„Когато идвам за първия път на Изгрева, а то една неделна беседа, а тогава, че ли всичкото слънце от целия свят се събра тук на Изгрева. Имаше една канавка и едно малко мостче, когато минах това мостче и сега седи тази къща на ъгъла. Там живееше нашата сестра Буча Бехар, долу на площадката един индийски гост ми казаха, че живее. Като сега го гледам с чалмата, а аз като преминах това мостче, дето ви казвам, всичкото слънце се въля в мене. Вече чух беседата, аз не бях вече на земята.
Сега настръхвам като ви го казвам, че трябва да целуна на Учителя ръка. Да ви кажа, че аз в живота си никога не съм употребяваха грим, не съм се гримирала, но по това време бях толкова млада, така нахално си червях устата. Отивам да целуна, трябва да целуна, във вас усещам, че трябва да целуна ръка на Учителя, но как ще мога да целуна ръка на Учителя с тия начервени уста. И така хоп с лявата ръка, хоп с дясната, изтрих устата и това беше край на моето червосване, да. И така целувах, колко пъти Му целувах ръка и аз самата не знам. То в мене всичко се вляло от радост, не знам къде да стъпя. И питам, къде е Ана Тодорова, пък кой не знае, че тя е сестрата на Паша – стенографката на Учителя в Парахода. Знаете ли историята на Парахода? И отивам и веднага ѝ се представям. „Ама аз съм твоя ученичка“ и край. И така останах аз вече там, не мръднах и като с нож станах и вегетарианка, обаче бях сигурно готова, за да съм вегетарианка, защото в моята уста, а сега съм 76-та година, ама знаете ли, колко една прашинка тлъстина не ми е влязла в устата. Аз съм яла, обичах крехкичките мясо така, но ги късах, късам, да не би да има някаква мазнина.
В.К.: В коя година се виждате с Учителя? Щото казвате, че сте видели индуса.
Йотка: Може би по-рано ще е 1940-1941 г., там някъде. Точно годината не мога да ви я кажа, но така останах тук. И досега. …

…(за Гръблев) Бил е съвършено млад, поручик сигурно, най-долния чин на офицер в Търново. „Идва един войник и ми казва там господин поручик ли, какво: „Има нареждане Вие да отидете на гарата да освободите един вагон с медикаменти!“ Казва: „Да, приемам“. И отиват сега да му оседлаят кон, но чичо Колю си избира един кон, който бил съвършено неоседлаван, буен и войника му казва: „Г-н поручик, ама този кон е много буен, луд, ще ви утрепе“. Пък чичо Колю имаше един характер, като му казват не, той казва да. И казва: „Не, тоз кон ще ми оседлаете!“ И она волю-неволю оседлава го и вече успява, качва се на коня. А той казваше: „Закарах го казва на Марно поле, такава местност, която аз не знам, макар че съм била в Търново. Избрах това Марно поле, пуснах в галоп коня, изорах го, но го хванах коня, беза му го укротих. Обаче на гарата се срещна с някакъв негов колега, пак военен. А когато бил излязал вече от казармата с този луд кон, всички си казали: „Гръблев сигурно жив няма да се върне!“ И на гарата той освободи вагона с медикаменти, разговарял с колегата си, но в този миг той отпуснал юздата на коня. А тук отварям една скоба. Нещо, което ми го казваш чичо Колю. Юздата, която преминава през устата на коня на нея има железа, когато ездачът ги дърпа. Тези железа, те натискат някакви центрове в устата му и езикът му и той е кротък, но той за миг изпуска юздата и коня се чувства свободен и като полетел и точно тогава казаха: „Гръблев ще загине!“
И друго, казва чичо Колю, че когато коня е така раздразнен, той ослепявал, не вижда. И като бесен се втурнал, втурнал се към Янтра, към лобното място на патриарха Ефтимий. Точно не ми е познато, въпреки че съм била, но вие го разбирате като ви го казвам. „Разбрах, че загивам. И нямам абсолютно никаква възможност, освен да кажа думата: „Учителю!“ Нищо повече. А на моста е една жена, сигурно се беше спрела, жените тогава носеха вълнени чорапи и с края под коляното ги обвързват, тя си оправя сигурно чорап, но тя разбра, че коня отива към нея и че ще я прегази и аз чух нейния предсмъртен писък, който писък съм чувал, познат ми е. Обаче по едно време чувам трак, трак, трак, трак по калдаръма коня спокойно [върви]. Какво се е извило, какво е станало сам не знае и си продължил съвсем спокойно и си отишъл в казармата, като всички очаквали, че той вече няма да се върне. …

