Драга Михайлова
(27. 11.1910 – )

Автобиография. Из „Изгревът…“ том 4

Именувам се Драга Михайлова Иванова. Родена съм на 27 ноември 1910 г. в гр, Кюстендил. Майка ми – Христина Трайчева е от Кратово – Македония. Баща ми Михаил Иванов е от гр. Прилеп – Македония. Като момче на десет години, заедно с други връстници се били с турчетата от турската махала. Турците се заканили, че ще убият децата. Уплашва се и идва в Кюстендил. После отива в София, Бургас, обикаля навсякъде. Искал да учи занаят за часовникар, но не е станало. Бил е и в Гърция. Тогава идва в Кюстендил и тук се омъжва за майка ми.

Бяхме шест деца: Йорданка, Иван, Цвета, Надя, Люба и Драга. Бяхме се уплашили от македонците, които убиваха и затова цялото семейство дойде в София след Балканската война. Баща ми имаше хотел, който бе на ул. „Цар Симеон и Мария Луиза“. Беше го купил заедно с кръстника си, но после се скараха и той освободи хотела. После имаше будка за вестници. Учихме в София, завършихме гимназия. Брат ми завърши право. Аз философия, а другите две сестри завършиха също висше образование и бяха учителки. Баща ни изучи четири деца и им даде висше образование.

На 1 май, който бе ден на цветята ни заведоха на екскурзия в Борисовата градина от училище. Аз и сестра ми Люба и една нейна съученичка Мария си играехме в гората тичахме около дърветата. Имаше една игра, според която когато един човек стигне до някое дърво и се хване за него, значи е хванал МИГЪТ. Тук да хванем Мигът, там на друго дърво да хванем Мигът и така тичайки от поляна на поляна стигнахме до Изгрева. Излязохме на една голяма поляна. Там видяхме мъже и жени насядали и си четат нещо. Питат ни: „Деца, какво тичате, какво се смеете?“ Отговаряме: „Гоним, да хванем Мигът!“ Те се засмяха вкупом и казаха: „Е, вие го вече хванахте. Елате при нас тука.“Огледахме се и отидохме при тях. Почнаха да четат една беседа. После ни гледаха на ръка. Изгревът още не беше построен. Беше 1926 г.

Един ден отидохме на ул. „Оборище“ 14 в Салона и там за пръв път видях Учителя.

Сестра ми Люба е родена 1908 г. Тя беше учителка. Беше тиха, мирна и я оставяхме вкъщи да се грижи за баща ми и майка ми. Беше най-кротката и най-духовната от всички сестри. Тя беше постоянната връзка на семейството ни с Учителя. Тя най-много е ходила при Учителя и знаеше и помнеше какви ли не опитности с Него.

Беше дата 9.09.1944 г. В Мърчаево бяха дошли от София и от провинцията много братя и сестри. Ние сутринта в квартирата чухме по нашето радио, че руските войски са влезнали в България и че има ново Правителство на Отечествения фронт. Отидохме при Темелко, в чийто дом Учителят бе настанен. Учителят беше облечен в костюм със светло синьо палто. Разхожда се в стаята на Темелко, а целият светеше като слънце. В стаята са много хора и всеки пита това или онова. А Учителят се спря и отговаря. После пак продължава да се разхожда и целият свети. Свети като истинско слънце. Аз със сестра ми Люба стоим до вратата, подпрели сме вратата от двете страни и сме сърдити, дори и ядосани. Не говорим. Но мислено Му казваме и двете едновременно без да се договаряме: „Учителю, защо Вие допуснахте руснаците и комунистите да дойдат в България? Защо допуснахте партизаните да вземат властта?“ Ние си го мислим това едновременно. Питаме Го мислено: „Защо, Учителю?“

