М.К.: Не си спомням точно коя година беше, дали 1918 или 1919 г., но имаше една среща в Стара Загора на братската градина. Дойде Учителят.
М.М.: В Стара Загора?
М.К.: В Стара Загора. В градината на братството. Брат ми Петър беше във връзка с анархистите. Че поканиха Минчо Кириловски. Дойде и чичо Слави. Та спореха двамата, спореха и с две думи разреши въпроса за революцията. Без революция не може, а Учителят каза така: „Представете си сега. Гледайте сега това дърво колко е тихо и спокойно, но по едно време задухва един слаб вятър. Започват клончетата да се люлеят, започват да се удрят едно в друго и най-после такава силна буря, клоните започват да се удрят, бият се започват да се чупят и всеки клон смята, че другият го бие. Причината в случая е външна, не е в дървото. Тази революция, която ще става, не зависи от вас. Тя зависи от много други разумни сили, които действуват в природата. Вятърът в случая е причината“. Ха-ха.
М.М.: Ха-ха. Да. Тука първия въпрос беше относно възпитанието на децата. Не възпоминанието. Той с няколко думи е отговорил изчерпателно за това. Спомняш ли си нещо за децата?
М.К.: За това не си спомням, обаче за вятъра си спомням. Каза, че хората не са виновни. Има други по-дълбоки причини.
М.М.: По-дълбоки, да. Той си извади бележника и си записваше оригиналните отговориш на Учителя, които наистина човек в никоя книга не би могъл да намери и да прочете. Ти си присъствал на това?
М.К.: Да.
М.М.: Ами тука, 26/1. „Към края на септември 1920 г. бях на колибата в Търново“. Ти тогава не си бил май?
М.К.: Не съм бил. 1921 г. не съм бил.
М.М.: Не си бил тогава. Нещо да кажеш за Константин Иларионов?
М.К.: Ами той беше ръководител на Търновското братство. Той беше малко нервен тоз човек. Все си е нервен. Там стълба беше жена му – Еленка Иларионова. Тя беше стълб на Братството в Търново. Той завърши живота си – той се обеси. И той, нямаше в него дълбочина духовна. Жена му, Еленка, беше център. И като се върна от войната, той донесе една сабя [от] някакъв пленен турски полковник. И още, Учителят бил в тях, в Търново. Като я видял [сабята], го изпъдил още от вратата: „Скоро да отидеш и да я занесеш там, откъдето си я вземал“. Не го оставил дори да преспи в къщи, но го изпратил да я носи, в Лозенград да занесе тази сабя.
М.М.: Е, защо? Не е трябвало да я взима ли?
М.К.: Що ще я взима? Иначе Иларионов всичко правеше за братството, но нямаше дълбочина.
М.М.: Да, по-повърхностен. Тука се говори, 31/1 за Колю Каишев. Нещо да кажеш?
М.К.: Колю Каишев беше в Арбанаси и неговата леля. Мисля че неговият чичо Никола Каишев от Стара Загора, е някакъв далечен братовчед на Учителя. Те са от Родопите. Та Колю Каишев беше много ревностен брат, той в София беше, не знам дали го познаваш. Почина рано. Една зима прекара с брат ми Петър.
М.М.: Къде?
М.К.: На колибата в Търново. Та Колю, какво да ти разправям – много ревностен човек, той е присъствал на диспута с владиците. Един от тях тръгнал от град на град да говори против Братството. Отишъл и в Бургас. Колю отишъл да слуша какво ще говори владиката. Казал, че ходил в Търново и т.н. „Нека, ако има някой тука от присъствуващите да каже не е ли така?“ В това време Колю като си свалил палтото, та като скочил на сцената, изкарал акъла на владиката и завикал: „Лъжеш, лъжеш, аз бях там, аз бях там. Туй не е верно, туй не е верно…“ Публично в Бургас в салона нарязал владиката.
М.М.: Тука казва, че отишъл при Мария Каишева в Арбанаси.
М.К.: Тя е леля му.
