Борис Николов Дойнов

(30.12.1900 – 22.12.1991)

Биография. Из „Изгревът…“ том 22, виж том 1, том 2, том 3, том 31, том 32
Разказва Светозар Няголов

Роден е в Габрово на 30 декември 1900 година.В предишния си живот, според едно свое съновидение, той е руски офицер, който в Руско-Турската война загива на връх Шипка. Затова още от малък добре знае руски език илесно може да чете и превежда.

Обича старинните руски песни, които народът е пял преди идването на болшевизма. По характер е крайно самостоятелен и когато реши да направи нещо, не отстъпва от решението си. В техния род има обичай първородният да стане служител на Бога. Като първи син – Ешуа, той трябва да стане монах и да служи в Атонския манастир. Пред майка си Борис отказва това задължение на рода към църквата, а това означава, че родът им ще престане до инкарнира. Баща му е фабрикант и иска да го въведе в работата си, за да поеме ръководството след него, но Борис отказва. Майка му много желае той да учи.

Като завършва отлично габровската гимназия, семейството му решава да го изпрати в Австрия да учи естествени науки. Във връзка с изваждане на някакви документи той отива в Търново през 1920 г., където заварва събора на Бялото братство.

Посещава го и се среща с Учителя. Много му харесва общият задружен братски живот. Като се връща в Габрово, сънува ясен сън, че се намира на един площад в непознат град, където трябва да вземе важно решение за себе си. В този момент се събужда и не взима решение. След набавяне на необходимите документи майка му приготвя два куфара с дрехи и храна, баща му дава необходимите за учене средства и той заминава за Австрия.

Пристига във Виена, тръгва за института и попада на същия площад, който е видял насън. Нещо се обръща у него. Той размисля и си казва: „Какво търся аз тук, в този чужд град?“Взима си куфарите, качва се на влака и се връща в България. Пред родителите си заявява, че не иска да следва в университет. Скоро се отказва и от яденето на месо. Заминава за София и решава сам да се издържа, като не приема финансова помощ от баща си.

След това отива в братската комуна в Старозагорско, където не се чувства добре и се връща в дома си отслабнал. На събора в Търново през 1922 година баща му, чиято глава е побеляла от неговите особени прояви, пожелава да отиде заедно с него. Там се среща с Учителя и провеждат разговор, който се отнася предимно за Борис. Накрая бащата казва: „Господин Дънов, виждам, че синът ми се интересува от Вас и от Вашето учение. Дано поне Вас слуша. На Вас го предавам да го учите и напътствате в живота му.“Учителят отговаря: „Хубаво.“

Името Борис, според Габровското поверие, значи студен северен вятър, какъвто е духал, когато той се е родил. Освен това Борис значи човек, който се бори в живота си за постигане на своите идеали. Целият му живот е изтъкан от борби. Любопитен, недоволен, замислен и меланхоличен. Революционер по дух, понякога скъперник, малко страхлив и отмъстителен изживяващ винаги дълбоко душевните тревоги. Той е крайно чувствителен и често възприема чуждите мисли и разбирания като свои. Влияе се от околната среда и хората. Той обича приятелите в Братството и им се доверява напълно, като смята, че всичко, което те желаят и му предлагат, е чиста монета. Често допуска грешки, които веднага са забелязвани от будния ум на съпругата му Мария Тодорова.

Тя започва да му свири подходящи братски песни, които за няколко часа променят състоянието му и той достига до правилни решения. Особено важно е това, когато той е председател на Братския съвет и там се водят ожесточени борби. Борис едновременно живее във физическия и в духовния свят и се чувства най-добре, когато се занимава със своите светли мисли и идеи, резултат на плодовитото му въображение. Често обитава в един друг свят, от който черпи идеи, които понякога записва в тефтерчето си със стенография и рисува с молив различни картини. В разговор с Мария Тодорова Учителят й обяснява, че Борис Николов дълго време е живял в духовния свят и едва сега слиза на физическото поле, което му е крайно непознато, не може да се справи с него и затова не зачита законите и принципите на земния живот.

