„Изгревът… говори“
Темелко Гьорев 2A: „Учителю, кой е бил брат Темелко в миналото?“

Темелко Стефанов със семейството си в с. Мърчаево
1. Темелко Стефанов, 2. Косена – дъщеря му, 3. Софиянка – жена му, 4. Дежа /
Надежда/- съпруга на Велин, 5. Велин – син на Темелко, 6. Отпред е главата на
Тодорка – дъщеря на Темелко.
„…В.К.: Е, как сте издържали финансово, то трябва много продукти! Много храна, много готвене.
Т.Г.: Абе имахме земеделие тука, имахме си ниви, ливади, имахме жито, царевица, фасул, картофи. А пък никогаш до тогава освен през тая година не е имало такъв берекет. Най-много картофи ми се бяха родили там. Пълно бе мазето. Имаше една сестра Йорданка Жекова.
В.К.: Тя си замина.
Т.Г.: Ние ходихме да я изпращаме. Вика: „Учителю-ю, бай Тамелко има пълна маза картофи…“ Рекъл: „Те са приготвени за много хора“. И имаше, всичко имаше.
В.К.: Ти беше ми разказал един много интересен разговор, който сте имали със сестра Йорданка Жекова, ти и Учителя. Когато тя е попитала кой си ти бил в миналото. Той сега какво каза, как беше точно случката?
Т.Г.: Случката бе: приказвахме в стаята на Учителя някои други работи, запитах нещо Учителя, харно, ама тя се намеси и намеси се в нашия разговор и каза: „Учителю, кой е бил брат Темелко в миналото?“ Той ѝ каза: „Този, който даде [на Христа] Горницата, даде я за една вечеря, а пък сега за много вечери я даде.“ Те това беше.
В.К.: Значи тогава наистина за една вечеря, а сега колко много – девет месеца. Девет месеца тайната вечеря.
Т.Г.: Десет, десет, десет.
В.К.: То е голямо благословение. А интересно, че в оня период, в оная епоха и сега виж как така се случват нещата, точно които са били хората сега са пак същите. Много интересно.
Т.Г.: Случайни работи няма. Нема нищо случайно.
В.К.: И след като дойде 9.09.1944 г. те искаха да ти дадат пенсия за убития син, така ли?
Т.Г.: Аз казах аз съм си изкарал от моите ръце и моят труд достатъчно. Ама ще ти дадем повече. Благодарим. Не вземах.
В.К.: Значи пак, както каза Учителя.
Т.Г.: Както ми каза Учителя изпълнявам досега.
В.К.: То си е редно.
Т.Г.: Не знам друго вече.
В.К.: Това е много интересно, аз си спомням имаше един брат Руси Караиванов, на него заради заслуги му предлагат на народна пенсия. Той ми разказваше: „Отивам при брат Боев, беше си заминал Учителя. Казвам: „Брат Боев, какво да правя? Така и така, така и така, дават ми народна пенсия“. Брат Боев го пита: „Ти имаш ли си пенсия?“ „Имам си.“ „Не ти трябва раница на гърба.“
Т.Г.: Ха-ха.
В.К.: И аз казвам, верно, не ми трябва раница на гърба и не исках пенсията. И сега си живея с моята пенсия 80 лв. и жена ми 30 лв., така че си изкарва човека“. Така си изкарва. Пък всички го смятаха, че е ненормален, това е понеже не бил взел пенсия.
Т.Г: Така казват. Имах аз приятели тука от село Църква, сега е Райко Даскалово новото име, като пукне с пушките полицията от горе, бегаха тука при мене. И сега дека не съм взел пенсия за момчето казват, тоя другар Темелко, казват не е бил другар, щом не взима за сина си пенсия. И не искат да дохождат при мене.
В.К.: Понеже не си другар. А си бил другар, когато си ги пазил и си ги криел.
Т.Г.: Е, пазих ги и ги криех, ама они не знаят историята на моя убит син и Учителя. Затова така говорят. Да им се не сърдиш.
В.К.: То е така.
Т.Г.: Имам 10-15 души, които съм укривал. Те са си заминали некои от тях, но има и живи, ама не идат.
В.К.: Та този [Руси Караиванов] беше ми разправял. Казва: „Преди 9.IX.1944 г. ме биха враговете, след 9.IX.1944 г. ме биха и то другарите, понеже не искам да взема народна пенсия“. И понеже ги направил 10-15 души активни борци, понеже подписал, че ги е имало тогава, та ги направил заслужили борци. Като го питат: „Абе ти защо не искаш народна пенсия?“ Той казал, че не се е борил за народна пенсия, а за идеи! Та беха го подгонили много преди известно време, но той си замина сега.