М.М.: Леля му?
М.К.: Да, Колю стоя малко там, после отиде в Бургас на работа. Имаше чичо – Никола Каишев.
М.М.: А кой е бил този владика, да знаеш името му случайно?
М.К.: Аз бях там, присъствах също на диспута в Търново. Тогава белия брат, вуйчо Иван се прослави. Един поп като се беше развикал срещу Учителя и вуйчо Иван като го хвана отзад за ръцете и го вдигна така с ръце и го носи и изхвърли вън от салона. Попа рита, но онзи го носи и всички ръкопляскат.
М.М.: Туй диспута като е бил в Търново?
М.К.: Да. Комунистите бяха тогава на наша страна и викаха: „Долу владиците, ние сме дошли да слушаме г-н Дънов, не сме дошли да слушаме вас“. Те бяха заели горе балкона. А попа, който бил изхвърлен навън казал: „Брей, какъв беше тоя човек с железни ръце, ще ми счупи ръцете!“
М.М.: Вуйчо ти Иван?
М.К.: Вуйчо ми, на Игнат [Котаров] баща му. Тай като го хванал, ръцете на попа отзад и го хвърлил чак навън.
М.М.: 32/1. „През същата зима получих писмо от Учителя със следното съдържание: „Любезни Колю и Петре, засега използвайте времето за ваше добро и т.н.“ А някои други писма имали ли сте?
М.К.: Аз не съм бил там, а съм бил в Стара Загора.
М.М.: Дали Васка има тези писма, дали са запазени? 38/1 – Тука казва: Дойдоха и други приятели, пристигнаха и моите родители със сестра ми Танка там. В Арбанаси. Ами тука била основана Арбанашката комуна в следния състав: Никола Гръблев, Христо Христов, Марин Камбуров и Петър Камбуров. Нямало ли е други? Някои имена да си спомняш.
М.К.: Имаше и други, обаче ние бяхме много, идваха и си отиваха.
М.М.: Други имена?
М.К.: Няма други. Идваха, помагаха известно време.
М.М.: От София са идвали.
М.К.: Имаше един Константинов, хубав човек, но той от туберкулоза почина. Хубав, красив човек беше. Имаше един Руси Събев, гърбавичък. Христо Христов и ние с бати работехме, а Гръблев, той пращаше пари, поддържаше ни. Гръблев искаше да дойде да работи при нас, но Учителят казваше: „Не, не, ти ще си работиш и ще ги подпомагаш“. Та той пращаше пари, петмез, с какво ли не, помагаше. Тогава той в Делиормана, някъде на румънската граница. Учителят предвиждаше всичко, накъде ще отидем, оставяше да си направим опита. Ние направихме опита и се свърши цялата работа.
М.М.: Той пише за Захарната фабрика. А ти през туй време си работил там?
М.К.: Ние сме били все на едно за тези работи. И в София и в Арбанаси, навсякъде. Обща работа.
М.М.: Изпита беше общ?
М.К.: Общ беше.
М.М.: 48/1. Ами за Гена Папазова тука споменава нещо. Бил писал писмо на сестра Гена Папазова. Тя отишла при Учителя и Му прочела писмата, Учителят бил доволен.
М.К.: Папазова беше от Дебелец. Ти я познаваш, нали?
М.М.: Аз я познавам, но не знам от къде е, какво.
М.К.: Тя беше много ревностна сестра. Беше ученичка от осми клас. Тя идваше често при нас. Те бяха заможни хора. Ние ходехме у тях и вземахме някои работи за конете. Те ни даваха сено и други работи. Те много ни помагаха, помагаше и тя, майка й, братчето й.
М.М.: Тя беше агроном?
М.К.: Да.
М.М.: Жива е още?
М.К.: Жива е, да. Помагаше ни. И ние ходехме да помагаме там. Баща й беше починал. Майка й живееше в Дебелец. Имаха хубаво стопанство, но нямаше кой да го работи. Братчето й беше само и се изсели в Русе.
