ВЕЛИК ГЕОРГИЕВ КОНСТАНТИНОВ
Велик: Роден съм в гр. Русе през 1914 г. Моят баща беше ученик на Петър Дънов – Учителя. Имам следните спомени за Него. В една негова беседа от 1914 г., не помня месеца, Той каза: „Като дойдат хората на труда Аз ще си замина”. И действително Той си замина в края на декември 1944 г.
На мен ми се случи следното: бях в командировка в Благоевград и в хотела в края на декември, последните дни, се събуждам рано и ми хрумва една мисъл: За какво бих бил готов да си дам живота? И понеже бях с леви убеждения помислих първо за социалистите, но казах си: „Не, не заслужава”. И тогава ми хрумна – за идеите на Учителя, за Неговото Учение и казах на себе си, че за Него съм готов да си дам живота. Няколко месеца по-рано имах следната среща с Него. Точно месеца не помня, но отидох при Него, за да го питам в коя партия да се запиша.
В.К.: А Учителят вече се беше върнал на Изгрева от Мърчаево.
Велик: Това става на Изгрева, след завръщането му от село Мърчаево. Намерих Учителя на площадката, където се разхождаше, т. е. полянката, където се разхождаше. Целунах Му ръка и Го запитах в коя партия от четиритях – Звено, Широки социалисти, Земеделци и Комунисти да вляза.
В.К.: Тогава имаше само 4 партии.
Велик: Четири партии бяха.
В.К.: Те влизат в ОФ ли?
Велик: Тези четири партии влизаха в Отечествения фронт. Учителят ми каза, че партиите сравнени с човешкото тяло представляват следните части от него: „Звено са главата. Широките социалисти са белите дробове. Стомахът са земеделците, крайниците са комунистите”. И аз без много да мисля Му казах, че няма да се запиша в никоя от тези партии. Той ме запита защо и аз Му обясних, че тъй като никоя от тях не е цялото. Той ми каза: „Правилно решение сте вземали”. Това е по този въпрос.
В.К.: Значи ръцете и краката, крайниците това са комунистите.
Велик: Да.
В.К.: Сега, някоя друга случка спомняте ли си с Него?
Велик: През 1942 г. бях касиер на БНБ в Ресен – Битолско. Когато тези земи бяха към нас. А от Свободния университет, когато го направиха на редовен се прехвърлих, тъй като тогава бях в Русе и заминах за Варна.
В.К.: От Свободния университет така ли?
Велик: От Свободния като го закриха се прехвърлих в редовния във Варна. Имаше Търговска камара във Варна. Да, през 1942 г. имах десет изпита и предпоследна сесия предстоеше ми през февруари. Последната изтичаше през юни. Реших на февруари да отида във Варна да се явявам на тези изпити и като касиер работех до 3 и 1/2 след обед. Точно скоро бяха въвели непрекъснатото работно време. След 3 и 1/2, след кратка почивка почвах да уча. В това време, когато се подготвях жена ми роди дете. Дойде майка й каза, че най-удобно за нея ще е да бъде в Ямбол при нея и я взема, за да мога и аз свободно и спокойно да уча. Почнах да готвя тези изпити и успях като през деня и вечер, понеже нямаше осветление си служехме с газени лампи, но и газ нямаше. Хазайката ми предложи, беше фатално това, тази липса на газ и нямаше от къде да намеря, предложи ми в една чашка да направим с олио кандилце. И туй кандилце аз го местих по книгите нали и успях да се справя със седем предмета. По другите нямах време. Трябваше да замина за Варна. Вече наближаваше сесията.
В.К.: А сесията къде беше? Това беше във Варна.
Велик: А в туй време аз съм в Ресен – Битолско, а сесията е във Варна. И се наложи да тръгвам вече, макар че седем изпита съм подготвил и минавайки през София отидох да търся Учителя на Изгрева. Една приятелка на нашето семейство г-жа /Люба/ Иванова, тя се грижеше там заедно с една друга жена за Учителя, проявяваха грижи там.
М.М.: На Манол Иванов.
