Желю Танев Николов

(26.10.1913 – )

Автобиография. Из “Изгревът…” том 10

Роден съм през 1913 година в село Богомилово, сега квартал на Стара Загора. Баща ми не успява да осигури препитание на семейството с 50 декара нива, и с многочленното си семейство се изселва 1922 година в с. Каракия, настояще Бозаре, община Карнобатска. Семейството наброява 9 човека – дядо ми, баба ми, баща ми, майка ми и седем деца – двама сина и пет дъщери. На новото място купува 100 декара нива и 40 декара гора на 500 метра от село.

Откъде започна връзката ни с Учението на Учителя. Още като живеехме в с. Богомилово, голямата ми сестра Донка се омъжи за Георги Илиев. Първо те се запознаха и приеха с Учението на Учителя. След това майка ми, вероятно е било 1925 година, също прие учението от тях, както и брат ми Койчо, най-големия от всички ни. И така почнаха да се събират у нас на молитва и приятели на моя брат. И той започна да идва с жена си, след това сестра ми Пена, 10-ти набор стана вегетарианка, на 17 години. После, по-късно и малката ми сестра се присъедини. И в селото ни, се разпространи слуха, че сме вече дъновисти. И така започнаха да идват от Братството от Карнобат, от село Тополица, от Бургас.

Събирахме се около десетина човека на молитва у дома. После сестра ми Пена се омъжи в село_; но мъжът й симпатизираше много към Учението и започна да става събранието у сестра ми, беше по на център. Брат ми се спомина 1933 година, и остана за ръководител неговият другар, казваше се Точю Донев, но водеше събранието по свое усмотрение и не получаваше беседи.

Ето сега идва нашият ред. Какво сме ние, още на 17–18 години. Със сестра ми и други приятели почнахме да ходим на с. Тополица на празника Никулден, и след това в град Айтос на Братската градина на Петровден, на Богородица и така аз вече 19–20 годишен. И някои от Братството искат да ме женят за някоя сестра от Братството. Ами, казвам в себе си, аз още не съм в Братството, как ще взема момиче от Братството? И така, решил съм да взема момиче от селото си, да се сродим, понеже нямахме роднини и така направих – вземах момиче от най-голямия род в селото ни – шест души братя и най-малката им сестра Иванка. Това беше по нашия план. Но от небето друго се нарежда. Още първата година започнаха изпитанията. Като бременна получи албумин, малокръвна и лекарят иска да махне плода. Ние не се съгласихме и от ден на ден си заминава Иванка, лекарят каза: „Сега само Бог може да й помогне.” Вече осми месец, с инжекции го умъртви, благополучно се роди, но Иванка вече загуби съзнание, близо два дни. Минаха още някой ден. И лекарят каза: „Прехвърли трапа”. След това я вземахме в къши да я гледаме като малко дете, малко вижда, малко чува, а още по-важно, че не може да става и да върви, и дори не може да се храни сама. С една дума стана едно новораждане. Тези изпитания бяха началото на януари 1936 година и в продължение на 4–5 месеца така се поправи, че никога не е била така пълна и хубава и като отидохме на Великден, където хората играят както на селата отпразнуват Великден, и дойдоха да видят болната Иванка, и се чудеха, че никога не е била така хубава. И така готова за лятото за полска работа за копане, жътва. И така стана промяната на Иванка. Това, което е яла при голямо семейство се очисти и после стана много по-капризна – като й замирише на месо, и така започнахме живота от 1934 година 15 октомври.