М.М.: А, аз си спомням, че тя имаше брат в Русе. Беше идвала в Русе един път, когато затъмненията бяха.
М.К.: Не знам кога беше. Симпатизираше на идеята на братството, на комуната, помагаше. Беше силна ученичка.
М.М.: Тука 48/2. Учителят казал на брат Иларионов да брои 2000 лева.
М.К.: Нещо е било за работа.
М.М.: Нямали сте пари?
М.К.: Все без пари бяхме. Все гладни и голи бяхме. Всяка седмица имахме гости. Посрещахме, изпращахме.
М.М.: Брат Бертоли.
М.К.: Ако не беше той, ние щяхме да фалираме, ние направихме 10 000 лв. борч и после трябваше да плащаме. Той може да се скара на човека, но ще му помогне.
М.М.: Той пак ви взел на работа.
М.К.: Много ни помагаше. Карахме пясък, баластра. Услужлив беше много. Той казваше: „Все вашите коне се разболяват, все вашите хамути се късат“.
М.М.: И пак ви дава пари? Да, голямо тегло.
М.К.: Но ние не го чувствахме, хич не ми тежеше. Трудности много, трудности големи, но нали бяхме млади, силни, умора не знаеме какво е.
М.М.: Дух е имало у вас.
М.К.: Духът, всичко е Духът. Нямаш ли Дух, ти си загубен.
М.М.: „Минах през портата на Бостанджиевата колиба. И като навлязох в двора на братската колиба пуснах юздите на конете. извадих цигулката и засвирих „Братство, единство“.“ Какво представляваше тогава братската колиба в Търново?
М.К.: Едно двуетажно здание, дълго десетина метра и повече. Долу имаше две малки стаи и други две за складове, събора – казани, тенджери, паници, лъжици и др., с една дума – склад. И една кухня имаше. Там си готвехме. Кухня и стая.
А горе имаше два салона. Единият, външният, в който ставаха събранията, а другият беше – вътрешният, „Светая Светих“, който Учителят нареждаше тайнствено и там влизахме на поклонение.
М.М.: И там вътре какво имаше?
М.К.: Имаше картини тайнствени. В тая стая и тия картини имам едно преживяване в тази стая. Голяма работа. Друг път ще го разправя.
М.М.: Разкажи го сега. Сега му е времето.
М.К.: През зимата, беше 1922 година. Бати си отиде в Стара Загора. Беше по Коледа. Имаше навалял сняг към 80 см. През деня се затопли времето и снегът се разтопи. Прибирам се вечерта в колибата да спя и чувам по едно време горе: туп, туп, туп, туп, като че се разхожда горе в салона някакъв човек. Какво може да е? Пък ключа на Горницата, така наричахме салона, беше у Иларионов. Навън е тъмно. Чудна работа. Пък Иларионов беше на три километра далеч от колибата. Викам, сега какво да правя. Не мога да отида да видя. А разбирам, че не е човек. И все пак ми се видя нещо странно, защото има нещо. Разхожда се някой горе, а е заключено. Отивам у Иларионов, а то беше вече към 10 часа вечерта. Казвам: „Брат Иларионов, положението е такова, че нещо трака горе, нещо ходи, нещо става в Горницата“. „Ха, аз в това време не излизам, аз в това време не излизам“, казва той. Сега какво да правя, чудя се какво да правя? Той ми даде ключовете. Аз вземах ключовете и отидох, отключих големия салон, после влязох в малкия салон, но той има преддверие и тогава се влиза в малкия салон. Добре, ама никой няма. Разбрах, че всичко става в малкия салон. Чува се нещо аз разбрах, че капе – кап, кап, кап, кап. Какво да направя? Беше станало вече към 9-10 ч.
М.М.: Наистина ли капеше?
