ли, и тревата се смее, радва се, нещо смешно ѝ казват, както на тия братя тука.“ И казва: „Хайде сега, легни!“ На мен ми казва. Легнах на тревата. „Така хубаво се опъни, казва, ръцете така[ Вероятно скръстени пред гърдите.].“ И, казва: „Сега….
В.К.: Ръцете така, с лактите на тревата, така.
Д.М.: Да, на тревата.
В.К.: И какво, по гръб легнахте.
Д.М.: По гръб. И казва: „Сега, единия с показалеца – на лакета, на върха на лакета – Игнат, Кадиев – на другия лакет, а на главата отзад, този, Паскалев. „Сега вдигайте, ама с по един пръст.“ – „Ама, Учителю, с по един пръст!“ – „Вдигайте сега!“ И ме изправиха.
В.К.: Изправиха ви.
Д.М.: Изправиха ме права. (Смее се..
В.К.: С един пръст.
Д.М.: Да.
В.К.: Както си беше легнала.
Д.М.: Както бях легнала на земята, така ме изправиха.
В.К.: Значи Кадиев. Нещо за Кадиев да си спомняш.
Д.М.: Ами, и той добър брат, така верен предан, работеше. Грижеше се много за Братството и той.
В.К.: Да.
Д.М.: Помагаше на братя, на сестри, като лекар.
В.К.: А Игнат Котаров.
Д.М.: Игнат, той беше най-веселия тамо.
В.К.: Той бил в младите години комунист, там нещо, ми разказваха.
Д.М.: Да, ама той хем говореше против Учителя, хем пък за Учителя беше Игнат. И.
В.К.: Да. Спомняш ли си Балтова.
Д.М.: Балтова малко я помня.
В.К.: Тия вече, те са възрастни.
Д.М.: Да. Тия малко ги помня така.
В.К.: Да. Тия Гръблашева, другите, тия малко ги помниш.
Д.М.: Да. Малко ги помня. Тогава бях още.
В.К.: Тогава вие сте били млади.
Д.М.: Да.
В.К.: Влад Пашов, Влад Пашов.
Д.М.: Да, е и него, той беше в печатницата. Малко го познавам и него.
В.К.: Кирчо Лъвчето? .
Д.М.: А, Кирчо го знам вече. Кирчо Лъвчето бяхме големи приятели.
В.К.: Нещо, той какви ви е разказвал неща.
Д.М.: Той казваше много неща знае, но не искаше да ги казва. Защо го наричат Лъвчето? Учителят му е казал. „Ама, защо, Кирчо?“ Не каза защо. Каза: „Разговор с Учителят си имахме, таен.“ И казват му: „Ти, Кирчо, това, това.“ – „Абе, аз, казва, знам кой съм, Учителят ми е казал кой съм.“ – „Кажи, бе, Кирчо.“ Не казваше. Не казваше.
В.К.: Кирчо Лъвчето.
Д.М.: Беше верен, предан до последния де.
В.К.: Той беше ми казал, че когато се родил, не бил му затворен черепа, обаче Учителят му помогнал, та му се затворил черепа.
Д.М.: Да, може.
В.К.: Възкръсен [Възкресен Атанасов].
Д.М.: Да.
В.К.: Вие работихте с него.
Д.М.: Да, той беше в ръководството с нас. Счетоводител беше.
В.К.: Той, някакви опитности.
Д.М.: Нищо не ми е казал. Какви опитности има. Напоследък, то нали жена му беше починала и сам не искал да живее. „Искам да се женя.“ – „Недей, бе, Възкресене, недей да се жениш, бе.“ А тъй да остана, една Султана, на Лиляна Табакова сестра. Ожени се за нея, ама тя го, за две-три години го умори и умря човекът. Преди да умре казваше: „Ех, казва, ти хубаво ме съветваше, ама не те послушах. Тая ме умори, казва, жена.“ – „Е, викам, не съм ти виновна..
В.К.: Тия и сестра й, и тая са.
Д.М.: Да.
В.К.: Шега с тях не бива.
Д.М.: Да.
В.К.: Ти помниш ли нещо за Михаил Иванов? Какво си слушала за Михаил Иванов.