За Мария казва, че тя е стъпила здраво на земята, дълго време е живяла на нея, има богати опитности и сега започва да се изкачва нагоре. Със своя опит и знания тя е жизнено необходима да помага в работата на Борис. Благодарение на неговата будна мисъл и интуиция духовната работа му върви винаги отлично, но в живота си той не е много практичен – някои използват неговата наивност и го лъжат в сметките и отношенията. На моменти той е с широка ръка и харчи много, а в друг случай проявява голяма пестеливост.

Викат го да отбие военната си повинност. За да се отърве от казармата, се записва студент в Свободния университет – за голяма радост на майка си. Борис не си взема изпитите, но когато Учителя поставя задача на всички млади да учат и завършат, той се записва във факултета по естествени науки и го завършва отлично, Професорът му предлага да стане асистент в университета. Той отказва и даже не си взема дипломата. Учителят е крайно недоволен и му казва, че той е определен да разнася новото учение между учените в университета и невидимият свят ще го държи отговорен за неговото неразумно поведение. В една своя лекция Учителят казва, че всеки ученик, за да е свободен, трябва да има един занаят. Борис Николов става мозайкаджия при Алфиери Бертоли.

Борис има голямо желание да постигне всичко в живота и затова работи повече, отколкото трябва, преуморява се. Като младеж е много здрав, вдига воденични камъни по 150 килограма. Два пъти Учителят му се кара, че прекалява в работата си и по този начин ще изгуби силите си. Той не го слуша и продължава да работи с голям ентусиазъм, без почивка. Скоро предсказанието на Учителя се сбъдва и Борис, който носеше по две торби цимент едновременно, не може да носи и половин торба. Той е силно привързан към габровци и към всичко габровско. В бригадата привлича няколко от тях – бивши министри и величия, преминали през лагера Белене, и им дава високи разряди. Те работят без желание и любов. Появяват се разногласия, скоро бригадата се разпада и той остава сам.

След като Борис Николов излезе от затвора, Пенчо Кубадински го извиква при него и му възлага да организира бригада, която да изпълни мозайкаджийските работи на новостроящото се Министерство на транспорта. Борис покани и мене. Аз напуснах промишленото строителство и отидох да работя в бригадата, организирана предимно от хора на Братството и затворници от Белене. Работех усърдно, и понеже Борис не желаеше да се разправя с началниците, мене ме постави като отговорник за работата в Министерството и навременната доставка на материалите.

При разговор Учителят казва, че Борис ще покаже на света как един ученик трябва да защитава своите идеи. Той го подготвя дълго време за този много труден изпит. Когато започва делото срещу Братството, той е един от обвиняемите, който поема цялата отговорност за деянията на Братския съвет върху себе си. Защищава смело братските идеи. Пред съда изпява песента „До ще ден“, с което иска да каже, че ще дойдат хубави условия за Братството в България. Когато прокурорът Руменов го пита защо е напечатал толкова много ненужни на никого беседи, той отговаря: „Как искате да ви отговоря? Накратко или обширно?“ Прокурорът казва: „Накратко.“„Ние сме овце, а беседите за нас са сено, с което се храним. Вие сте вълци и нямате нужда от сено. То не може да ви ползва вас.“За Борис е подготвена смъртна присъда, като усилено търсят да намерят някоя връзка със западния свят и да го обвинят за шпионин. Такава няма. В последния момент изменят присъдата на 12 години, а той излиза след 4 години – на 1 януари 1963 г., заедно с Жечо Панайотов.

Под благотворното влияние на Учителя Борис изменя характера и отношенията си към братята и сестрите и правилно решава много от братските въпроси. Като младеж допуска грешки, особено в обходата си към приятелите. С течение на времето разбира, че всеки човек – приятел или враг, има свое място в общия живот и специфична задача, която трябва да изпълни. В последните си години Борис приема с разположение всички, които го посещават. Всички те са му приятели и той зачита убежденията им. Не допуска никакви отклонения от идейния път. Често ни поздравява с богомилския поздрав „Словото опазихме“. Този, който не желаеше да учи, завършва висше образование и става най-ревностният ученик на Учителя, До края на живота си работи с любов в изпълнение задачите – да издава беседите и ръководи братския живот. В неговия дом постоянно идват братя и сестри, с които провежда разговори за братския живот и им разказва своите духовни опитности.

Заминава си на 22 декември 1991 г, Неговият път е труден, но светъл, път, озарен от Духа и Словото на Учителя.

Из том 22 на „Изгревът…“