Цветана Щилянова

(18.04.1903 – 26.01.1994)

Автобиография. Из “Изгревът…” том 13

Цветана Щилянова е родена на 18 април 1903 г. в град Казанлък. Баща й, Михаил, родом от град Сливен, още отрано останал сирак, понеже баща му бил убит от турците. Михаил е завършил във френски пансион в Пловдив с награда. Михаил Щилянов (1867–1955 г.) никога не е употребявал алкохол и цигари.
Майката на Цветана, на име Анастасия Петрова Джамджиева, родена през май, 1873 г. в Търново, починала 1935 г., е внучка на Велчо Атанасов Джамджиев, един от основателите на Велчовата завера в Търново през 1834 г. Велчо е имал единствен син – Петър, който е завършил с пълно отличие, станал съдия. Оженва се, имал 5 деца, едно от които е Анастасия. Тя се оженва за Михаил Щилянов от Сливен и имат три деца: Цветка (родена 1903 г.), Роза (1896–1951 г.) и Асен (1901–1944 г.)

1907 г. – Била е на 4 години, когато Учителят Дънов е посещавал различни семейства, провел френологични измервания на главите на познати семейства в Сливен с металически кръгове и ги вписвал в френологически карти. Родителите запитали Учителя за децата си. За нея казал, че ще стане художничка, за сестра й – музикант, а за Асен – инженер.
Още като малка започнала да рисува и понеже майка й имала художествени дарби, я насочвала към рисуването. Завършила е прогимназия в Сливен и показала на чеха художник професор Мърквичка свойте рисунки и той я насочил да кандидатства в Рисувателното училище в София. Учи 5 години при професор Цено Тодоров и завършва 1922 г.

1928 г. – завършва Художествената академия.

1929 г. – Сестра й Роза се омъжва за Йордан Симеонов – музикант. Заминават с неговия оркестър във Франция. Тя тръгва с тях, за да специализира. Прекарала е 4 години, като през цялото време е правила копия на творби на големите майстори в Лувъра. Учила се неуморно и посещавала галерии, изложби.
Имала едно единствено писмо, изпратено от Учителя в Париж. Писмото било написано на пишуща машина и било подписано с характерния подпис на Учителя. Съдържанието на писмото било напълно отговор на нейното, в което била писала, че пред голямото изкуство, което срещнала в Париж, в музеите, се чувствала обезкуражена, почти отчаяна. Полученото от Учителя писмо й вдъхнало вяра и импулс за работа. То е за нея скъп спомен.

1933 г. – Представя в Париж, в пролетния салон в Гранд Пале картината „Майка ми”. Посрещната и оценена по достойнство от критиците. Но след като се завръща от Франция, никой не я търсел, понеже била непозната. Въпреки сериозната й подготовка, нямала работа и не печелела нищо.
Майка й я посъветвала да нарисува Учителя, което може да й донесе благословение. Учителят се съгласил и й позирал най-внимателно. Казал й някои думи за изкуството, от които тя била изненадана – от познанието му. Когато портретът бил готов, той казал, че желае да си го купи и попитал колко й дължи. Тя му го подарила. Той я посъветвал да даде изложба и казал: „Рекох, ти по този път ще успееш!” Наистина този портрет й донесъл благословение.

1934 г. – Първата й изложба имала голям успех и оттогава заваляли толкова много поръчки, че рисувала от сутрин до вечер.
Правила е много скици.
За портрета на Учителя: Оригиналът е един. Рисуван е с пастелни бои върху френска хартия „Canson” с приблизителни размери 50/65, сивобежова с дата около 20 февруари. Скиците никога не била прерисувала. Направила е много копия за салоните на разните братства в провинцията, както и за частни лица, но доста от тях били унищожени.

Рисувала много скици с молив по време на беседа. Често под рисунката записвала по няколко думи, отговарящи на изражението на лицето (думи, които е произнасял в момента). Стоящи наблизо сестри започнали да искат рисунки. Учителят й отправил няколко пъти недоволен поглед – сред абсолютната тишина, която царяла, докато Той говори, понеже се внасял смут. Седнала на друго място. Повтаряло се същото – разчуло се, че подарява и ги ангажирали още щом започне. Не след дълго Учителят я повикал, попитал и казал: „Скиците, които сте правили, те са части от един образ, не може да бъдат разпръснати. Ще ги съберете всичките и ще ми ги донесете!” Той бил много строг, категоричен. „Но аз съм ги подарила”, казала тя. „Казах вече, щом сте готова, донесете ми ги!” Било много трудно, но след няколко дена успяла – някои й се поразсърдили, отбелязали имената си с надежда, че ще им ги върне. Занесла ги. Учителят ги разгледал внимателно и й казал благо: „Сега си ги пазете и никому няма да ги давате!”