Д.М.: За Михаил Иванов съм слушала много лоши работи.
В.К.: Какво си слушала, примерно.
Д.М.: Той тука като беше, беше известен с… по жените, по.
В.К.: Женкар.
Д.М.: Женкар.
В.К.: После.
Д.М.: Когато е бил в Търново, правил се е учител. В някаква стая горе, на горния етаж, тъй като седели и не искали да слизат. Сестрите им горе носили храна. Тамо обядвали, тамо гледали на ръка. И Учителят един ден забранил да отиват при тях. Останали два-три дена гладни и слезли долу..
В.К.: След като останали гладни.
Д.М.: Да. Останали гладни и слезли долу. И той все искаше да командва, големец се правеше. Учителят му беше казал: „Искаш, тука в България не може. Ето ти Англия, Франция и Германия, където искаш иди, работи. Но тука, не.“ И той замина за Франция. Всички казват: „Учителят го изпрати.“ Учителят го изпрати затова, той каза: „Аз си имам тука школа. Не може и ти да имаш школа тук.“ И той се направи учител там, във Франция.
В.К.: Да, гледах го как се е дегизирал като учител.
Д.М.: Да, да. А там е водил пък много така развратен живот. Една Невена Неделчева беше ходила във Франция. Каза: „Поканиха ме на обед.“ А, той почнал да говори против българите, лошо за българите. И тя почнала да плаче. И после той я извикал: „Защо плачеш?“ – „Как няма да плача? Ти говориш против българите. Българин си, може ли такова нещо?“ И на обед той, казва, две сестри млади, хубави от двете страни стоят. Той сам на масата. Една голяма чиния, казва, с един шаран, грамаден шаран, опечен в чинията..
В.К.: Яде шарана.
Д.М.: Да. „Две момчета млади, казва, те пък донасят чаша с вино. А отсрещната страна седят на столове братята и сестрите и ядат някаква манджица, каква и да е. И, казва, като видях това, погнусих се, казва..
В.К.: Това Невена Неделчева го разказваше.
Д.М.: Да, тя ми го разправяше. Казва: „Прави се за учител. А нашия Учител, така ли беше. Седеше между нас.“ Веднъж Мария захарната, чували сте за нея. Тя взела една чиния с компот, ли било, супа ли е било, да занесе на Учителя. И сестрите: „У-у-у, Мария, ти с мръсните ръце, мръсните нокти в чинията ти се къпят, на Учителя.“ Взимат чинията. И Учителят казва: „Не, дайте ми я.“ И изяжда супата. „Мария, донеси ми сега с компот. А, Мария, още една чиния.“ И като виждат това, всичките почват: „Мария, дай на мен. Мария, дай на мен. Дай на мен, Мария.“ Та, така беше Учителят.
В.К.: Значи Михаил Иванов.
Д.М.: Да.
В.К.: Ами сега вече гледам неговите хора пак дойдоха, превеждат литература, неговата. Той не превежда на Учителя., а превежда негова литература на български, сега тука пускат негови книги и така нататък.
Д.М.: Ами.
В.К.: Ами, за тоя Кръстьо, приятеля на Михаил Иванов – Кръстьо.
Д.М.: Е, и той като, и той като.
В.К.: Него.
Д.М.: Като Михаил Иванов и той женкар. Със тая Лиляна вече тя го смята за Господ. „Кръстьо, Кръстьо. А той живееше в една стаичка срещу долу стаята на Учителя. И от там излизал и крал. Обирал от Учителят разни работи. И Учителят като се научава и го изгонва. Казва да заключат тая стаичка и вече да не го пускат, Кръстьо. И когато си заминава Учителя, той вече 38-ма ли, 39-та ли запознава Лиляна с Учителя. И като певица, нали, Учителят от музикантите се интересува. А той задигал много картини, разни работи от Учителя и ги предава на Лиляна. Сега са в Лиляна. И портрета от този Кършовски [ Преслав Кършовски (1905-2003) – художник], художника Кършовски. Най-хубавия портрет на Учителя е от него. И Кръстьо го взима, след заминаването на Учителят го взима и го дава на Лиляна. Сега е в Лиляна тоя портрет.
В.К.: Аз съм бил там, ама не съм го видял на Учителя портрета от Кършовски.
