Надка Кьосева
(Надежда Георгиева Кьосева)

(1915 – )

Автобиография. Из „Изгревът…“ том 6

Надежда Георгиева Кьосева се казвам по мъж. По баща Надежда Георгиева Печеникова.

Моят баща е Георги Ефремов Печеников, майка ми – Стефания Илиева, която е родена в Силистра. Баща ми е македонец от гр. Щип.
А пък дядото на дядо ми се наричал Арсо Печеников, който бил единствен златар в Щип. Името Печеникови, имало една игра, която са играли край огъня. Първоначално били Ефремови и като играели казали, защо да не бъдеме Печеникови. И от тогава е тръгнало и започнали да се наричат Печеникови.

По рода на майка ми. Тя е от Силистра. Нейната майка и баща ние мислехме Костадина, а то излезе Констанца, са родени в Букурещ. Значи фактически дядото на майка ми, баща й са родени в Букурещ, значи тя е родена в Силистра. А те са в Букурещ, баба ми и дядо ми. Българи, но родени в Букурещ.
Те се оженват тука в София, моя баща с майка ми, тука се намират и се оженват. Голямата ми сестра е родена в София.

Ние сме пет деца, четири сестри и един брат. Аз съм най-малката.

Голямата ми сестра се казва Сашка, Александра Печеникова (родена 1904 г. в София). Нали тя завърши в Кюстендил гимназия. Защото ние живеехме в Кюстендил.

Втората е Илина Билидирева по мъж, а иначе Печеникова ( родена през 1909 г. в Трън).
После Славчо, брат ми, Славчо Печеников (роден 1907 г. в Станимъка), после стана Славянски. Завърши Втора мъжка гимназия. Той е роден в Асеновград.

Баща ми е бил телеграфо-пощенски чиновник и е пътувал в цяла България и така, където е пътувал са се раждали децата.
Брат ми в Станимъка – нали Асеновград е Станимъка.
А аз съм родена в Гюмюрджина, голямата ми сестра Милка – пет години по-голяма от мене, е родена в София през 1910 г..

Ние от Гюмюрджина идваме 1918 г., аз съм била на 3 годинки. Гърците са нахлули в Гюмюрджина и ние сме бягали от там. Цялата къща с мебели, с всичко сме оставили и сме тръгнали. Аз съм била на 3 годинки. Вече към България и мисля, че първото е било в Кюстендил. До 1924 г. сме били в Кюстендил. Това помня много добре, била съм на 5-6 години.

През 1924 г. идваме насам. Първо в Княжево. Там бяхме под наем. След това се предвижваме вече към София. В Княжево съм учила в първо отделение, второ отделение. Там съм взимала участие в пиески, музика, един хубав живот беше така. Освен училището взимах участие в разни сценки. Първо бях в Първа девическа гимназия, полукласичка. После 4, 5 и 6 клас и после се преместих в реалка и трябваше да държа два изпита. Аз не ги държах. Брат ми казваше: „И дума да не става“ и баща ми също казваше „без диплома да останеш“ и се преместих в Търговската гимназия и дипломата ми е от там. Не ми признаха от Първа девическа гимназия трите години, само двете и още две, та станаха пак пет години, но дипломата ми е от Търговската гимназия.

Брат ми се направи си къщичка на Изгрева и остана там. Това е било 1931-32 г. Мина доста време и той ми каза веднъж: „Абе ела един път да чуеш една беседа“. И аз една неделя отивам на беседа. И салона пълен, отивам на беседа, сядам вътре в салона да чуя беседата. Казва: „Непременно трябва да дойдеш“. Сядам там и слушам. Учителят отвори Библията, прочете един стих и след това започна беседата. Аз като гледам и слушам си казвам, ами аз за такова нещо мечтая, за такова общество, те ходят на екскурзия, на Витоша, на Рила, играят гимнастика и казвам: „Аз мечтая за това отдавна“. И знаете ли, така ме трогна всичко и като съм си закрила лицето с ръка и плача и сълзите ми текат по лицето и ръцете и не смея да ги махна. По едно време си махнах ръцете, а Учителят право ме гледаше и се усмихна, а аз още повече заревах. Текат сълзите, не мога да спра. По едно време се успокоих постепенно и после излязох вънка. Това беше първото ми впечатление, че се разревах от беседата, замая ми се главата и затова излязох вънка.

