Ангел Вълков
(14. 11. 1899 – 1985 г.)

Автобиография. Из „Изгревът…“

„Казвам се Ангел Вълков Михалев и съм роден на 14.11.1899 г. в с. Горица, околия Поморийска, от баща Вълко Михалев Великов и майка Неда Вълкова Михалева. Родителите ми са родени от с. Копаран, днешно Порой. Семейството ни се състои от трима братя и три сестри.

След като завърших Морското училище във Варна и се прибрах на село, там вече се провеждаха събрания на Бялото Братство. И аз започнах вкъщи да чета от беседите и под тяхното влияние станах вегетарианец и въздържател. А към края на 1922 г. започнах редовно да посещавам събранията. Нашето цяло семейство беше включено в Братството.

На Изгрева дойдох на Младежкия събор в 1925 г., а окончателно дойдох на Изгрева 1928 г.

1926 г. пак бяхме за Петровден, денят на Учителя на Младежки събор в София. Учителят държа три дена беседи в салона на ул. „Оборище“ 14 и после пак имаше излет колективно до връх Мусала.

1927 г. пак имахме общ събор през август на Преображение. Всички поканени бяхме дошли от цяла България на събор на Изгрева – над 1000 души. През същата година през събора се строеше и братския салон на Изгрева. Към края на събора той беше вече доста готов и една от беседите на Учителя я държа там. Всички бяхме насядали на новия под от борови, хубави дъски и миришеше на смола. А за Учителя имаше приготвена катедра.

Аз живеех и работех при баща си на село, понеже по това време имаше голяма икономическа криза, имаше безработица, а пък професията, която бях придобил в четиригодишния техникум по електротехника във Варненския морски флот, нямаше къде да я практикувам.

1928 г. когато тръгнах за Младежкия събор в София, твърдо реших да остана там и да си търся работа. След събора останах на Изгрева и започнах да работя по постройките, които тогава започнаха да строят някои от нашите братя. Така карах известно време, но от време на време трябваше да отделям и друго време за братска работа. Нашите братя и сестри бяха всеки на работата си – кой на държавна, кой на частна работа и нямаше кой да работи общата работа. Дойдат въглища или дърва на Изгрева, аз оставях работата и отивах да ги пренеса. Имаше работа из градината. И тъй полека-лека братската работа ме погълна и аз се определих за братски работник. Имаше една сестра Станка, която готвеше на Учителя, тя ни даваше и на нас ядене и то ония, които взимаха участие в братската работа. Нашите като разбраха, че няма да се върна на село ми изпратиха един вълнен юрган. През лятото прекарвахме с брат Иван Антонов в една братска палатка. Когато наближи зимата брат Жечо Панайотов ни предложи неговата барака, която той беше построил за летуване. Влезнахме в нея с още един младеж – Крум Няголов.

1929 г. На другата година ми купиха една барака от една наша сестра, която преместиха до трапезарията при салона отвън. И така прекарах зимата без печка. На третата година Учителят дойде и ми каза да си туря печка. Но аз Му казах, че пак ще карам без печка. На четвъртата година дойде и брат Ради да живее при мен в братската градина и тогава турихме печка в бараката.

А пък сестра Магдалина, и тя нямаше квартира. И тя спеше под навеса на гредите. Качваше се със стълбичка горе, беше поставила дъски върху гредите и върху тези дъски тя сложи една пружина и там нощуваше през цялата зима. Брат Цеко продължаваше да пренощува в царевичната шума. Накрая Учителят в една беседа завърши с думите: „Ученикът живее спартански живот! Здрав дух в здраво тяло!“И това го проверихме. Оживяхме в студените зими.

В Морското училище аз бях тръбач на ротата. А да знаете само моряците имат най-малко 15-20 позивни с тръбата: за ставане, за закуска, за обяд, за вечеря, за тревога, за пожар, за бой, за отбой и какви ли не още. Аз им бях избрал и с тръбата свирих позивна за ставане. Събуждах ги и те отиваха на беседа. А другите идваха от града пеша. Когато започна зимата, трябваше да се пали печка за беседа и аз трябваше да я паля още в 12 часа през нощта, за да може до 5 часа салонът да се затопли. През тези нощи нямаше никакво спане, а само будуване. Отначало като им свирех с тръбата мнозина се мръщеха, но като влизаха в затопления салон се усмихваха и ме тупаха по рамото: „Брат, прощаваме ти за тръбата. Ти не си бил само тръбач, но и запалвач на печки“. Аз вдигах рамене и мълчах.

Един ден сме с Учителя и брат Ради, работникът, който дойде след мене на Изгрева и беше 25 години по-възрастен от мене, пред бараката на сестра Паша Теодорова, стенографката. Рече: „Докато Ангел и Ради работят на Изгрева, на Изгрева ще бъде светлина. Когато престанат да работят, ще настане тъмнина“. Минаха от тогава години, а ние двамата си работехме на Братската градина необезпокоявани. Всичко вървеше добре, но дойде време и Учителят си замина за другия свят. Ние продължихме работата си, но към 1953 г. мене ме уволниха от работата в Братската градина. Тогава имаше Братски съвет и той от името на Братството ръководеше и разполагаше с парите останали от Учителя и от средствата, които постъпваха от продажбата на онези продукти, които ние с брат Ради изкарвахме от градината. Остана брат Ради да работи и назначиха Ганка да му помага. Значи мен ме уволниха умишлено и целенасочено, да не преча на някои хора. Да, ама аз съм работник, а не участвам в ръководството та да им преча. Вероятно съм пречил по друг начин та ме уволниха. След няколко години брат Ради беше вече към 80 години. Той се поболя и си замина за другия свят. Скоро след това братството се разтури след процеса 1957/58 г. и държавата тури ръка на имотите на Изгрева, като всички ние бяхме изгонени навън.

А сестра Тодора я бяха уволнили три години преди мене. Все пак трябваше да се справим с тежкото положение. С Тодора бързо проучихме горските гъби и започнахме да ги берем и продаваме. Аз ги берях, а тя ги пласираше. Това продължи 10 години.

След като изминаха тези 10 години към всяко училище беше предадена земя, за да бъде опитно поле на учениците и да прилагат своите знания и да правят опити. От училището ни канят на работа в градината, но без заплата.Значи Учителят пак ни вика на работа. Ето защо приехме работата при всички условия и вече работим тук.

До преди да влезем ние отново в градината, никой от нашите хора от Братството не можеше да стъпи в градината. Там имаше будка с пазач и катинар на вратата и тя се пазеше и зиме и лете, никой да не ходи на гроба на Учителя за поклонение. Когато ние влязохме в градината започнаха полекалека да идват нашите хора на поклонение. Имаше свободен достъп до нея. Започнаха да идват непрекъснато през целия ден. През лятото дори съм ги броил, на ден минаваха по 70 души. И така се изпълни думата на Учителя, че докато работят Ангел и Ради на Изгрева ще бъде светлина.“

Бележка на редактора: Ангел Вълков живя до 86 години като до последните си дни работеше и се грижеше за мястото на Учителя, там където е положено тялото Му.