Д.М.: У Лиляна.
В.К.: Да. Тя го е скрила.
Д.М.: Тя го скрила. В нея е. Искаха ѝ го. Молиха я. Искаха го: „Дай да извадим репродукция от него.“ Не даваше. И много работи казваха. Аз не съм ходила в нея. Написани, казва, разни работи, закачила от Учителя това, това. Крадени от Кръстьо от Учителя, дадени на Лиляна..
В.К.: И той е работел или не е работил.
Д.М.: Нищо не работеше.
В.К.: Ходи и проси.
Д.М.: Да. Така с брат ми се беше хванал. Дохаждаше в нас, много време дохажда в нас на обед, на вечеря. Брат ми му костюм беше направил. По други къщи така. Нищо не работеше..
В.К.: Проповядва..
Д.М.: Да. А накрая вече след 9-ти септември беше в някаква шоколадена фабрика, отишъл пазач на вратата. Та оттам па крал шоколади, та на Лиляна носеше..
В.К.: Ами, така е, човек, който не е работил, няма професия, така е. Не е весел края. Така е с Кръстьо.
Д.М.: Да, да.
В.К.: Така е с Кръстьо. Така, за Кирил Икономов.
Д.М.: Малко знам. Музикант беше той и беше направил промяна във Вехади и Учителят му беше направил бележка, че не трябва в неговите песни нищо да се изменя. И не дълго след това Кирил почина.
В.К.: Николай Дойнов. Николай.
Д.М.: О, той е търговец. Голям търговец. Те Дойновите бяха около Учителя, но за да крадат и пари и слово и знание. За това бяха тамо, не за друго. Голям търговец беше, па бяха го затворили, не знам колко години беше в затвора, после го пуснаха.
В.К.: Да. Ами брат му Тената [ Стефан Дойнов].
Д.М.: Тената беше малко така като ненормален и той така, той рано умря.
В.К.: Цанка [ Цанка Екимова, сестра на Стефан и Николай Дойнов.].
Д.М.: Цанка, да. Цанка, тя събираше там в нея. Четеше, извадки от Учителя е правила и им четеше на братя и на сестри. Проповядваше и тя много.
В.К.: Сега тия Динова, Сийка Динова, тия познавате ли ги, тия.
Д.М.: Сийка Динова, да.
В.К.: Старата Динова.
Д.М.: Майка й не я знам защото майка й беше умряла, аз като отидох, та знам, че когато на 40 дни са били на майката на Сийка, Учителят казал: „Сега тя яде с устата на всички.“ Събра ни на обед там и Учителят казал: „Сега тя яде с устата на всички.“ Майката на Сийка. Сийка беше една добра сестра. Вярна, предана, така.
В.К.: Райна Калпакчиева, тя и този нейния.
Д.М.: Да, тя и мъжа ѝ там, но те напоследък се бяха така изолирали. С Борис. Имаха къщичка тамо на Изгрева, още им стои къщата. Бяха се изолирали, не идваха, не се срещаха с никого, не говореха с никого, само при Борис отиваха. Калпакчиевите, тя имаше сестри.
В.К.: Да, имаше две сестри. Ами Гради.
Д.М.: Ами, Гради, той работеше, помагаше на всички на Изгрева. Кога дойдеше есен, той ще закупи картофи, ще закупи праз, ще разнесе по къщите. Помагаше на всичките. И той работеше там в бригадата на Борис и той беше мозайкаджия.
В.К.: За Никола Нанков.
Д.М.: Никола Нанков е бил още от Опълченска, от Опълченска е бил още при Учителя. Многознаещ, предан на Учителя. Много знания. Много нещо имаше и беше имал брат някъде в Севлиевско, та там да занесе всичките тия документация, каквото има, що има, там да занесе при брат си. И тука веднъж искаха от жена му и тя каза: „Всичко е там занесено. Нищо няма тук..
В.К.: Да.
Д.М.: И той беше така учен, знаеше много..
В.К.: Стоянка Илиева, Илия Узунов.
Д.М.: Стоянка поетеса беше.
В.К.: Да поетеса.