И тогава като казах [на брат ми]: „Славчо, аз оставам при тебе! Кажи на баща ми, че аз вкъщи вече не се прибирам“, защото баща ми беше голям гастроном, месища, патици вечер и т.н. Викам аз: „Вече край!“ Славчо каза: „Добре, ще останеш при мене“. А баща ми каза: „Дума да не става“. Но аз останах. [Брат ми] издействува и ми направи една малка стаичка отделно с едно прозорче на запад. Така аз останах на Изгрева. Баща ми пощуря.

В ония години, как да ви кажа. Аз живеех при брат ми, до нас имаше една къщичка, в която живееха брат Борис, Никола Нанков и брат Жорж Радев. Там бяха до нас. Ние бяхме аз и Славчо. Още беше ерген. Брат Жорж Радев беше човек много културен, много особен и същевременно общителен и имаше хумор в него. Та много сме се смели, но беше някак особен. Чакай, да не сбъркам нещо. Имахме всички заедно много хубава дружба.

Там на Изгрева се запознах с мъжа ми, но това стана много по-късно. Аз от там отивах на училище с чантичката, долу, връщах се, после помагах и т.н. После там дойде да живее баба Данка с Димитър Стоянов – Димитрий. Дойдоха да живеят при нас. Баба Данка беше майка му. Баба Данка готвеше, разтребваше, аз ходех на училище и помагах. Той [Димитрий] свиреше на цитра. Аз пощурях по тая цитра, понеже едно време исках много да свиря на арфа. Но арфа не ми се отдаде, само Асен Арнаудов имаше арфа. Той живееше на Изгрева и казваше: „Абе аз ще ти предавам уроци по арфа, само ти започни“, но нямаше възможност. А Димитрий казваше: „Ела, аз ще те науча на цитра!“ Той имаше две и ми даде едната.

Тогава съм вземала уроци и по пиано при Мария Тодорова, другарката на Борис Николов и Ирина Кисьова, но то беше много кратко време, защото аз нямах пиано. Упражнявах се в салона, там имаше пиано. Но понеже нямаше условия, зарязах пианото. Но после, когато се омъжих вече, Жоро викаше: „Цитра трябва да имаш“. Тогава неговия приятел Митко Кочев беше в Австрия, в Грац. Там бяха студенти и Жоро му написа писмо. Бяхме вечно заедно, бяхме приятели. И той ми изпрати една разкошна цитра в кутия. Имам сега цитра моя, седи в гардероба, седи, спи, не свири.

И после аз оставам там. Минаха две години. Ние с брат ми си бяхме обещали никога да не се женим и да работим за Братството. Той имаше едно място под Изгрева и казваше: „Ще направя там един дворец, който ти ще го ръководиш и ти ще приемаш от цял свят нашите братя, ти ще ги посрещаш“. И аз бях на седмото небе, разбира се. Добре, но по-късно той беше на Рила и като се връща ми каза: „Виж какво, аз ще трябва да се оженя за Люба“. Викам му: „Как така, нали обеща!“ „Трябва да се оженя, налага се.“ „Е, викам, щом трябва…“ И така те се ожениха. Тогава се наложи да се разширяват. Баба Данка и Димитрий отидоха по-долу при Анка Каназирева в една къщичка отделно. Останахме аз и Славчо, дойде и Люба и той почна да разширява къщичката, почна – хол, кухня, баня. Аз останах там. Ходех на училище още. Ожени се Славчо за Люба. Мен ми беше много кисело. Не мога да кажа „не“. Тя беше агрономка в Агрономическия факултет, с висше образование, много умна жена беше всеки случай. Аз останах вкъщи като същевременно домакинствах и ходех на училище. Идваха те вечерно време, приказваха си аз ходех на училище. 1934 г. се роди (Бубка), първата дъщеря на Славчо, Людмила. Аз я отгледах.