М.К.: Да, капеше. Какво да направя? Пък има капандур там, на тавана, в преддверието пред малкия салон и вземах една стълба и една газена лампа и исках през капандурата да изляза и да положа нещо да не капе. Брате, то тежко, капака не се вдига. Надигам силно, той едва мръдне. Още един, два, три пъти насилих капака, че като се вдигна той, че като се изсипа на главата ми: тухли, парчета, че камъни, че вар, че пясък, че като угасна лампата и като ми се напълниха очите с пясък, ужас! Угасна лампата. Ама такъв грохот, като че ли целия ад се струпа на главата ми. Ако беше някой слабохарактерен щеше да подлудее. Такова страшно нещо изживях! Слизам долу, не мога да видя нищо, очите ми пълни с пясък, лампата угаснала. Слизам долу полека, полека, пипнешком измих си очите и викам, чакай да се кача горе да видя какво става.
Качих се горе, от тавана, по гредите не капе, а слиза вода до тавана и от втория таван по керемидите слиза долу. Не може да се направи нищо! Кога погледнах, четири кофи вар изхвърлих. Седнал съм и се ядосвам и си викам: Чудна работа. Иларионов и Еленка трябваше да дойдат да отворят вътрешната стая, да влезем и видим там какво става.
М.М.: Нямаш ключ за вътрешната стая?
М.К.: Нямам. Тъкмо съм седнал и се ядосвам и идва някой, Туп, туп, туп, туп. Кога погледнах – сестра Иларионова и брат Иларионов идват. „Какво става?“ Пък тя като го заяла и казал: „Не те ли е срам, дърт човек си, а пък те деца, да ги изпратиш там да се блъскат посред нощите“. А пък нали е зимно време, страшно положение беше. И той дойде и отключи. Та на 12 места сложихме легени, легени, прибрахме килимите там и тъй спасихме положението, колкото можахме. Но беше един голям изпит за мене.
И ходенето през нощта, защото и вълци минаваха зиме. Там имаше кошари, та имаше и вълци. Един голям изпит беше. Но на стълбата беше върхът.
М.М.: И лампата?
М.К.: Лампата беше в ръцете ми.
М.М.: Добре, че не се счупи.
М.К.: Добре, че не я изтървах, да направи по-голяма беля, да се запали всичко. Аз останах като вкаменен. И както бях в помещението, като в гроб и като че целия свят бе отгоре. Та и туй преживях още там на Колибата. Този спомен остана като едно посвещение [за мене].
А за съборите можеш да научиш от другите, защото ние тогава бяхме като обоз с каруцата – вземаме, даваме, тичаме, тичаме, тичаме. Сутрин отиваме на работа и вечер се връщаме уморени. Никога не съм слушал такава музика както Учителят свири, като че музиката идва от Невидимия свят. А пък когато излязоха окултните песни, нещо величествено. Тогава съм ги слушал най-добре. А пък има много мелодии, които Учителят не ги е дал, дето ги е свирил горе.
М.М.: А за пеенето? Чувал ли си Го да пее?
М.К.: Чувал съм го, още като дете съм Го чувал, когато ни предаваше песента „Страдна душо“. Той я предаваше на събранието, там на братята като свиреше и пееше. И друг път съм Го слушал. Имаше хубав глас – баритонов. Хубаво пееше. Съвършенство – във всяко отношение.
На съборите имаше много неща, много беседи и свободни разговори. При тия разговори Учителят каза много хубави неща. Има едно нещо, което Той каза и което никога не съм го чул и не съм го видял да е записано някъде.
В един разговор Той даде един такъв пример: никой не го знае, само аз го зная. Някой от братята може да го е чул, но никъде го няма записано. Той каза така: „Ех, сега както виждате тук положението е много хубаво, но вашата работа прилича на един голям океански параход, който се движи в морето. Той си пътува, времето е хубаво, пътниците весели, всички пеят, всички се веселят, парахода е неуязвим за обикновените вълни и пътува към своята цел нали, той има някаква цел, към която пътува. Обаче започва да се разваля времето, морето почва да се вълнува, идва голяма буря, ураган и този голям параход започва да се люшка като някоя треска по вълните и се разбива на парчета. И тогава, казва, кой на греда, кой на дъска, кой от пътниците на каквото намери се спасява и никой на никого не може да помогне“. Вижте сега, за какво може да се отнася това, дали за общественото положение или за Братството, никой не може да си го изтълкува. И досега още не ми е ясно дали се отнася за Братството, че Учителят си замина, че парахода се разби, че Изгревът в София се разруши от властта или се отнася за цялото човечество. Но това остана впечатляващо, но никой на никого не може да помогне.