Д.М.: Да. Е, и те бяха, така, работеха, добра сестра, така интелигентна. И Илия също. Много работеше и той много знае и много неща има, много спомени има Илия. Защото те живееха на Изгрева там близо, те всичко знаеха. Ние, в града и като учителка, нали, докато дойдем.
В.К.: Методи Константинов.
Д.М.: И Методи, и той беше, Учителят го много обичаше него. И винаги ходеше след Учителя, като пазач, след Учителя върви. (смее се) Носеше му бастуна, много пъти така.
В.К.: Ами тия, Димитринка Антонова например.
Д.М.: Дето ръката й нещо беше саката.
В.К.: Имаше разни поетеси. Теофана например.
Д.М.: Теофана, да, Теофана и тя. Теофана все като куче пред вратата на Учителя стоеше. Учителят я пъдеше. Казва: „Защо тя стои там и не позволява на никой да се приближава.“ А Той й казва: „Нямаш право тука ти да правиш тия работи..
В.К.: Катя Грива, Катя Грива.
Д.М.: Да. Знам я и Катя Грива. За нея казваха, ама вярно ли е не е ли, не знам, че се скрила веднъж под леглото на Учителя.
В.К.: Това е май за Балтова.
Д.М.: Балтова ли.
В.К.: Да. Не е Катя. Балтова е.
Д.М.: Аха. Знам ходеше тя на Рила, тука. Работеше, обаче, рано и тя замина.
В.К.: Коя жена.
Д.М.: Замина си Грива, Катя Грива.
В.К.: Да де, тя си замина отдавна.
Д.М.: За Грива знаех, че под леглото на Учителя, искала… Учителят казал: „Елате това куче да го изхвърлите..
В.К.: Това е за Катя Грива, така ли.
Д.М.: Да.
В.К.: Защото аз съм слушал и за Гръблашева, че е влязла в леглото на Учителя, Гръблашева, че Балтова го е, но за Катя Грива не знаех.
Д.М.: За Грива аз знам, че и Учителят извикал Игнат и казал: „Това куче, да го изхвърлите от тук..
В.К.: И я хванал и я извел.
Д.М.: Да.
В.К.: Това Игнат ли ти го разказваше.
Д.М.: Да.
В.К.: Значи щом Игнат ти го разказал, значи е вярно.
Д.М.: Да.
В.К.: Значи е вярно. Значи това куче да го изхвърли.
Д.М.: Да. Те са искали, направо казано, искали да правят любов с Учителя. Смятали, че той е за такова нещо.
В.К.: Да. Най-жалкото е това.
Д.М.: Да. Не са имали представа кой е той и какво представлява.
В.К.: Накрая така излиза.
Д.М.: Да.
В.К.: Сега друго искам да ви питам. Ето вие имате една-две опитности с Учителя.
Д.М.: Да.
В.К.: Там за Слънцето когато залязва, онзи сън, който нали сънувате, как виждате едно слънце, изгревът и ви показват слънцето. И Учителят казва: „Рекох, на някои хора им е дадено да видят….
Д.М.: Да, какво ще стане.
В.К.: „Какво ще стане.“ Значи Изгревът изчезва.
Д.М.: Да.
В.К.: Без такива неща, които вие разказахте, нали, изчезва, няма го Изгрева.
Д.М.: Да, да.
В.К.: Остава Словото на Учителя.
Д.М.: Да.
В.К.: Ето сега, по ваше време Учителят остава пари, оставя школа, оставя всичко.
Д.М.: Да.
В.К.: Всичко изчезва, няма нищо. По ваше време вие правихте опит да се регистрирате пак, пак нищо не става.
Д.М.: Да.
В.К.: Ето сега, това е друго поколение, сега сме 1992 година, прави опит. Разцепват се.
Д.М.: Да.
В.К.: Сега, според мен, Учителят не разрешава.
Д.М.: Да.
В.К.: Учителят е казал: „Ние сме взели мерки този път школата да не се опорочи..
Д.М.: Да.
В.К.: Сега, какво е вашето мнение за бъдещите работи, за сега и така нататък. Вие вече имате голям опит.
Д.М.: Да.
В.К.: От преди и онези, които са минали преди вас, Вие също сте минали през борби. Сега вече сте в една, на 82 години, на 80 години. Какъв е Вашия поглед върху нещата. Как ще работим? Ето, те искат салона. А то не е необходим салон.