Велик: Това бе жената на Манол Иванов от Варна, той беше починал. Запитах кой се грижи и пратиха ме при нея, аз пък бях със синовете й приятел и тя ми каза: „Съжалявам, Учителят ми е забранил още преди десет дена да вкарвам човек при Него, който и да Го търси”. Рекох: „Не, не може. Дори и да Ви се скара, моля да отидете при Него, защото ми се налага така и така, десет изпита имам да държа във Варна”. И тя отиде и Той казал: „Рекох, да дойде!” И аз по стълбичките се качих горе, където е Неговата стая и Той излезе, не ме прие вътре, излезе само и Му казах, на което Той каза: „Рекох, ще издържите всичко”. „О-о, 10-те изпита”. Аз Му викам: „Ама, Учителю, имайте предвид, че само седем съм подготвил. Трите не съм ги отварял, а пък са нали трудни”, това-онова и Той повтори. Позасмя се и вика: „Рекох, ще издържите!” „Благодаря“ и тръгнах и отидох във Варна. Преди туй се бях явявал като мобилизиран също на една сесия и пет изпита държах и ги издържах и живях в едно семейство, което се състоеше от три стари моми и един брат поради туй, че брат им е най-млад от тях, и е стар ерген. Той не му е било удобно да се жени при положение, че сестрите му и трите не са женени. И аз отивам, понеже дават една стая под наем и те като отивам ми казаха: „Ей, много Ви вървеше”. А аз им дадох някакъв банкет по случай издържането на изпитите. „Много хубаво ви вървеше, ама съжаляваме, вашата стая сме я дали на трима души.” И аз викам: „И аз още повече съжалявам.” И тогава едната от тях каза: „Абе, защо не вземем бати при нас?” Той имаше като мъж отделна стаичка малка. И неговата се освобождава по този начин. Тя е в съседство с тая на тримата. И отидоха, направиха го, уреди се положението и ме вземаха. Но беше зимно време. Пратиха ме в Комисарството да ми отпуснат гориво. Казаха ми: „Нямаме средства да палим отделна печка”. Достатъчно е дето палят на онези. Повече нямат възможност и от Комисариатството трябва да отпуснат за мене. Отидох аз, а те ми казаха: „Не може. Вие като студент имате занималня. Щом ви е студено през деня, ще отидете на занималнята”. Отидох, в занималнята беше топло, но ха-ха-хи-ха, студенти и студентки, калабалък и аз не можех да се съсредоточа. Тогава, каквото прочетях, тогата памет развивах, че просто го запомвах с годините, оставаше и страниците да казвам. Толкова силна памет, всичко ми се явяваше така. Но се отказах от студентската читалня и почнах да се обличам. А те като ме видяха разбраха всичко. Значи обличам се с балтона, след туй лягам и се завивам с юргана, с одеало и чета. И дойдоха там, чукаха и викат: „Казахме на студентите, тримата студенти, съгласни са да учите при тях на топло”. Рекох: „Ами добре”. При тях се съблякох по фланелка, по потник, но не може да се учи. Те не могат да се въздържат, говорят, приказват, а аз искам да се съсредоточавам страхотно, а иначе в моята стаичка имаше коридор и не ги чувах, даже и да се смеят нещо да говорят. И отказах се. В стаичката съм пак.
Но когато да се откажа, казах им, че много е топло, домързява ме един вид, то бе вярно, че така ми се отразяваше. Рекох, то най-добрите условия за мене са студа и тишината. Казвам, тогава нямаше химикалки, да ми дадат една тяхна перодръжка и мастилница и това реши първи изпит. Те казаха: „И линия”. Рекох: „Защо линия?” „Ами защото по този предмет обезателно се дава задача: Погасяване на държавен заем, нали на периоди”. Рекох: „Този въпрос развий ли се, получаваш ли три?” „Той е най-трудния. Обезателно три. Знаеме го положително”. Спестих си значи по този предмет – само учих, ама наизуст го знаех, два-три пъти като го прочетох и се явявам и сигурен съм значи в тройката. И на втория изпит се явявам по някаква история, финансова история там това-онова и също не бях се подготвял.
М.М.: Стопанска история, нали?
Велик: „Стопанска история“ бе това. Бях успял да прочета малко, но не всичко. Като се явявам тегля билетче, трите въпроса и трите ги не зная, така се случи.
М.М.: Трите въпроса не ги знаеш?
