Марин Камбуров

(27.05.1902 – 1990)

Автобиография. Из „Изгревът…“ том 6

Аз, Марин Камбуров съм роден на 27 май 1902 г. Изкарах пети клас в Стара Загора и ми се повредиха очите. Отидох в земеделско училище, като мислех, че там няма да има много четене. Изкарах една година в Садово, но и там беше гимназия и после отидох в София да си лекувам очите и след това отидох в печатницата и станах книговезец.

Подвързвах тефтери, книги… Единадесет години работих в печатницата и после във вакуумната фабрика в картонажния.

И след това бях вече в Търново с бати Петър на Колибата. След като се развали комуната останах в Казанлък във вакуумната фабрика. Но преди това две години работих градинарство с Лалю, който е бил в комуната в Русе при анархистите. Той беше хубав човек, но вече не е между живите. С него работихме и в Казанлък. Той беше доставчик на фабриката.

Имам един спомен, когато с Лалю работихме една градина в Казанлък. Отидохме да продаваме зеле по Старозагорските села. Минахме десетина села, но нищо не можахме да продадем. Пречистихме го, защото зелето се запали и започна да гние. По едно време отидохме в едно Новозагорско село Терфеллий, още го помня. Ние отидохме на запад горе на баира, а селото беше по-долу. Значи ние бяхме на върха и още не бяхме влезли в селото. Че като се изправихме и като започнахме да пеем народни песни. Знаеш ли какви песни, няколко една след друга, а то се чува в цялото село. Че като излязоха няколко души и питат: „Хубави момчета, какво правите тука?” „Абе дядо, зеле продаваме”. И те отговарят: „Дай на мене една зелка, дай на мене две зелки и т. н. и т. н.” За два часа всичкото зеле продадохме в това село. А пък ние мислехме вече да го хвърляме. Не върви зелето и туй-то. Та събрахме там много хубава храна, защото да не мислиш, че за пари го продавахме, не. Срещу един шиник зеле, един шиник жито. Та тогава с песните продадохме зелето.

През 1928 г, се оженихме с Фирка. Но преди това като приключихме с комуната в Арбанаси бати нали отиде да работи в Рила планина, пък и аз и другаде, да плащаме борчовете от комуната към земеделската банка. Аз трябваше вече да се определя, дали да се женя или да не се женя и понеже не знаех кой път да поема отидохме с бати на ул. „Опълченска” 66 да питаме Учителя. Вечерта Учителя ни прие много весело, много ни се радваше и аз Го запитах: „Учителю, вече останахме сами, не зная кой път да хващам, да се женя ли или да не се женя?” Учителят отговори: „Ти ще се ожениш”, а на бати каза: „Ти няма да бързаш!.” Тогава аз казах: „То аз ще се оженя, но коя да взема?” Защото в Арбанаси имаше две момичета, които бяха много близки до Братството, и до идеите – едната Фирка, а другата – Мара. Учителят каза: „Фирка ще вземеш”. Те са стар род, много бота хора – Чамурови. Те бяха най-богатите в Горна Оряховица и в Търново. Бащата беше фалирал и те останаха шест деца. Умря майката, а после от притеснение умря и бащата. Най-голямата сестра беше Йорданка, после Ефтимия, Марин, който беше на мойта възраст, после Фирка, Христо и Атанас. Баща й се наричаше Димитър, а майка й Еленка. Хубава връзка имахме с Фирка.

И от тогава насетне изкарахме 60 години. Всичките ми деца, че и внуците ми, мога да кажа, че са в Братството. Марияна и Лиляна са деца на Катя, Мариян и Бояна – на Стефка. Съпругът на Лиляна е към гражданската авиация парашутист, голям състезател по парашутизъм и ходи по цяла Европа – Стамо Янев – Н. кап. Те се обикнали в Бургас, още като ученици, Светлозар и Веселин са деца на Роза.

През 1947 г. двамата с Христо решихме да направим комуна в Пазарджик. Там имаше едно братско семейство Доспевски. Последният е бил голям художник още в турско време. Той притежаваше голям имот под гарата в с. Главница към 800 декара, много хубава земя. Там решихме, значи, да направим комуна – ТКЗС. Изселихме се от Казанлък и отидохме в Пазарджик където работихме 1947 и 48 година. През 1949 г. дойдохме в Прослав. Когато основахме ТКЗС в Пазарджик, тогава имаше специален закон за ТКСЗ-тата. Ходихме тогава в София при Трайчо Костов, който беше жив тогава и там узаконихме нашето ТКЗС. Върнахме се и започнахме да работим. Получихме много помощи и работихме две години, имахме голяма подкрепа – пари.

Но през 1948 г. основаха друго ТКЗС в с. Главница, в което имаше 140 души партийци. Те туриха ръка на нашия блок. Добре, но ние не можем да се разберем с тях понеже те не бяха идейни хора. Нашето стопанство беше на друга основа. По това време в Прослав имаха нужда от работна ръка и ние се прехвърлихме там.

През 1958 г. направихме обединение и след това работих още девет години, след което се пенсионирах. Хубави спомени имам от Прослав. ТКЗС-то стана след това АПК.

През 1959 г. ни дадоха тия места, където си построихме къщите. До тогава живеехме на квартири. Тук имаше други къщи – три-четири къщи, в които живееха първите кооператори и ние бяхме там на квартири. След което през 1959 г. и ние си построихме къщи където живеем досега.

Из том 6 на „Изгревът…“