Д.М.: Да. Според мен, вече не може да има Братство.
В.К.: Според тебе Братство вече не може да има.
Д.М.: Да.
В.К.: Защо?.
Д.М.: Защото, виждам ги какви са. Какво вършат, какво мислят, какво изпълняват.
В.К.: Добре, какво вършат те сега.
Д.М.: Ами, какво вършат? Това разцепление дето е. Това ръководство на Стратев дето е, с тоя.
В.К.: Светозар.
Д.М.: Светозар, Светозар получава от чужбина какви ли не предмети, продукти. Раздава си ги на близки, на свои на които си иска той, а не на, да кажат всичките: „Получихме от странство това и това, кои имате нужда?“ Това никога не са го казали, пари се получават, никога не са дали отчет, да кажат: „Толкова и толкова пари получихме от Дания, толкова от Англия, толкова от Америка.“ Не казват. Пазят си всичко в тайна за себе си. Йоана разполага само с тия работи. Тя къде, какво иска прави. То Братство ли е? Издават разни книги, които си те искат. Продават. По времето на Учителя продаваха ли се беседите? И там в салона, а тука в самия салон наредена сергия продават книги. Беседи и разни други книги продават. Е това Братство ли е? Това ли създаде Учителят? Не е създал това. И ми се струва, че нищо няма да излезе. Ще остане само Словото на Учителя в беседите.
В.К.: Аз съм също за това. Да остане Словото на Учителя и опитностите на възрастните приятели, и затова съм дошъл при теб и записваме, защото това е реализирано Слово на Учителя, чрез опитностите на тези приятели.
Д.М.: Да.
В.К.: И всеки чете и ще прилага както може.
Д.М.: Да.
В.К.: В живота си. В света ще работи и ще прилага..
Д.М.: Да.
В.К.: Лично на мен не ми е необходим салон. Необходимо е да се съберем да попеем, нали..
Д.М.: Да.
В.К.: Но може да се съберем 5-6 човека, да купим един салон в месеца веднъж, да направим един концерт да попеем и така нататък. А те се карат тука за ръководство.
Д.М.: Да, за ръководство се карат. Стратев, Йоана, Светозар.
В.К.: Стратев, сега, ти помниш ли го през времето на Учителя?.
Д.М.: Не.
В.К.: Той изобщо го нямаше.
Д.М.: Не. Въобще го нямаш.
В.К.: Той си прави кариера.
Д.М.: 45 години го нямаше никъде.
В.К.: Изведнъж се изкачи.
Д.М.: Аз в затвор бях и не се отказах. А той от страх да не го уволнили не се е обадил, толкова години. Може ли такова нещо.
В.К.: И сега изскочи.
Д.М.: Светозар също, никакъв го нямаше. Сега изскочиха. Тоя Нестор.
В.К.: Македонеца.
Д.М.: Македонеца. И той го нямаше.
В.К.: И той го нямаше.
Д.М.: Той със Борис, па, сделки с него имаше.
В.К.: Той иска сега ръководител да бъде. Нека да бъде, да си направи опит.
Д.М.: Да ръководител ще е.
В.К.: Ами, за Таньо, какво ще кажеш? Той сега с теб ли работи или не? Таньо.
Д.М.: Аз и при едните, и при другите. Не съм се определила. Ходя да ги уча, да видя какво иска що иска Таньо. Съветвам го какво трябва, що трябва да направи. Той тича за имотите, да събере документи за имотите.
В.К.: Ти какво мислиш за тия имоти? След като си имала това видение от Учителят. И Учителят ти казва какво ще стане.
Д.М.: Ама какво може? Тия постройки, какво, ще ги дигне ли.
В.К.: Не може да ги дигне. Ами ти го имаш на видение.
Д.М.: Да.
В.К.: Отиваш да питаш Учителят, Учителят казва, какво казва.
Д.М.: Какво? – „На някои е дадено да видят какво ще стане..
В.К.: Е, това е. Въпросът е решен. Къде са тръгнали сега постройки да.
Д.М.: Постройки и имоти тамо.
В.К.: Много важно.