… И един случай: една аеропланова катастрофа. Самолета пада в едно блатисто място, блато. Всички затънали в една тиня. И ръководителя му (Учителя) нарежда веднага да отиде на помощ там да спасява. „И аз, Йотке, се запътих към една такава млада, хубава жена. Запитах се към нея. Обаче ръководителят ми каза: „Не, не я“, и казах съвсем друга и аз разбирам се, че я взех нея и изважда я на брега, обърнал я, нали да повърне водата, тинята. Спасил я. И той след това пита ръководителя си, защо не тая, а тая? Ръководителят му отговорил: „Защото това беше единствената, която преди да се качи на самолета се помоли.“ Затова я е спасил. И тук настръхвам отново. Аз съм доста емоционална.
Когато неговият ръководител му задава задача да помага, той усеща. А той сигурно, той беше голям ясновидец! Ама той го вижда и чувства. Той беше опасен, силен ясновидец. …

… Вижте сега какво ми изплува в момента. (за сестра Милева). Учителят ги е карал картофите за ангелската супа хубаво, хубаво да се измиват, да се сваряват и след това може да се леко обелват и да се пускат отново, но да врат с кората, с обелката на картофа. Пък тя казва: „А-а, как може такова нещо“. А след разбрала, че е сбъркала. Мога да ви кажа, че тя беше един разкошен, разкошен [човек].

…А, Колю беше един екземпляр неповторим, неповторим. Учителят зададе задача на всички, в касичката да си събират, всеки ден да пускат по някаква монета и с пускането на парата и съответна формула. И той взима и прави за четирите стенографи по една касичка, аз съм я виждала и пипала, във вид на буренце. Ама така елегантно направено, така фино, полирано, с разните му обръчи, разкошна работа, бижу, бижу направени касички. И един ден, казва Паша: „Няма я Савка, няма я Еленка, никой няма около мене“, а те имаха на ул. „Карл Шведски“ къща-близнак, която половината беше тяхна, а половината на генерал Заимов. „Требват ми пари, казва, а нямам. Сега тук е комично: няма от кого да вземеш, а ми трябва. И аз си рекох, ех, аз ще вземеш да си направиш заем от моята касичка, пък след като ще ги върнеш, разбира се, в касичката. И съм взела касичката и съм се въоръжила с един нож. От тук го въртя, от там го въртя, нищо не става, не мога и не мога. Какво е направил тоя Колю, не мога да се добра до стотинка. И в това положение, както съм въоръжена с ножа и работа, хоп, Учителя е пред мене. Аз се изненадах, а Той се засмя и каза точно така: „Рекох, практикувате си стария занаят“. Аз се засмях и рекох: „Учителю, само че сега за разликата, че е от собственото“. Колю много ги правеше едни такива работи. Веднъж има много хора, така, така, той се беше покачил на гредите в салона и оттам да слуша беседата. Неповторим брат, неповторим.

Автобиографията на Йотка Василева Младенова може да прочетете тук.

Продължете да четете текста от записа тук.

Целия материал на Йотка Василева Младенова е публикуван в том7 от поредицата „Изгревът…“

Вижте и повече за работата на д-р Вергилий Кръстев тук.

Чуйте и други гласове от рубриката „Изгревът… говори“ Youtube