Баща ми като чул, че имам сега дружба с Жоро, но аз още не ходя така с него, нали, по срещи, но беше му много приятно и казваше за Жоро: „Той е от македонско семейство, той е много хубав човек, много хубаво, че имаш дружба с него“. И баща ми се усмихваше, не искаше значи да ме взема от Изгрева или да ме разделя с него. Даже и моята сестра и неговата – на Жоро, сестра му Рута, им беше много приятно, че ние ходим на Рила, по Витоша, но сестра ми не вярваше, че ние не сме имали никакъв контакт по-специален. Тя казваше: „Ще ги разправяш тия неща на старата ми шапка! Вече ходите две години и да няма нищо!“ А аз се пуках от мъка, че не ми вярват. Ех, имаше целувки, но нищо повече. Те не вярваха и аз казвам: „Ваша си работа“. Но много хубава дружба беше така.

Най-сетне през 1935 г, на край Жоро ме доведе при родителите си на ул. „Цар Самуил“ 107. Аз бях слабичка, тъничка, но си бях отрязала косата, която ми беше до рамената. Рута, сестра му, винаги съжаляваше за тая коса. И аз съжалявах, но ми се искаше така да ми бъде по-леко. Тя имаше момиченце – Калина. И вече се заговори за сватба. Аз не бях си взела още дипломата. И най-после се определи датата на сватбата. Жоро не искаше черен костюм за сватба и си уши бежов. Много беше хубав тоя костюм. Сватбата стана в евангелската черква на „Солунска“ – I евангелска. Пастор Фурнаджиев ни венча. Беше един разкошен възрастен, мил пастир. Черквата беше пълна и от Изгрева имаше наши хора. Беше баба Данка, Димитрий, Мичето Златева с Митко Сотиров и други дружки, които не помня от Изгрева. Салонът беше пълен и как нямаше да бъде пълен, когато се жени синът на Гиго Кьосев, който беше основател на църквата едно време. А мойта милост беше едно младо, срамежливо момиченце – булка с дълга рокля и с воал. Там бяха и Сашка (не помня дали беше и Линчето, защото тя имаше малко бебе и не можеше да дойде както и другата ми сестра от Ямбол – Милка, имаше малко дете на 2 годинки). Беше много тържествено и хванати за ръце пред пастора, при хубавото му слово, Жоро ми прошепна през воала, че цяла вадичка шурти по гърба му и аз се разсмях. Когато ни благословиха започнаха поздравленията. Аз и Сашка ревяхме, а Софка, приятелката от младини на Жоро, министърката Софка Башева, дойде до мене и при поздрава ми каза: „Толкова си хубава, че и аз бих се оженила за тебе“. В такъв случай се помнят такива думи.

На ул. „Мосул“ № 30 живяхме една година и вместо да се приберем на „Цар Самуил“ № 107 където сме сега, ние намерихме друга квартира пак на „Цар Самуил“, само че от другата страна на реката. Една попска хазайка. И тук бяхме една година. Майката на Жоро беше много добра и ние много се обичахме с нея. Ние ходехме често у тях в неделя, когато ходехме на Витоша.

След няколко години Жоро отиде запас, войник в с. Раднево и аз му ходих на гости, а вкъщи бяха братята му Дино и Колю, в тяхната стая, а аз шетах и им готвех.

Гриша (Григор), синът ни се роди на 15.03.1942 г..

Когато Гриша беше на една година поканихме целия род на гости вкъщи и Жоро прави много снимки и много филми, всякакви филми прожектираше и правеше. И това беше една голяма радост за нас и ние забавлявахме гостите добре и те помнеха това до някое си време, за нашето хубаво посрещане. Но въпреки това, че не бяхме уредени много добре, все пак Жоро с много труд и аз от време на време работех по-късно и успяхме да отгледаме Гриша и Еми като ученици, войници. Гриша взе висше образование, а Еми не можа, защото замина вън от България.