Д.М.: И защо ще са му тия имоти. Не виждаш ли, че в цялата провинция навсякъде се карат. Разправии навсякъде. Едни са с Бориса, едни са със Стратев, други са с него..
В.К.: Ами той Борис го няма вече.
Д.М.: Борис го няма вече.
В.К.: Едни са със Стратев, други са с Таньо.
Д.М.: С Таньо. Ама с Таньо са малко. Повечето са с Борис. Сега той, ти ще работиш. Иска да регистрира сега Братството..
В.К.: Бяло Братств.
Д.М.: „Бяло Братство“. А онези са регистрирани: „Всемирно Бяло Братство.“ На много места аз виждам, че Учителят е писал „Всемирно Бяло братство“.
В.К.: Има разлика, има: Бяло братство, след това има: Велико Бяло Братство, а след туй идва: Всемирно Бяло Братство.
Д.М.: Да.
В.К.: Това си е йерархия.
Д.М.: Да.
В.К.: Те не ги знаят тия неща.
Д.М.: Да.
В.К.: Това са три различни неща.
Д.М.: Да.
В.К.: Те не ги знаят и… Според мен трябва да си направят опита.
Д.М.: Да, да направят опита и.
В.К.: Да си направят. Аз съм за това всеки да си направи опита и да си научи урока.
Д.М.: Да. И защо събират тия пари, ги питам, защо? Милиони имат, казват. От Америка, от Англия, пращат долари.
В.К.: Нямат, бе.
Д.М.: Как да нямат, бе? Как да нямат?.
В.К.: Ама кой им ги изпраща.
Д.М.: Братствата.
В.К.: Ама това не е редно, според Учителя.
Д.М.: Ами не е редно.
В.К.: Българите не трябва взимат пари от чужбина.
Д.М.: Да.
В.К.: А българския народ трябва да събере пари за печат на Словото.
Д.М.: Да.
В.К.: А не от чужбина.
Д.М.: Да. От чужбина пари.
В.К.: А това не е редно.
Д.М.: Да. Храна, облекло. Сестрите се надпреварват да взимат. Аз, казвам: Не ща..
В.К.: Ами за какво ти е.
Д.М.: Не ми трябва, каквото си имам, до края на живота имам какво да си нося. Не ми трябва чуждо.
В.К.: Аз се чудя защо взимат пари от чужбина, когато не е по Учителя, не е по Учителя.
Д.М.: Не е.
В.К.: Всеки може да си… да даде един десятък.
Д.М.: Да.
В.К.: И с неговия десятък.
.
.
.
Съобщение!
Издирваме материали, свързани с времето на Школата! Молим, ако имате информация за местонахождение на дадени материали, нотен, документи, писма, спомени или друго да ни съдействате за да може да го сканираме и издадем. Нека да бъде достояние на света!
Всеки достигнал до нас материал ще бъде прилежно сканиран и описан, и върнат на притежателя му във възможно най-кратък срок!
Пишете ни на имейл: [email protected] или ни се обадете на телефон: 0883362049 или 0883377904
Йотка Василева Младенова – „Изгревът…говори“
Йотка Василева Младенова "Изгревът...говори" "... Моите две дечица малки, нося ги [вижте повече]
Димитър Грива 2D: „Кажи ѝ, че Господ не ще стари баби“ – „Изгревът…говори“
"Изгревът... говори" Димитър Грива 2D: „Кажи ѝ, че Господ не ще [вижте повече]
Димитър Грива 2С: Огнения пояс – „Изгревът…говори“
"Изгревът... говори" Димитър Грива 2C: Огнения пояс "Д.Г.: "Иде, [вижте повече]
Димитър Грива 2В: Насилие нямаше, никакво насилие – „Изгревът…говори“
"Изгревът... говори" Димитър Грива 2B: Насилие нямаше, никакво насилие [вижте повече]
Димитър Грива 2А: Историческата следа – „Изгревът…говори“
"Изгревът... говори" Димитър Грива 2A: Историческата следа "...Що се [вижте повече]
Димитър Грива 1D: След 13 години продължаваме – „Изгревът…говори“
"Изгревът... говори" Димитър Грива 1D: След 13 години продължаваме [вижте повече]
