Атанас Минчев
(8.08.1914 – 29.05.1993 г.)

Автобиография. Из „Изгревът…“ том 7

Роден съм в с. Каменар, Бургаска област на 8 август 1914 г. Баща ми имал нива до манастира „Св. Георги“в Поморие и там на нивата съм се родил. Баща ми е бил строител на къщи, а майка ми домакиня. Били сме четири деца, от които две са умрели. Останали сме двама – аз Атанас Минчев и брат ми Гради Минчев,

Мама през деня е на нивата, а вечер като ни нахрани сяда да преде, да плете и пее тъжни песни, плаче и пак пее тъжни песни и после весели. Аз бях вечно в скута й така сгушен и слушам как мама пее и това ме унасяше много и заспивах в скута й. Закърмен съм с песните на мама

Помня, че с Г ради бяхме в един клас, защото той беше останал. Но ние пеехме с него и за радост на родителите салонът се пълнеше с хора. Помня, че майка ми ме обличаше с нови дрехи и нови цървулки бели, аз се качвах на гърба на Гради и той ме пренасяше, когато е валял дъжд и беше разкаляно. Слизам от гърба му когато видя, че няма вече да се оцапам с кал. Даже Гради го командвах като че ли аз бях по-големият брат. Той ме слушаше. Така растяхме ние двамата.

Янко Андонов каза на мама: „Маро, тези деца имат заложби български, в Бургас откриват пансион за сирачета от войната, децата ти имат право да постъпят там“. Обаче Гради се разплака, хвана се за роклята на мама и не искаше да замине. Аз обаче отидох в Бургас в пансиона за сирачета от войната. Там имахме един директор-цигулар, който имаше дете на моя възраст. Той свиреше на децата и ме приемаше. Така аз станах като член от тяхното семейство.

Като завърших прогимназия, пансиона го закриха и ни пратиха във Варна в пансион. Там имаше професионално училище, гимназия и търговска гимназия. Аз обаче постъпих в курса по шивачество. Нали искам да имам занаят. Там също учих музика.

Аз не исках да стана военен. Някои бяха комунисти, после много станаха и в ръководството на Политбюро. Аз останах жив.

Когато започнаха да строят през 1928 г. чешмата в Тополица решихме с мама да отидем от Габерово в Тополица да видим Учителя. Обаче ние не видяхме Учителя тогава. Видяхме Борис Николов, Бертоли. Аз и брат ми работехме и после с Бертоли в неговата бригада.

Бях изучил и свирих еднакво добре на цигулка, виола и контрабас.

1935/36 г. Бях приет с конкурс в Царския симфоничен оркестър първа виола.

Като виолист постъпих и в операта да свиря и получавах много пари. Работил съм в БНР като ръководител на фолклорния ансамбъл при радиото.

Аз владеех еднакво цигулка, виола и контрабас.

Бракът ми не трая дълго. Разделихме се. Онази душа, която трябваше да се роди, тя слезна от Невидимия свят, роди се и стана моя дъщеря.

Аз редовно свирех на цигулка на Паневритмия. Отговарях и за настройването и обслужването на цигулките на Учителя.

По нареждане на Учителя, аз и брат ми, Гради, и други приятели, изкопахме гроба на Учителя, когато той си замина.

Из том 7 на „Изгревът…“