М.М.: Никой на никого не може да помогне. Петър казва тука: „Приятелите си внушиха, че причините за неуспеха в комуната се дължат на обстоятелството, че са приети в комуната стари хора.“ То е за вашите родителите. Кои са тези приятели, от комуната, нали?
М.К.: Това е Христо Христов. Той каза това, пък те най не работеха и нищо не направиха и нищо не дадоха, а бяха готованци, само критикуваха и не щяха старите. А пък ние на гърба на старите изкарахме 4-5 години.
М.М.: И като си отидоха старите и комуната се разтури. Това къде е ?
М.К.: В Арбанаси. Те мислеха да работят по два часа и през другото време да пеят и да живеят братски. У тях имаше недоволство по отношение на старите. А пък те старите крепяха положението. Ами ние развалихме тяхното положение.
М.М.: Да. А този бордей там с вода нещо? Където всяка сутрин изхвърляхте по 100 кофи вода. На следващия ден пак.
М.К.: В София беше.
М.М.: В София?
М.К.: Проливен дъжд валя и на хората се напълниха мазетата.
М.М.: Там в тази стая кой живееше?
М.К.: Аз и брат ми.
М.М.: А този, чирака?
М.К.: И той спеше при нас.
М.М.: И той спеше при вас?
М.К.: Той тогава го нямаше, а на другата година. Първата година го нямаше при нас.
М.М.: Можеш да разкажеш тука, 59/1, кои са печатали беседите? Щото тука споменава печатницата на чичо ми Слави Камбуров. Тука 11 и 12 серия.
М.К.: Той бати по ги знае. Той работеше в печатницата.
М.М.: Не си работил в печатницата?
М.К.: Аз тогава не съм вземал участие. Аз работех в Казанлък в картонажа. След като се изселихме от Арбанаси 1935, 1936, 1937 и 1938 г. работих при чичо Никола в Казанлък, само че в картонажа, а не в печатницата.
М.М.: Да, в Казанлък?
М.К.: В Казанлък. Като се върна тати от войната, тогава нашата печатницата се сля с тая от Нова Загора. Тати работи четири години и след това фалира, защото нямаше клиентела. И трябваше да се съберат двете печатници в Нова Загора, понеже там нямаше друга печатница и имаше хубава работа. Та чичо Слави и ние работихме там. Там остана сега като партийна печатница.
М.М.: В Нова Загора?
М.К.: Там работихме известно време, но това беше преди комуната.
М.М.: Преди комуната е било, да. А Петър Камбуров има ли творчество? Свои песни?
М.К.: Не, няма. Той обаче свиреше много хубаво и двамата си уйдисвахме. Той свири и пее и аз пеех. Много концерти сме давали дето отидем между нашите хора. Тогава правехме много сбирки.
М.М.: А твоите песни са записани, нали? Нотирани?
М.К.: Записани са.
М.М.: А твоят глас записан ли е, ти като ги пееш?
М.К.: Да, на ролка. Сега трябва един човек да ги напише хубаво художествено.
М.М.: Защо, не са ли записани?
М.К.: Записани, но в един тефтер, скъпо ще платя. Но той Сава Калименов ми обеща, защото неговата дъщеря е учителка по солфеж. Познаваш ли я?
М.М.: Не, не я познавам.
М.К.: А пък тя имала приятелка, която специално пишела ноти. Той сега ще дойде с дъщеря си, през пролетта, та ще помоля да ми ги напишат, те са към 200-220 песни.
М.М.: 220 песни.
Край Марин 1-В