Т.Г.: На мене никой нищо не ми е казал. Уважавам хората. Там на сино му са направили паметник.
В.К.: Да, аз минах и го видях.
Т.Г.: И улицата, първата улица е на неговото име.
В.К.: То е все пак хубаво така, все пак да се почитат тия, които са си заминалите. Хубаво е да се почитат.
Т.Г.: И така.
Т.Г.: А-а, после колко са ми минали премеждия! Един камък голем колкото къщата го разбивам и като се разцепи на две, я влезнах вътре. Вътре, така съм се разперил с двете ръце. Ако каже камъко така да се събере, да се затвори пак, на пепел щеше да ме направи. Толкова голям колкото къщата камък и всички само чуват: „Хе-ей! Бай Темелко, убиха го!“ Само това чух. Иначе всичко идеше да съм на пепел. И всичката кариера се събра да ме гледа. А аз съм жив. …
В.К.: Ти знаеш ли, брат Темелко, аз съм от младите, ама така заварих старите как се карат за ръководство, кой да води бащина дружина и това дето го казваш много ми харесва. И се изпокараха, този говори срещу оня, оня срещу тоя, то не върви тази работа.
Т.Г.: Не, не.
В.К.: В един Божи дом такива работи не се допускат. Не вървят.
Т.Г.: Да, да.
В.К.: И ти с бай Ради копахте гроба.
Т.Г.: Не, и брат Владо и всички мърчаевци, всички вземахме участие у копането.
В.К.: Защото никой не иска да копае.
Т.Г.: Бегат, всички бегат.
В.К.: Страх ги е да копаят.
Т.Г.: Само един брат Ради.
В.К.: И то студ.
Т.Г.: Студ беше. И като изкопахме и зарихме, не се мина около половин час и рече кър-р-р-р и потуши се.
В.К.: Я ми разкажи това, защото са ми го говорили, ама всеки ми го разказва така или иначе и аз все се чудя.
Т.Г.: Ето аз съм бил.
В.К.: Ти си бил. А сега колко на колко метра беше гроба?
Т.Г.: Не помня.
В.К.: Не помниш. Ясно. А беше вътре с тухли ли беше, как го направиха?
Т.Г.: Не, не. Така си беше обикновен.
В.К.: Обикновен гроб както се прави. А вътре да са го зидали?
Т.Г.: Не, не, не. После може да са правили всекакво, ама ние когато го изкопахме беше така.
В.К.: Кой го беше направил ковчега? Вие ли го правихте или други го правиха?
Т.Г.: Други го правиха ковчега.
В.К.: Сега ти присъстваше когато го спуснаха там.
Т.Г.: Ние изкопахме гроба и спуснахме го и заровихме го и мина се половин час така и още бехме около него и из един път рече: кър-р-р-р, ама силно излоботи и толкова.
В.К.: Само ти ли го чу или?
Т.Г.: А-а-а, всичките и нашите хора там.
В.К.: А беше ли се слегнал случайно, пръстта да се слегне или не се слегна?
Т.Г.: Абе всичко нагласено, затъпчено, натрупано с пръст.
В.К.: Не, да не би да е пропаднал сандъка?
Т.Г.: Не, не е пропаднал. Понеже е турено от нас.
В.К.: Ясно, да.
Т.Г.: Да.
В.К.: И то силно се чу и всички го чуха.
Т.Г.: Силно, всички го чуха.
В.К.: Нещо така да се разтрепера земята?
Т.Г.: Не, може би ама незабележимо понеже така бехме като обзети от уплаха.
В.К.: Е, то си е за уплашване, то човек ще се уплаши. Значи всички го чуха.
Т.Г.: Там що беха, всички го чуха.
В.К.: Защото интересно в Библията и на много места пророците казват нали: паднах в изстъпление в еди-какво си, нали, но аз го чух, другите не го чуха. Аз го видях, другите не го видяха. Значи тука всички го чуха.
Т.Г.: Всички го чуха. Само що бехме наоколо, всички го чуха.
Автобиографията на Темелко Гьорев може да прочетете тук.
Продължете да четете текста от записа тук.
Целия материал на Темелко Гьорев е публикуван в том7 от поредицата „Изгревът…“
Вижте и повече за работата на д-р Вергилий Кръстев тук.
Чуйте и други гласове от рубриката „Изгревът… говори“ Youtube