Ето сега дойде ред вече да се опитам да опиша своите изпитания. И така вече като семейство с Иванка и като отидем на гости по някой празник на майка и баща й, хората си ядат месо, ами и на нас тава слагат. У дома няма месна храна, там е лесна работа. Ами като отидем на гости и на кръстника виж и те са приготвили за нас нещо, ама месце, Ето все по-голяма става вече борбата. Като дойде неделя, ние спазваме да не работим, празнуваме и така с моя приятел Коце ще ме води на кръчмата или кафенето, ами аз нито пия, нито пуша. И тогава изпитвам голяма тъга, просто ме задушава в ден на неделята или празника – душевно болен. Чудя се какво да правя. Една вечер сънувам, но това беше съновидение. С моята сестра Пена, която е редовна в братския живот, с нея двама отиваме на една висока могила, връх, и като се качваме, почвата е рохкава. като сняг кога вали. И като заставаме на върха, аз си забих здраво краката в почвата и застанах здраво на земята, и това време започнахме „Добрата молитва”. И по едно време се яви една светла звезда от небето. И идва към нас, а ние още си караме молитвата и когато ни наближи, стана една златиста роса. И така ни ороси хубаво, че целият от радост треперех, и така аз не можах повече да заспя до сутринта, все така, макар и по-слаб се чувствам, но все треперех. И тогава казах в себе си: Аз вече няма да гледам нито дядо, нито баба, нито кръстник, нито приятели, нито роднини. Дошло е време да се определя като всички братя като вегетарианец. Но рекох пак да не стане нещо недоразумение с Иванка, рекох си ще отида при брат Влайчо в село Конево да се съветвам – каквото ми каже, това ще бъде. И като отивам при брат Влайчо и му казах добре за съня си, а той ми каза: „То всичко ти е оправено. Това показва съня ти.” Аз му казвам: „Абе брат Влайчо, да не стане така, че да се влоши живота ни с Иванка?” А той ми каза: „Абе брат Желю, той няма да се влоши животът ви, ами ще се подобри.” И така аз се връщам, пълен с ентусиазъм и духовен стремеж. Но не казвам никому. Може би мина един месец и където ме поканят да ям месна храна, смело им казвам: „Аз не ям месо вече.” И това се разчу из всички роднини и приятели и близки и така никой вече не ни предлага месна храна да ядем. Също Иванка, и тя била готова, така се пресрамихме пред всички.

Ами какво става с моя приятел и жена му – вече не ме кани да ходим на кръчмата, започнаха да идват с жена си на молитва и така той се отказа от кръчмата. И така победата е наша. После тази братска идея се яви в големия брат на Иванка. Неговият син, макар още преди да изкара служба, почна да идва на молитва, после и майка му и така станахме повече от десет човека. И почнаха да идват от София видни братя – брат Боев, брат Сотиров, брат Георги Куртев от Айтос и много други, имахме интересни срещи и случаи, но всичко не може да се опише. Бих показал един два случая. При една братска среща бяхме поканили все възрастни братя, около десетина човека, това ставаше все на село Козаре. Също и брат Сотиров беше дошъл и различни въпроси се разискваха и изказваха от братята. Всеки от своя опит из братския живот. И тогава брат Сотиров каза една своя опитност:

Като офицер на турската граница получих заповед от щаба на гр. Бургас, че трябва в толкова часа да отида. За да отида на определеното време и час, казва, аз ще пътувам с кон. Тогава коли нямаше. Трябва да тръгна рано през нощта, ами докато отида до шосето се пътува по една козя пътека, а мрак, тъмно. Направих си молитва, качих се на коня и потеглих по козята пътека. И по едно време пред коня взе да пресвятка светлина и оформи се една светла топка и върви пред коня и така излязох на шосето и топката се изгуби вече. И така аз отидох на определения час в щаба на армията. И в това време имаше от селото ни няколко човека, един от тия хора дойде при мене и ми казва, аз го познавам този човек, той ни беше командир на турската граница. Казва се капитан Сотиров. Тогава много са случаите из братския живот, не могат всички да се опишат. И така само отчасти някои случаи.