През 1946 г. на 16 септември, в понеделник към 9 часа се яви на тоя свят и Еми (Емил), другият ми син. Той се роди в стария майчин дом. Беше 3, 400 кг, чернооко, хубаво момченце. Ето, че Гриша имаше вече братче, но по това време нямаше нищо по пазарите. Беше направо една мизерия вкъщи. За това е запомнил това нямане.

Към шест години Гриша започна уроци по пиано. Жоро пък за един мой рожден ден ми направи огромен подарък – взе ми пиано. Пиано – голямо, хубаво, с много хубав тон. И шест души го изкачиха през балкона с греди, защото стълбата ни беше тясна. Той не можеше нищо да ми откаже. Такъв кавалер беше. Може би мислеше, че ще свиря, но нямаше време вече за това. И наистина Гриша и по-късно не иска да продължи да учи пиано.

Еми [Емил Кьосев] е по-амбициозен и показа това в живота си. От 6 годишен го записах в детската музикална школа, цигулка. Свири, постоянства. Завърши детската школа, като последната година му преподаваше Бубка, на брат ми голямата дъщеря, която завърши Консерваторията. Сега е вече отдавна завършил Консерватория и се намира понастоящем в Кьолн, ГФР, от дълги години в тамошният симфоничен оркестър. Еми беше среден ученик в училището, но постоянстваше. Аз почти не съм ходила на родителските срещи, защото всичко му беше в ред. Само в отделенията татко му ходеше, от 9 годишен той постоянно беше постъпил в оркестъра на Влади Симеонов, той така им повдигаше духа, че те мислеха, че са единствените оркестранти в света. Първият път Влади не хареса постановката и му даде материали да се подготви по-добре. Еми не преставаше да свири и не яде, докато не свиреше по 20 пъти едно и също нещо. Даже не искаше да обядва, татко му носеше пасти за това, че не искаше да седне на масата. Вторият път когато се яви вече при Влади Симеонов в оркестъра той остана доволен от резултатите и каза, ти как можа за толкова кратко време да се подготвиш, ти си вече за оркестър, пионерския. И така той продължи да свири в Пионерския оркестър до завършване на гимназия.

Така дойдоха годините за военна служба. Тук често се каляваше с разни игри и с момчетата от махалата, беше общителен, обичлив, но му беше мъчно, че редовно не посрещахме неговите рождени дни, както при Гриша, но тогава времената бяха други и нямахме тази възможност да го посрещнем както едно време. И това остана лош спомен от детинството му, но не можеше да разбере, че времената вече се промениха. И когато можеше, ние винаги сме били Ро рила и по Самоков, и по Говедарци, къде ли не сме го водили, той остава винаги така малко недоволен.

Още с пионерския оркестър Еми посещаваше много страни и вече бяха прочути като добри изпълнители. Нито един концерт на Филхармонията не съм изпуснала. И си имах едно специално местенце там на втори балкон, и гледах само Еми, който излизаше от дясната страна на сцената. И когато влизаше и излизаше, винаги се поздравлявахме и аз бях на небето.

С мъка пиша някои неща, които вече са отминали и забравени, но Еми не ги забравя, и през 1974 г. в едно турне, с Филхармонията Еми остана в Западна Германия. Колко плач и колко сълзи се изляха и колко писма се написаха за него да се върне, но той не се върна. И когато успях да отида при него 1980 г. и видях, че живота там е малко по-подреден и по-друг, аз се утеших и не плачех. Докато хората умеят да създават неща, които ние още не сме постигнали. Да. Преди години когато имаше едно излизане на Филхармонията в Италия, той беше поканен от мой братовчед, който живееше в Милано и изглежда, че това не се хареса на тогавашните власти и следващия път след 1-2 години когато ходиха в Лондон, не го пуснаха в Англия. Той това го преживя много тежко и го беше казал на мен и на татко му, че при един случай, когато един от оркестрантите останал в Милано, той рече глупак, и такова нещо да не става, щото няма да ги пуснат в друга страна. Ние се спогледахвме с татко му, че той няма да направи това нещо.