Рисувани отдалече, не всички имали прилика, но имало и много сполучливи. Били доста на брой, около 15–20, а може би и повече. Нямала скицник. Скиците е правила на бяла хартия с размери около 9 см. на 12–14 см. Имала 1–2 рисунки, по-големи, които обхващали почти целия Салон, с нахвърляни леко седналите в полукръг слушатели, а Учителят с лупа в едната ръка другата издигната с изправени пръсти – характерен жест, който може да се види на много снимки. Пред него е разтворена Библията.

Учителят бил казал на брат й Асен (1901–1944 г.), че го очаква светло бъдеще, че е много надарен – наистина още от малък джобът на престилката му е тежал от чукченца и пирони, които забивал навсякъде, където намери място. Още от 18-годишен започнал да произвежда различни неща, поради липса на средства за семейството им, а по-късно създал фабрика за разни изделия, която фабрика прехранвала 80–120 души, хора за друго некадърни, прости селянки и селяни. Всички много го уважавали и обичали.

Учителят за сестра й Роза (1896–1951 г.): „Че има много дарби, но да пази дробовете си!” Тя силно желала да стане певица, с много хубав глас, играла била в детски пиеси и оперети главна роля, но баща им не позволил, едва се съгласил да учи пиано. Зимата била стдена, стаята с пианото – неотоплена и тя получила воден плеврит, и тъй много отслабнала, че не можела да се движи и говори. Косата й порастнала 20 см съвсем бяла. Майка й я молела да дойде Учителят да я види, а тя казвала: „Лозата не ще молитва, а иска мотика!”

По-късно казвала: „Нали аз си исках мотиката.” Млад, опитен лекар се грижел ден и нощ за нея, изваждал със сонда водата от левия дроб, защото той притиска сърцето и то спира да бие. Медицинска сестра постоянно прави инжекции за сърцето да не спре. Лекарят казвал на майка й, че всичко е направил, останало само едно промиване на кръвта чрез двете главни артерии – но не се знаело дали тя ще издържи. Тя отказала. Тогава майка й помолила Учителя. Той дошъл веднага. Заварил лекаря и сестрата. Учителят погледнал с малка лупа ръката й и казал: „Тебе не те викат още, ти имаш работа тук!” А тя си мислела: „Не виждам ли аз, че умирам, но той свята личност, няма да ме изплаши!” Учителят казал: „Сега сестрата да спре инжекциите и всички лекарства.” А лекарят: „Но, господине, сърцето й ще спре!” – „Не, няма да спре”, казва Учителят. „Позволете ми да идвам, да видя какво ще стане”, казва лекарят.” – „Разбира се, идвайте”, казва Учителят. Не я насилвайте с храна, сега да си почива, тя сама ще огладнее.”

Майка й, изнемощяла, едва стои на краката си, ангажирали една яка вакарелка, Йона, която вдигала на ръце сестра й всяка сутрин в определени от Учителя часове, сваляла я на двора на слънце, после я връщала горе в леглото й. Роза тежала 32 килограма.

По това време баща им е уволнен, отива в провинцията да търси работа. Оставил на майка й колкото пари имал и казал: „Децата растат и те ще печелят.” Сестра й била цял живот тънка, висока, с благороден облик, нещо царствено имало в нея, излъчвала една особена красота, хранела се съвсем малко, много чувствителна, с красиви ръце, с дълги пръсти.

Сестра й вече се съвзела, макар и слабичка, желаела да работи. Помолила Учителя за съвет и Той казал: „Ще даваш уроци по пиано, но не да се затвориш у дома си, а ти ще отиваш.” – „Но как ще стане това?” – „Не се тревожи, всичко ще се уреди”, казал той.

Само след два дена идва нейна съученичка от гимназията, момиче от бедно семейсто, но красавица и казва: „Розке, само ти ще ми помогнеш! Ела да ми преподаваш уроци, че моят Гошо ми е подарил пиано, искам да му свиря, а е и ревнив, не иска да излизам за уроци. Той ме доведе дотука с колата ни и чака вънка да ме отведе.” Гошо, богат търговец, преценявал, че Мара ще научи още много неща от такава интелигентна учителка, той бил във възторг. Уроците започнали веднага. Мара я обичала. Казвала: „Розке, много си слабичка!” Мара приготвяла какви ли не лакомства да я гощава, туря я да си полегне да почива, уроците плащат скъпо. Майка й ушила няколко хубави рокли. Познати на Мара поискали уроци и за техните деца. Следващото лято завели сестра й Роза във Вършец – всичко на техни разноски. Гошо изпратил за зимата товари готово нарязани дърва, адресирани за майка й.

Минали години, Роза искала да заплати дължимото. „Не, казал Гошо, нищо не ще приема, направил съм го от уважение към вашата майка.”

Родителите им наели самостоятелна къща на бул. „Евлоги Георгиев” 51. Тя и досега стои, макар и доста преобразена. В тази къща Цветка влязла на 12 години и излязла на 22 – мома.

Тя е рисувала до 1987/1988 г.

Още за нейното творчество прочете и тук:

https://www.artprice.bg/autor_details.php?act=data&elem_id=140

Из том 13 на “Изгревът…”