Всички Му се радват, а Той усмихнат се разхожда. А ние сме ядосани и сърдити подпираме вратата. Учителят е усмихнат и така продължава да се разхожда. Дойде до мене и постави ръката си на рамото ми. Каза ми: „Когато има да стане буря, то облаци, вятър, гръмотевици, порои и камъни се свличат от небето, а реката тече червена, кървава.“Спря за малко, за да го запомня, но продължава да ме тупа по рамото с ръката Си. „И полека, лека тази буря страшна намаля, намаля, намаля, А след това се успокоява, успокоява, успокоява. А водата започва да се избистря, да се избистря, да се избистря и накрая започва да тече бистра вадичка като ручей.“ Каза го и ме гледаше в очите. И започна пак да се разхожда. Аз разбрах, че Той отговори на моят въпрос. По-късно и сестра ми Люба сподели, че е мислила същото както мен. Значи трябваше да приемем нещата както са. Трябваше да приемем бурята и червената мътилка, която тече по реката. А трябваше да измине много време, за да изтече тази мътилка. Особено Учителят наблегна на думите полека-лека.

Ето как Учителят отговори на моя въпрос. Значи комунистите дойдоха чрез бурята, която трябваше да дойде да измете всичко старо. Те имаха една мисия, която трябваше да изпълнят. Те дойдоха чрез бурята, тя помете всичко, помете и нас и целия Изгрев и сега чакаме времето, когато реката ще се изчисти и когато ще се превърне на бистър ручей с досущ планинска вода. Ще чакаме. Ако не е по мое време, то ще бъде по ваше време. Но онзи, който дочака това време, освен за себе си ще изпие и една чаша за мен. Ще изпие в името на Учителя и в свидетелство на това, че пророчеството на Учителя се сбъдна. Защото Той задвижи бурята и я насочи да премине през времената и годините, когато живеехме в този народ. Та Бог е и в бурята и в тихия глас идващ от мълчанието на Вселената, защото Бог управлява тази Вселена, А Словото на Учителя бе Живия Бог между человеците на земята българска.

Събирането на братя и сестри у нас, в наши дни започна от 1970 г. месец април, след заминаването на сестра ми Цветанка. В начало събиранията бяха за помен на сестра ми Цветанка и постепенно се превърнаха в редовни събирания в ден сряда за четене на беседи от Словото на Учителя.

Над 200 броя братя и сестри от София и провинцията преминаха за една година през нашите събирания у дома. Брат ми Иван Михайлов през 1972 г, бе взел разрешение от Кючуков, директор на Вероизповеданията да се събираме у дома. Беше отворено едно малко прозорче Бога, бе дадено едно малко кандилце, бе открит пътя за съживяване и възобновяване живота на Братството, До този момент след процеса 1957/58 г. беше забранено да се събираме.

Започнато с няколко души, постепенно броя им растеше и достигна 50 – 60 редовни посетители. Апартамента бе твърде тесен за тях.

През 1972 г. месец октомври 29, брат ми си замина. Групата продължаваше да работи. А през 1973 г. получихме писмено разрешение да заместим брат ми Иван Михайлов – бяхме упълномощени двете рождени сестри – Люба и Драга Михайлови.

Учителят остави пари, средства, Салон, ученици, Школа на Изгрева. Изчезна всичко. Няма и следа. Само спомени останаха, които описваме.

След събитията от 1990 г. година се правеха опити за обединение, но отново се разцепиха на две. Караха се за ръководство. Ето 45 години ги нямаше никакви. Аз бях в затвора заради идеите си, гонена, преследвана, но не се отказах. А сега изскочиха изведнъж. Всеки иска да бъде ръководител.

А на мен на времето ми се даде във видение какво ще стане. Когато го споделих с Учителя в Мърчаево Той ми каза: „На някои им е дадено да видят какво ще стане.“Невероятно пророчество.

Ето от 1945 г. до 1990 г. аз го наблюдавах и го видях с моите очи. Стана това, което трябваше да стане. Сбъдна се до последната буква.

Но Учителят бе казал също. „Този път Небето няма да позволи да се опорочи Школата и Словото Ми.“

Из том 4 на „Изгревът…“