Но през 1974 г. отидоха на турне в Швейцария и Германия и когато дойде деня да се връщат, беше много такъв зимен, страшен ден, лошо време, зимно, февруари месец мисля, че беше, Филхармонията отложила пътуването си поради снега, бурята, и ние по телефона питахме дали се е върнала Филхармонията и на другия ден се върнали без двама. Емил Кьосев и Атанас Възларов. И тогава подсекоха ми се краката, тичахме да разберем как е станало, никой не знае как е станало. Ходихме веднага при диригента Димитър Манолов, той не ни прие. И може би е имал основание, щом не ни приема. И ние ходихме да питаме там секретарката, която стана директорка после. Никой нищо не можа да каже, и ние разбрахме после, че те една вечер са отишли да си оправят виолите, нещо не били в ред, и като да се явяват на репетиция, не са се явили на репетиция, чакат ги да дойдат на репетиция, няма ги двамата. Те спали в една стая и заварват на масата, единият куфар обърнат наопаки, другият го няма. А тези униформите служебните им наредени, с обущата, всичко в гардероба, а виолите им ги няма и ги няма, изчезнали. Чакахме писмо два, три месеца. Няма никакво писмо. И в паниката смятахме, че там нещо става. На Запад все нещо става страшно. След 2-3 месеца получихме една картичка: „Мамо и татко, жив и здрав съм, обикаляме с едно малко оркестърче из цяла Германия. Следва писмо.“ И в писмото което следва вече пише подробности как е останал. Бил е в Кьолн, бил е в други градове, после влязъл в този оркестър в Майн, и там вече в този оркестър продължава да свири.

Сега да продължа за Гриша. Гриша, преди да се ожени за Олга, която е завършила с отличие физика, и работеше в Атомния център, и беше много положителна личност, която беше веднъж на Рила, тя 7 пъти отиде до изворчето, да донесе на Гриша вода да се облива понеже бяха изпотени да правят палатки там. В началото с хубава сватба, канени роднини у дома, всичко вървеше много добре, гладко, те ходеха на работа, те бяха в къщи, аз всичко приготвях навреме за обедите и това [вечерите] да бъдат редовни, но тя забременя. И Гриша, когато тя беше в осмия месец отиде на Рила, да посрещне англичани, а тя не изтърпя това негово отсъствие в осмия месец, не изтърпя това отсъствие и си отиде при родителите. И аз казвам: „Оля, какво правиш, той всяко лято отива, сега ще си дойде.“ „Не, аз не съм женена за вас, аз съм женена за него, а той не може да ме остави в това време“, и тя си замина и там остана. Така се разделиха след време, Гриша много често в писма я молеше един или два пъти в месеца да се срещнат с детето, да го поеме и той, но тя отказваше винаги. Казваха негови близки обърни се към прокуратурата, той казва: „Това не е нашия метод, с това няма да си служа, ако тя не е съгласна доброволно, по този начин със съдебен акт аз няма да си служа.“ И остави детето така, без никакъв контакт без него и мене. И по-късно тя замина, тя завърши тука руска гимназия мойта внучка, Лазура, така все скрито съм я виждала и замина с майка си за Москва, там да довърши руска гимназия, тука я почнала, там я завършила. А Олга е била физичка в едно друго градче до Москва, което не помня как се казва. И след това Лазура идва тука веднъж, аз се обаждам на баба й, да я питам има ли нещо ново при тях, а тя каза, знаеш ли кой е тука? И каза Лазура е тук за някакви документи. Аз веднага съобщих на Гриша, че Лазура е тука. Аз й викам, ами ако знае това нещо Гриша защо да не дойде. Нека дойде. Гриша напълни цял куфар с руски книги Гьоте, учебници, напълни го, взе букет от рози и отиде. И тя се обади бабата: Наде, да не става конфликт, с големи разправии с Олга, по-добре да не тръгва. Викам, той тръгна. И след един час нямаше, Гриша се връща бледен, ядосан, и съвсем с друго настроение, викам защо тъй, ами Лазура нямаше я в къщи. Тя й е наредено да излезе от там. Не се срещнаха, не се видяха. И вече знае, че баща й е дошел да я види, че баща й е тука. И дотам до сега няма никакъв контакт, отговор, какво е станало. Но знам, защото питам баба й, че тя е студентка първа година биология, и тука е взела разрешение за зоология, и е била в едно общежитие в Москва. Трички са били в общежитието, тя с една полякиня и една от Африка. А пък Олга е в едно градче до Москва, физичка. Та сега това знаем, че е студентка първа година и много добре вървяла. Същевременно тука свири на пиано, майка й беше взела пиано и тя свири дълго време. Значи беше подготвена много добре. Това е до тука.