Велик: Не ги знам. И в това време, когато още не ми е редът, втори съм преди мене имаше друг, явява се прислужника и казва на доцента, който изпитва, че го викат по телефона. А за да отиде в канцеларията при телефона трябва да слезе от три етажа и там да говори. Остави ни на прислужника, него остави да ни наблюдава и тримата. Седим на скамейката и аз, а на първия чин ми е чантата. Станах, това Учителят ми го внушава, станах, отидох, извадих си книгата, прочетох моите три въпроса и ги запомних и отивам и си прибирам в чантата книгата, а оня се прави на ударен, че гледа в другата посока, прислужника. И цялата история бе такава, че никой не ахна. Всичко се спотайва и мълчи. И доцента си дойде. Разбрах, че това всичко е под диктовка на Учителя. Като дойде доцента аз си отговорих отлично, но той не ни пуща, щото първия студент закъса с някакъв въпрос и като аз отговорих отлично той каза: „С „да” или „не” да ми отговорите на въпроса, който той не можа да реши”. И аз се чудя какво да кажа и викам „да”, щото не го знам. И викам „да”. И той: „Отлично” и се заинтересова за мене и разбра, че имам десет изпита и след туй ме намери и каза: „Ако закъсате с някой изпит, потърсете доцент еди-кой си, вземете си бележка, ще ме намерите и тогава ще направим всичко възможно този, който ви е скъсал да ви оправим, стига да е един изпит”. И сега това бе втория случай, това беше втория случай.
Третият случай. Предпоследният изпит бе труден, намерих се с един като мене по-възрастен от другите и бе от провинцията и накрая ходехме из Варна насам и на другия ден имам изпит при един руснак, преподавател над 60 години. Аз го питам за руснака, професора като изпитва как се разбира дали човек е издържал или е с късан и той казва, че било много просто. Каже ли: „Ну, колега всичко я казал, вий нищо не казали“, да знаете, че двойката не мърда. И сега, явявам се аз – чат-пат знаех по нещичко така съм запомнил от по-рано, щото бях го чел него, но не всичко. А той, разбира се, държи повечко да му се каже и ме допълва. На всеки въпрос ме допълва и накрая вика: „Ну колега, всичко я казал, въй нищо не казали”. Аз му казвам: „Как не съм казал. Аз казах повечето, г-н професоре!” И го гледам как позеленя. А преди туй и веднага за мигове ми изпъкна един случай, когато бях в Свободния университет и се явявам при Тодор Стоянов, който беше много строг и при него преди мене се явява един студент, още преди като му идва вече реда, вместо да чака да го запита нещо, той си отива, става от скамейката, щото не знае и отива да си вземе чантата и си тръгва. И оня Стоянов, бъдещия министър на финансите след 9.IX.1944 г., като се развика: „Хулиган, не знам какво, вика. Как може така, без да ми се обадиш да си тръгнеш!” И аз сега, знаете ли как постъпих? За миг ми изпъкна Учителят от къде ли ги знае тия работи? Като ми изпъкна и аз веднага, за миг викам: „Извинявайте, г-н професоре, свободен ли съм да си вървя”. И той каза: „Не, още един въпрос ще ви задам”. И ми зададе въпроса за заема, бежанския заем от 1923 г. А пък за Бежанския заем един чиновник от БНБ практически има доста познания по него въпрос. И аз започнах да развивам разни теории, това-онова, каквото зная за този заем и той вика: „Достатъчно”. Рекох: „Да смятам ли, че съм получил тройка?” „Имате пълна тройка”. „Довиждане” и си тръгнах. И сега четвъртата случка, защото първото аз не го сметнах за случка, ама и то е.