Ще посоча един много хубав пример с брат Петър Камбуров, много пъти е идвал в нашето село Козаре, че дори и селяните го познаваха. Веднъж като дойде на село и някои от евангелистите решиха да правят диспут. В нашето село имаме доста евангелисти и решили се 6 човека да дойдат и да се запознаят с брат Петър и всеки носи в джоба си Евангелието и разбра се да се опознаят добре отблизо. И така започнаха разговори, относно Словото Божие и така започнаха да му задават въпроси относно Евангелието. Обаче брат Петър добре е запознат и с Евангелието. Много добре им отговаряше на зададените му въпроси, и така не се стигна до някакви спорове. Затова Учителят на много места казва да се проучава Библията, последните думи на брат Петър бяха следните, като станаха да си отиват, каза така: Братя, вие добре дойдохте тая вечер да се опознаем добре и да обсъдим много хубави неща от Словото Божие. То ни пълни душите и ни задоволява. Посочи пример. Сега вие знайте, че във всеки град в нашата страна стават панаири, особено селяните, кой волове кара да продава, кой коне, кой каквото има, а други отиват да купуват. И който е продал, е доволен, че е продал и който е купил, е доволен, че е купил. И всеки си отива доволен в къщи от панаира. И така, братя, нашият разговор с вас е при същия случай – вие си отивате доволни в къщи, и ние сме доволни. Така весело си отидоха хората.

Брат Петър Камбуров, много са нашите спомени с него. Като много пъти идваше на село Козаре. А така се виждаше, че нямаше средства дори дрехи да си купи. И моята сестра Пена и моята жена Иванка и сестра Станка, жената на брат Биню знаете ли какво решиха? Вълна има, хайде сега да изпредем и изтъчем един плат за един костюм на брат Петър Камбуров да го изненадаме. И така направиха. Дадоха го да го валят и така платът е готов за ушиване. Така брат Петър останахме с добри спомени.

Сега ще се върна към моя личен живот, като бял брат. През 1940 година започна войната. Две години запас, аз вече месо не употребявам, но с помощта на Бога всичко се нареждаше добре, хайде нас после ни извикаха на фронта в Сърбия. Бях назначен за каруцар – да карам палатката на командира на полка от Сливен и лекарска палатка – това беше моята задача в щаба на отделението. Относно храната бях още по-добре, защото повечето даваха суха храна и в каруцата имах един чувал ябълки и круши. Ех, велика е все пак вярата ни в Бога. Преди да отидем в Прищина ходехме за фураж в изоставени къщи от албанци, сърби. И като ходехме с конете да видим къде има, с още един войник, от два километра някъде ни видяли, вероятно албанци и залпове ни хвърлиха, към десет изстрела, но Бог ни е пазел: нито кон, нито нас удариха. Така че Бог ни запази да се върнем живо и здраво в дома си.

Животът на земята е борба и изпитания. През1941 година на сестра ми Донка Илиева с мъжа си се изселиха от село Богомилово, Старозагорско, още през 1925 година и живеят в София на Изгрева. Животът на Георги Илиев трая до към 20 ноември и почина. А на сестра ми Пена мъжът й почина в разстояние на 20 дни и тогава работата падна на моята шия. Събираха се нивата на сестра ми Пена –160 декара, и нашата чака, станаха 280 декара. Деца 7–8, все малки. Тогава от София се евакуираха и Донка Илиева пита Учителя аз къде да отивам и Учителят казва: „Рекох, на село Козаре, при брата си ще отидеш.” И така сестра ми дойдоха при нас, живяха 4 години и така продължи живота до 1948 година, докато се образува ТКЗС-то и нивите, земята, добитъкът влязоха в колектива, но първите години нямаше средства. Обедняхме, децата взеха да учат, но пари няма. Тогава се принудих да отида до Бургас. Първите две години мизерия, беднотия, нямаше работа, това беше 1954 година. Когато отидох в Бургас с 5-членно семейство, ние двамата с Иванка и три деца – Таню, Мария и Христина, всички вегетарианци. Благодаря на Бога, че другарите на моите дъщери не им пречат в Учението на Учителя, било то на събрания, било то на Езерата всяка година ходят, даже малкият ми зет ги кара с багажа. Това е най-хубавото, което Небето е наредило за нашето семейство. И внучета се ожениха, и техният живот е добър, радваме се на всичко, което Бог е отредил за нашия дом. А ние с моята, вече баба, Иванка живеем от 21 години на вилата до братската градина в град Айтос. И така мога да кажа, че от целия ми земен живот на земята 86 години, и Иванка 82, това е най-хубавият ни живот тука, на вилата всред природата ни. Всичко в изобилие.

Из том 10 на “Изгревът…”