Лиляна Табакова като бебе

Лиляна Табакова 10А: „… Когато баща ми пристига от Виена, й казва на майка ми: „Няма вече да си отида без тебе, много ми липсваш там.“ Защото той получи стипендия, държавна, да следва текстилно изкуство в Чехия. „Детето ще го оставиш на майка си.“ И тя се съглася. Добре, ама като събрали багажа вечерта и легнали, тя почнала да плаче. Той я попитал защо плаче. „Как ще го оставя това детенце! Без него не тръгвам, върви си сам.“ И сутринта, заради моето прибавяне в пътуването, с пет минути закъсня влакът Сливен–Зимница. Защото моят вуйчо отишъл да търси, да прибави на паспорта моето име, а то нямало нужда, щото аз съм била бебенце, малко. Завили малко гащички, пелени в една торба, а целият род в Сливен излезли на гарата да изпращат. Защото тогава да отидеш в странство било рядкост. И закъснял с пет минути влакът, който отива от Сливен до Зимница. И от Зимница вече се качва на големия влак за София.
Майка ми ми казваше, аз имам снимки в Пратера във Виена. Водят ме, добре, ама аз кажа: „Е, е“ – да ме вдигнат и краченцата ми се уморяват. И баща ми казвал на майка ми: „Защо го взехме това черепче, казва, виж как ни пречи.“
И тогава имало детски градини и са ме давали сутрин, идваше мадам Фани и плащали на нея да ме заведе, да ме занесе на ръце в такава детска градина. И най-малкото бебенце, което е било в тази градина, съм била аз, защото по-големите момиченца са сядали на клозетчета, а на мене ми даваха гърненце, мъничко.
И когато напущаме вече чужбина, да се връщаме в България, те направиха специална снимка, че българчето, в чест на [заминаването ми], туриха ме учителките до себе си. И, това мама ми го каза, щото аз бях мъничка, и ми подарили възглавничка от пух, че като пътувам, да ми турят главичката върху възглавничка, на мекичко.
И първите ми думи не бяха български. Аз не можех да говоря български, а само немски. Песнички, и сега ги пея даже, помня ги.
И когато майка ми излизаше и оставах при баба в Сливен, аз я дърпах за ръчичка и казвах й на немски, и плачех. А тя не може да ме разбере и малките дечица ме наричаха „немче“. А после почнах да уча български. Първите ми думи бяха немски. ...

           В.К.: Вие на времето, преди 20 години, ми казвахте, че Учителят Ви е казал, че ще изнесете концерт при Седемте рилски езера.
           Л.Т.: Аз изнесох няколко концерти, защото не са малко години. Даже една година ме изправиха да пея, без да ми акомпанира някой, някакъв инструмент. Всички налягаха по тревата, слънцето грееше, нямаше никакъв вятър, идеално време, което рядко се случва на Рила.
Аз се изправих в средата, а имаше, видях през, имаше една скала отсреща, един, който извади апаратче да ме снема и да ме снема така, ама и да снема и гласа ми.
Тогава Борис Николов и Методи Константинов застанаха прави отсреща. Най-спокойно си извадих камертона, цъкнах го, взех си тона и изпях „Битието“ – само глас, без никакви инструменти. И гласът се удряше в отсрещните скали, и минаваше и през водата на езерото.
Сега, аз съм чувала, че в Скала ди Милано, за да получат хубави гласове, вместо да държат микрофони и такива работи… “

Продължете да четете текста от записа тук.

Целия материал на Лиляна Табакова е публикуван в том 34 от поредицата „Изгревът…“

Вижте и концерт-рецитала, посветен на примата.

Вижте и повече за работата на д-р Вергилий Кръстев тук.

Чуйте и други гласове от рубриката „Изгревът… говори“ Youtube