Четвъртата е последния изпит и по обем е една тухла, може би най-голямата – Стокознание. Всяка стока е описана. Да кажем това било, онова било, ама всяка стока е описана вътре и ако има химическа формула и химическата формула, това-онова, страхотно нещо. Аз не съм чел почти нищо. Нямаше време, щото днеска е този изпит, нали за него преповторих, на него ще се явявам на руснака. След туй трябва почивка, то е напрежение. И можеш ли да прочетеш? И да прочетеш, ще прочетеш там нещо, не може да го запомниш. И се явявам. И един мой съгражданин-русенец се намираме, и то се явява на този изпит и като се качваме чак на третия етаж, там са изпитите. С него вървим из пътя и той ми вика: „Какво знаеш за бирата?” Рекох: „Нищо не зная”. И той бъра, бъра там, разказа ми той, каквото е запомнил и след туй ми вика: „Какво знаеш за виното?“ И аз казвам: „Нищо”. И той пак бъра, бъра и ми каза, каквото той е запомнил за виното и третото: „Какво знаеш за…” още някаква стока, но ми я каза. И аз, каквото можах да запомня и се явявам на изпит и куриозното е, че като теглих листче ми се падат тези трите стоки. Действително куриозно и аз почвам да отговарям и казах доста работи, но изглежда за него бе малко и рекох: „Да смятам ли, че”, а той беше доцент и във Варненската община беше някакъв там началник, работеше там. А туй между другото го кара. „Да смятам ли, че съм издържал изпита?” Той каза: „Шест души се явявате на изпит само. Ако някой от тези шест души не закъса като Вас и вие се смятайте за изкарал”. Ако съм само аз. И какво се случва. Излязох аз отвънка и слушам на вратата. И по едно време чувам вътре разправия, глъчка и аз отварям вратата и влизам. Той казва: „Защо влизате? Аз не съм ви разрешил да влизате”. Рекох: „Вие не сте ми разрешили, но ето втори случай, значи и двамата не сме изкарали при туй положение. Аз не мога да не вляза”. А той студентът е поручик, значи мобилизиран, когото изпитват и той е скъсан и той по-закъсал от мене даже. А вечерта преди изпита ходихме, потуляхме си с поручика, станахме приятели, защото сме с една съдба, нали. Ама още пред деня отидохме и казахме положението си на секретаря. Вече всички се шашнали, че аз се явявам на десети изпит и като отивам там казах и на доцента. А доцента отива при секретаря и почват да действуват, може ли той да се яви на десет изпита и то на последна сесия. А те не му казали, че има още една сесия и то последна сесия, казват му: „Не бива при това да му пропадне цялото следване”. И знаете ли какво стана. Оня моя колега дето ми каза за бирата, виното той е получил на изпита четири, върху петобална система, той е получил четири, когато се явил, а той е един от шестимата. И когато секретарят натиска този доцент, за да ме пусне, защото се явявам на 10 изпита, то той казва: „Добре, дадено, но трябва да дойда и да повиша успеха на всички”. Демек променя се неговото мнение. По тоя начин на всички качи с по една единица, които имат тройки – четворки, които имат четворки ги прави на петица, а на нас от двойка на тройка. Тъй изкарах. На всички значи повиши. И по този начин се дипломирах.
Но още един куриоз има: като ученик в отделенията бях още, ухапан от някакъв маларичен комар, от маларични комари по-право, заболявам от малария. Но не е обикновена, единична малария, а комбинация между терциана и тропика. Лекарите тогава не могат да ме излекуват. Само хинин предписват и аз си боледувам, карам по две-три седмици на гладно, нищо не консумирам. Абсолютно нищо. Не мога, не ща, не ща да кусам. Такава ми е болестта и ставам кожа и кости и така карам ред години. В годината, помня най-вече по два пъти ли, по три пъти ли в годината ме тресе така през ден и то в 10 часа и отговявам и така са изминали толкова време, нали, 3- 4 години с пържени картофи. Майка ми даже отначало я беше страх, нали, като не си ял толкова дни иска супичка да хапна. Рекох: Не, пържени картофи и карам така и развивам се много слабо, висок съм. И последния път вече бях в прогимназията и то след толкова години такива премеждия. Бях вече много закъсал. Нямам сили. Организмът няма сила да се бори и майка ми не може вече да се стърпи и почна да реве и баща ми замина за София. Взема си 3-4 дена отпуска и замина за София при Учителя Дънов. Защото майка ми вече започна да плаче, че ще умра. А аз й казвам: „Майко, няма да умра. Черен галаган не се губи”. Понеже бях много буен и ядях много бой от баща си, викам „черен галаган не се губи”. И в отсъствието на баща ми идва една съседка и да й кажа ли името, Батембергска се казваше, и като разбира, че съм болен от малария, казва аз знам, на мене са ми казвали едно лекарство за такава малария. И казва на майка ми: „Ще вземе хинина с лимонтузу. Колкото една лъжица ще се размие с вода. Ще премериш водата една лъжица и лимонтузу, да бъде една лъжица и ще ги разбиеш и в десет часа, преди да го втресе ще му дадеш това. Получава се пресичане на болестта”. Баща ми отива при Учителя. Като се връща пита: какво става с Велик? И майка ми казва: „Оздравя“. Баща ми като се явил при Учителя и Му казал какво ми е тежко положението и колко години съм боледувал така и особено през есента много ми тежеше, защото през време на гроздето не мога да вкуся грозде.
Край Велик – А.