Пропуснах да кажа, че след като завърши Гриша висшето си образование отлично, изпратиха го по разпределение в Широка лъка като учител. По едно време и Олга беше с него там.Преди да навърши една година в Съюза на писателите, той отива в издателство „Наука и култура“ и го посреща редакторът, „Кьосев, ти имаш много връзки вече и много ще те моля, да намериш редактор на „Наука и култура“, защото сега има свободно място. И казал, ще помисля. И мисли, и помислил, че „мога да бъда аз“. И казал тука е по-добре платено от Съюза на писателите и Гриша отишъл и казал: „Не мога ли аз да взема тази служба?“ И той с отворени обятия казал: О, разбира се. И без да предупреди Панталей Зарев, и без да даде как се казваше това, ответ, молба, излиза и отива. И това му коства много на Гриша. Излиза и влиза тука. И в това време Еми, малкия ми син, който беше на турне в Германия, 1974 г., значи е било това и остава там и след няколко месеца го вика редактора и казва: „Кьосев, ти отговаряш за редактори, за списания, ти вече си неудобен, защото брат ти е емигрирал.“ И Гриша също като чу това нещо, без да предупреди и излиза от там и вика щом мислят, че заради брат ми, аз какво съм виновен за това. И не ми искат, щото аз съм неудобен, край. И тази работа си остави.

И двете работи му отидоха. Известно време след тази работа той започна работа в Комитета за култура. И там беше една година. И по какви съображения и причини, той излезе след смъртта на Людмила Живкова. Той излезе от Комитета, излезе от там.

После след известно време постъпи в Ж.П.

Едно лято 1975 г. бяхме в Симеоново, с една голяма група, поканени от Гриша да копаят един канал за чешмата. Бях направила хубав обед под дъба, и Гриша каза: Мамо, сега ще дойде една гостенка, и искам да чуя твоето впечатление от нея. И пристига една гостенка с едно дълго палто, с високо токче, с дълга коса и я назова: „Това е Рени“. Тя беше много стеснителна и много срамежлива и запознахме се. Поседя само 15 минути и кръгом и си отиде. Той я кани на обед, не пожела и си отиде. И после каза: „Мамо, това ще бъде втората ми жена.“ Тогава ми каза така и каза: „Харесваш ли я?“ Викам, сине, то си е твоя работа. Но много скромничко така, хареса ми. И след известно време той каза: „Аз ще се оженя за Рени“, и те се ожениха. Точно не помня датата сега.

След това когато тя забременя и роди вече Гълъбин, понеже ние бяхме без парно, те решиха да вземат на „Евлоги Георгиев“, един апартамент чиито хазяин беше приятел на Гришата, заминал за Москва, но представил целия мебелиран апартамент и те отидоха там. И майка й от Хасково дойде да й помага за бебето. Аз отивах от време на време. Нали после Гълъбин беше роден.1977 г. е роден Гълъбин в Майчин дом.

Из том 6 на „Изгревът…“