Карло Алфиеро Петро Бертоли

(26.01.1887 г. – 9.04.1976 г)

Биография, разказва Анина Бертоли. Из „Изгревът…“ том 7

Карло Алфиеро Петро Бертоли, роден 26.01.1887 г. и почива на 9.04.1976 г. в София. Само че в Италия няма три имена, та е Петро Бер. Той е от Удине, Виваро. Баща ми е от много добър род. Неговият баща беше кмет. Баща му беше чиновник в една банка-счетоводител. Майка му беше италианка, може да се каже от царски род. Майката на майка ми беше от фамилията Карагеоргьович, черногорско. От там е бабата на майка ми, беше принцеса.

Майка ми Лучия се казваше. Родена в гр. Одрин на 8.12.1893 г. и починала на 8.08.1965 г.

Колко годишен е бил баща ми, сигурно към 24, пожелал да отиде в Индия да търси истината. Няма паспорти, няма нищо. Да тръгне за Индия така трябва да имаш вътре в себе си нещо, което да те кара. Вътрешен импулс е имал. Стигнал в Цариград, свършили му се парите, отишъл на един площад такъв, на който предлагат работа и работници, които търсят работа или пък предприемачи, които търсят работници и един важен човек минавал от човек на човек и питал ти какво правиш, ти какво правиш и като стигнал до баща ми попитал: „Ти какъв си?“„Италианец.“„Какво правиш?“„Аз работя венецианска мозайка.“„О-о-о, от Бога си ми изпратен. Строя черква и ми трябва точно такъв човек, да ми прави иконите и картините с мозайка.“А баща ми това е завършил в Италия. И там работи, на времето се плащаше със злато монети, големи златни. Там се запознал с един италианец. На някакви си празници било. „Виждам, че ти си сам, нямаш познати. Чужденец съм. Аз ще те водя в моето семейство, жена ми е италианка, там знаят италиански. Тъй да прекараш по-приятно времето.“Отиват в туй семейство, а там е майка ми. А майка ми била 16- годишна. А пък имала много хубав глас.

От Цариград в Одрин там го завежда този италианец, който бил женен за по-възрастната сестра на майка ми. Майка ми имала чудесен глас. Казали й: „Я изпей на този чужденец италианска песен“. И така майка ми пяла и по тоя начин станала връзката между тях. Те се оженили. Известно време Одрин е бил български, навярно тогава съм се родила, но след това турците превзеха пак Одрин и изпъдиха всички чужденци.

И по-нататък тръгват за България, за Пловдив при моя баба Теофану. Запознава баща ми с архитекти, инженери. Там се настанява. Добре, но войната идва, родили се още деца на майка ми: още един брат, който е в Италия. Той се казва Пиетро Бертоле – инженер, сега живее в Новара, роден в 1913 г., 16ти юли, и сестра ми Мариета 28ми август 1916 г. Имам и един друг брат, който се роди 20 години след туй. Той е в Швейцария сега. След това до войната той е в Пловдив. След туй майка ми се разболява, баща ни ни слага в едно сиропиталище, след това ни завежда при родителите на майка ми, след туй с майка ми заедно ни заведе в Италия при неговите родители. Там мисля две години сме седели. През туй време той е в България.

Баща ми се запознава в туй време с един брат, който му дава една беседа да чете. Тази книжка е „Кротост и смирението. Електричество и магнетизъм. Мъчението“от 22.01.1920 г. Той я прочита тая беседа, вдъхновява се и казва: „Искам да видя тоя Учител!“„Е, казват, Той е в София.“Идва в София, запознава се с Учителя и свършено. Идва в Италия, взима ни и ни довежда всички в София. И за първи път и първото нещо било да ни заведе – децата при Учителя в 1922 г. ли е било, есента ли на ул. „Опълченска“ 66. И тогава Учителят създаде тогава тази песен: „Блага дума“. После Учителя я даде в Общия окултен клас.

Беше все таки много редовен на беседа, на всички беседи. И пълни, пълни с молива си така малки тетрадки. Той както чуваше (слушаше) беседи ги превеждаше на италиански. Винаги на италиански. И рисунки хубави създаваше. Беше надарен човек.

Моят баща е първият, който превежда Словото на италиански и го прехвърля в Италия, именно на тази група Ромоло, особено получавал и тия преводи. Така стана връзката след като отиде Ромоло във Франция. Тъй продължи баща ми да поддържа връзката, да изпраща преводи и след като тука се напечатаха тези книги на френски „Учителят говори“, „В Царството на живата природа“и „Живота за Цялото“, преводи от сестра Маркова и Георги Радев в София. Те са пращали цели пакети там да ги продават. И той вече беше си създал група, нали благодарение на тия лекувания по природен начин и сеансите спиритически, така че бе доста голяма група. По едно време стотици бяха в Париж. В самият Париж. И така първите ученици на Учителя се създадоха в Париж чрез тия книги.

Всички, които са ми разказвали, възрастни приятели, в ония години когато се отваря Школата – 1922-1923 г. казваха: „Ние бяхме студенти и благодарение на Бертоли успяхме да оживеем. Той даваше препитание“. Работа им даваше. Той имаше работилница голяма и всички тия студенти, колкото знаеха да работят, но все им даваше една малка заплата нали, колкото да се препитават. После той бе от първите, когато се закупиха места тук на Изгрева.

