„… Учителят седна пред нас и ние седнахме и всички други приятели, около 25 души, и с рейс тръгнахме. Сега една лична моя опитност ще разкажа: Когато бях зад Него ми минаваха мисли, които никога не ми бяха минавали. Че в света има страдания и че тези страдания все някой трябва да ги носи. Но тези мисли по чувство мислех, че ги приемам от Учителя. Щото аз така не бих мислила. Това не беше мой начин на мислене и моето дълбоко впечатление беше това, че в дадения момент приех Негови мисли. Той сам разсъждаваше за страданието, което има. Сега, един Учител, нали, да бъде вързан така, както Той беше вързан, това е едно от най-големите изпитания. Значи ще излезе, че е немощен или нещо и така нататък. Сега впоследствие чух да казват приятелите, че те са искали, тези, враговете, да турят адска машина, когато сме всички в салона, в уречен час да избухне, и по този начин да ни ликвидират.
Но Учителят измолил Той да плати каквото има, и затова Той е понесъл цялото страдание. И това, в което Той като същество е изложен и това прие да го понесе, за да можем ние по-лесно да преминем понеже по-мъчно бихме го понесли. И после толкова хора да загинат. Всеки случай това е най-приемливото, Той е пожертвал себе си, за да може нас да спаси от изпитанието на което са мислили да ни подложат.

В.К.: Нямаше ли коне, та да го качите на някой кон?
Е.А.: Абе конете бяха тръгнали [с багажа]. Не се сетихме. Е, после те Го посрещнаха Учителя, ама горе вече, там на стръмнината, високо над Вада, защото бяха отишли някои по-рано и казали там, и дойдоха с кон и Го взеха под езерото, там когато, под първото езеро Го взеха само. На кон Го качиха. През целия път Славчо вървеше край Него, но Учителят не прие никаква помощ. Нито ръка, нито нищо. Сам вървеше, позалитваше, уморяваше се, но ми направи впечатление, че когато първия път си съблече дрехите, за да се преоблече, Той се бави цял час, по пътя още. И аз не знаех, че толкова не може, нали, че така са ограничени движенията и най-после Той си дойде, нали така, и след това тръгнахме по пътя. А по пътя, някъде по сред към обедното време беше вече, бяхме минали, така под Вада бяхме някъде и бяхме седнали на почивка, там бе и Учителят. И пристига един брат Крумчо, идва и казва на Учителя, че Стефка я ухапала змия. И тя е била отровна змия, пепелянка ли е била, какво е било. Пепелянка сигурно и аз не бях наблизо, и не съм чула нито Учителя, ни това, но Учителят дал е някакви наставления. И продължавахме да вървим нагоре. …

Е.А.: И тука на тази граница бяха насадени тези, лещака.
В.К.: Казаха ми веднъж, че са искали да ги изкоренят и Учителят не е дал.
Е.А.: Учителят каза, където има леска насадена, тъмните духове не могат да живеят. Да, и затова да си насадиш и ти там.
В.К.: Аз съм насадил четири.
Е.А.: Учителят казва това, да.
В.К.: Защото те са искали да ги изкоренят и те са казали, те ни пазят от духовете. Интересно, това е духовно растение.
Е.А.: Лещака, да.

…“
Продължете да четете текста от записа тук.

Представяме Ви продължeнието на интервюто на Елена Андреева с д-р Вергилий Кръстев. В него Елена Андреева продължава разказа за своя живот и опитности с Учителя.

Целия материал на Елена Андреева е публикуван в том 9 от поредицата „Изгревът…“

Вижте и повече за работата на д-р Вергилий Кръстев с Елена Андреева тук.

Чуйте и други гласове от рубриката „Изгревът… говори“ в нашия Youtube канал.

Вижте и документалните записи на концерт-рециталите от 2005 г. насам.