Лиляна Табакова, Учителят, Кръстьо Христов, Венцислав Янков пред приемната на Изгрева

Лиляна Табакова 10C: „… Л.Т.: Тази Елисавета Йоловович-Ковачевска, тя пък пада от висока стълба. Аз например, когато „Дон Паскуале“, трябва да се кача на балкона и там да пея, аз карах най-дебелия работник, който го прави, защото те правят балкона така, да се завива: „Качи се, викам, сега първо ти и друсни се, тогава ще се кача.“ „Не си, кай, глупава!“
Защото от такова място пада тя и си наранява гръбначния стълб и е лежала гипсирана с разкрачени крака на една машина с месеци.
В „Лоенгрин“, също от Вагнер, не сме само, тъй по равно на сцената. Когато в „Риголето“ шест представления ми дадоха едно след друго, платени след дебюта, много харесаха дебюта.
Аз нямам право да изменям мизансцена, който е установен, защото ние репетираме на сцената не с килими. После постилат един плюш, златист, и закриват написаното с тебешир.
Във „Фиделио“ главният диригент написва с тебешир за мъжкия хор всеки един от тях къде да застане, като излиза от затвора, от карцера. Там е тъмно. Най-хубавата сцена във „Фиделио“ е тази. Всеки един хорист е артист, солист – най-хубавата сцена във „Фиделио“, заради която опера „Фиделио“ туря всичките опери в джоба си. Всичко това се пише върху дъските на пода с тебешир. И аз искам да направя крачка към херцога, който беше Каренин – нещо ме дърпа, шлейфът ми се дърпа. А те турили един такъв висок пирон, на който се закачил моят шлейф. И аз трябва да изменям моя мизансцен.
Обикновено, ако искат да провалят една артистка, й заковават с пирон шлейфа и тя не може да се движи.
Той веднага разбра, защото в този момент пея, а очите ми са облещени срещу него, че не мога да направя още една крачка. Веднага дойде зад мене, ритна.
           В.К.: Какво?
           Л.Т.: Ритна шлейфа и се освободих. А тези моменти във време на изпълнение са много силни. А иначе, в живота да се случи това, не е нещо кой знае, но това може даже да те провали.
           В.К.: Защо казвате, че това е най-голямата сцена във „Фиделио“?
           Л.Т.: Най-велика, най-хубава, защото първият тенор (избират едно по-дребно момче) залюлява се, като излиза от карцера, защото било е на тъмно и си застава на нарисуваното място, и изпява: „О-о-о-о, слънчев лъч!“. След него, втори, и целият хор, мъжки затвор излизат от карцера. Най-хубави изпълнения.
Да даде Господ никога да не се връщам на тая слава. Всички ми завиждаха. Ако прочетете писмата на тия ученички, как жадуват и ми завиждат, че съм на сцената. Аз просто ги съжалявам. Сцената е много горчива. Сцената е място дълбок океан, в който те хвърлят без спасителен пояс. Никой не може вече да ти помогне, освен Бог. И човек може да изпълнява една чужда вече роля на тая сцена. Влиза всецяло в чужд персонаж, но придружен със съвършена музика и голямо изкуство.
Казах Ви, да се оправят тия работи, за които днеска говорихме във връзка с братските печатания. Ако не се оправят, толкова години го търпях, ще си го изтърпя. …

… „Аз, в ъгълчето, като чуя, че някой тон от пианото не е чист, натискам едно копче и спира репетирането. А пот тече по гърба ми, защото за да правим тия записи, всичко е затъмнено, да няма никакъв звук отвън и нервите са много опънати. Аз излизам с мокра риза отвътре и спирам репетицията, и се качвам горе, отварям пианото, рояла и цък, цък, цък, цък – оправям тона.
А друг пък има турен да следи цигулките в оркестъра, коя цигулка няма чист тон – пак натиска копчето и спира цялата репетиция.
И това трае до полунощ, и аз се връщам капнал, изпотен, защото няма кислород вътре.“

В.К.: Няма нищо страшно, всичко Ви се връща. Аз не желая да задържа нищо, защото отгоре ме наблюдават как работя и ако направя грешка и пропуск, ще ми отрежат пътя между мен и Вас.
           Л.Т.: Аз искам да зная кой е зад Вас?
           В.К.: Как кой е зад мене? Аз движа нещата, никой не е зад мене. Аз ги движа тридесет години, никой не е зад мене, никой. Аз движа нещата и аз съм свършил работата на всички.
А Тоя, Който ме е изпратил – кара ме Учителят да свърша една работа, защото аз като дойдох преди 20 години, те се занимаваха със съвсем други работи. Те се занимаваха с дъновизъм.
           Л.Т.: Със?
           В.К.: Дъновизъм.
           Л.Т.: Да.
           В.К.: Те не смятаха, че това трябва да се съхрани, Слово на Учителя. Че трябва да се съхрани еди-какво си.
Ето аз преди 20 години дойдох при Вас и казах: „Дайте да заснемем Вашия глас“ – щяхме да го имаме на плоча. Вие не пожелахте, нали? След 20 години идвам отново и казвам: Дай да работим. Ние работим, това се заснема. Това се пази 50–60 години.
Следващото поколение, аз може да не съм жив, нали, след 20–30 години мога да не бъда жив, нали? Но тези, които дойдат след мене и поемат този архив, ще слушат тоя запис между Вас, между мен и Вас.
Той остава като един архив, че тези хора са били при Учителя, жертвали са си живота и т.н. Ами Вие сте жертвали. Аз знаете ли защо Ви уважавам? Ще Ви кажа защо Ви уважавам много. Защото са Ви захлюпили 45 години под коритото като Пепеляшка са ви държали, и сте устояли, и затова Ви уважавам много.
И затова реших да Ви свърша работата. Да им докажа на ония, които захлюпват с корито, че може някой и да го отхлюпи. Затова съм дошъл, за тая работа – да отхлюпя коритото, това е моята цел.
А питате, кой стои зад мене – Тоя, Който ме изпрати да отхлюпя коритото. Затова съм дошъл при Вас. Не стои никой зад мене, защото аз заварих абсолютно всички. Тях ги няма, те си заминаха. Заминаха си всички, които, когато аз дойдох преди 20 години.
Вие сте останали последна, с която аз работих, която е работоспособна да работи. Другите ги няма. Крум Въжаров си замина; Борис Николов – той е неработоспособен. Няма други…. “

Продължете да четете текста от записа тук.

Целия материал на Лиляна Табакова е публикуван в том 34 от поредицата „Изгревът…“

Вижте и концерт-рецитала, посветен на примата.

Вижте и повече за работата на д-р Вергилий Кръстев тук.

Чуйте и други гласове от рубриката „Изгревът… говори“ Youtube