Това е 1930 г. Баща ми беше построил къща. Първите години се говореше, че баща ми е изнесъл златото на Братството. Какво ти злато, да знаете какви мъчни години сме прекарали.

Баща ми 1937 г. отиде там, кой месец точно не знам. Юли ли или началото на август или може би по-рано. И там този човек, италианец Ромоло казва: „Ето, има още много, които са прочели книгите и ще се радват много да се запознаят с един ученик на Учителя“. Покани той тези хора, които се интересуваха, баща ми говори, показа портрети на Учителя между които се намираше тази жена Карден, след туй и Сабсай, които са идвали в България 1938/39 г.. Там беше и Стела Белмен. Тя веднага се вдъхнови и каза: „Аз сега имам отпуска и ще дойда непременно в България да се запозная с Учителя Петър Дънов“. Баща ми казва: „Аз заминавам, но ако еди кой си ден се намираш във Венеция на пясъка Маркопи до колоната ще те заведа в еди кой си час след обед, 3 часа“. И там беше тя и дойде с него в София 1938 г., запозна се с Учителя и така тя всъщност се запозна с Учителя чрез баща ми. След туй трябва да е било август месец Михаил Иванов узна, че има вече група ученици в Париж. А той винаги е имал желание тъй да проповядва туй-онуй. Поискал от брат Боев адреси, които брат Боев му дал, август месец 1937 г., както и препоръчително писмо до г-жа Карден. И там като отиде бе лятно време, още нямаше никой. Там вече Тошо Симеонов ми разказваше, че е бил там по туй време. И казва: „Отивам там в Тюлери, казва се едно място, градината Тюлери. Виждам нашият Михаил седнал на една пейка така замислен“. „Абе какво има?“„Е, казва, дошъл съм тука, имам адрес, но никой няма, а парите ми се свършиха. Ако и утре няма никой ще бъда принуден да се върна в България.“Но тъй се случи, че намира на другия ден едни от тия хора, които също търсеха мадам Карден, която е била във връзка с доста духовни групи. И тя покани така хора, които знаеха вече за Учителя, представа им Михаил и казва: „Ето един ученик на Учителя дошъл“. А той умееше тъй да говори, беше представителен също така, хареса се и така се създаде групата на Михаил отначало. Благодарение на Карден, която го приела за първи път. Всъщност голямата работа я е правил баща ми. Баща ми, който е почнал да превежда на френски език беседи. Не томчета не се превеждат нали, а отделни беседи, избрани.

Но пари трябваше да се плаща на работници, туй-онуй, а пари не влизаха. Най-после фалира, фалира и банката всичко взе и работилници, машини, къщи. Останахме на улицата. Баща ми замина за Румъния и ние там отидохме. Две години, не повече. Там беше намерил други италианци. Може от легацията да е влязъл във връзка с една италианска колония и там научи един нов занаят – изкуствен мрамор. И след туй него го привличаше Учителят, не можеше да седи повече.

И се върна. И тука влезе във връзка с архитекти, инженери, предложи им: „Ето, нов занаят научих“. Те го познаваха като най-добрият предприемач. Веднага му дадоха работа, тогава се строеше университета „Климент Охридски“. Там той работи всички работи мозаечни, изкуствени колони, тези грамадни колони там зелени са от изкуствен мрамор. Всичко той е дал. Спечели доста пари, също работи на кино „Култура“и още други големи здания и благодарение на това той можа да закупи пак същата къща и тука на Изгрева местото купи. Построи първо една кухничка и една стая, след туй друга тая. Тъй лека-полека тя беше на дълго сложена. И в тази работилница имаше доста работници, между които всички братя студенти, които идваха, на тях има даваше препитание. Младежи, студенти, всички между Които Борис и там Георги Радев, Методи, Елиезер, но знам – много студенти около него, колкото знаеха работеха, вършеха работа колкото можеха, а баща им даваше една заплата, колкото да преживеят.

Баща ми почна като гвардиянин на едно място в Париж. След туй след три-четири години се затвори това здание. Тогава се намери близо до него един арменец, който е правил венециански мрамор по черквите тези свещени картини и там влезе да работи доста години. При него бе с малка заплата, нали е 75 и колко години, та го пращаха да поправя. Това не са прозорци, „витро“ги наричат по черквите, това са оцветени стъкла, нали ги знаете така са ги направили с различни цветове или картини от библейски, евангелски, на Христа живота, на светии живота. Тогава през време на войната много черкви бяха пострадали и той поправял това нещо, това е работел накрая, реставрации. Даже скелето, постелите са му правили, понеже вече е имал перде на окото. И по скелето, по постелите стар човек 75 години се е качвал да поправя, да реставрира тези не знам на български как ги казват, а на френски жютро. После вече престана да ходи там, не можеше да продължава, стана пак гвардиянин на едно място.

Списанието “Житно зърно”: стават вече 30 години откак го издаваме, т.е. от 1958 г. Баща ми до 1972 г. когато напусна Париж беше 85 годишен.

Из том 7 на „Изгревът…“