„Изгревът… говори“

Темелко Гьорев 2B: Опитности

„…В.К.: Да, точно това искам да ми разкажеш за брат Лулчев.
Т.Г.: Той идва тука при стаята на Учителя и чека по два часа, Учителя го не пуска в стаята. И аз като видох така, наблюдавам го. Кажем, защо толкова време седи и Учителя не го пуска? По едно време пак дойде така и влезна вътре и като седе там при Него има цел час може и повече, като излезна целите дрехи му беха мокри от напрежение. От нещо изморил се. „Бе, брат Лулчев, защо си толкова изморен? Учителят те не пуска, а пък излизаш от Него мокър?“ „Ще ти кажем, братко, ама сега не мога. Не може в това време“.
В.К.: В това време той е изморен, развълнуван.
Т.Г.: Да, развълнуван, моля ви, не можа. И пак идва по едно време, ама Учителя отведе всички ученици тука на Витоша. И „Добър ден, брат Темелко“. „Добър ден“. „Тука ли са нашите хора?“ Казвам: „Учителя ги отведе на Витоша“. „Ела, ще ти кажем моята история, ама тука не смеем, тук в стаята. Че слезем долу на масата, вън, там ще ти разправям“. „И добре, казвам, къде и да е, щом си решил да ми разправиш нещо“. Слезнахме доле на масата и почна. „Слушай, брат, аз се излъчвам от тялото си и отивам на Източния фронт, та помагам на германците да бият руснаците. А като гледам отсреща Учителя води руснаците. И я идем тук при Него и Го молим да ми прости, но казва Той: „Не, няма прошка, скъпо ще платиш“. Та затова Му се молим да ми прости, ама досега не ми обещава да ми прости“. И така стана, след 9.IX.1944 г. го ликвидираха. Да. …
В.К.: И в какво се заключаваше твоята работа? Чукате камъни за мозайка.
Т.Г.: Камъни, режем ги на големи блокове камъни, после за Съдебната палата, там стъпала що има, всичко през наша ръка бе преминало, тука ги правиме, там идем и ги поставяме. В Русе на Съдебната палата и там съм работил и така съм изкарал тия 40 години с камъни. …
Т.Г.: Ами ние бехме 5-6 души все пияници, такива.
В.К.: Такива, да. Като всички хора, които работят в мините.
Т.Г.: Работим си, пием и така продължаваме. И имаше тука една даскалица Елена Григорова, на Пеню другарката. И един от нашите другари, тия пияниците, вземе та ѝ отваря стаята с шперц. И взима беседите на Учителя и ги учи и след това една вечер събираме се, бе съботен ден, за да пиеме. Той командва. Този брат Симо се казва. „Слушайте, братя, тая вечер няма да пиеме. Утре ще ви водим в София. Но искам в три часа и половина да сте до училището, рано сутринта“.
В.К.: И вие се чудите.
Т.Г.: И ние мислим, че ще ни води некъде на пиене.
В.К.: На пиене.
Т.Г.: В три часа сме всичките там, на место и тръгваме да отидеме на София. Като ни почна един дъжд от тука до Княжево. Нямаше нищо сухо на нас. Всичко измокрено. То силен дъжд. Качихме се на трамвая, отидохме в София и слезнахме у София пак от трамвая и той ни води на ул. „Опълченска“ 66. И ни въведе в един двор, гледаме насреща салон, неколко жени рано са дошли. И 2-3 мъже требваше да има и му казвам: „Абе, Симо, какво е това? Ние мислиме кръчма е. Пак там ни е акъло, у кръчма“. „Абе почакайте“. Помина се малко и една сестра иде и казва: „Братя, вие отдавна тука седите. Ако сте за тука, заповедайте, ако не, какво тука сте се събрали на кюмбе“. Ние сме седнали и вода тече от нас. И той пак команди този нашия другар. „Хайде, по тая жена да видите какво ще стане“. И почнаха да пеят, дойде Учителя, станаха всичките, четоха молитва, Учителя почна беседата. Като почна беседата, точно почна по наш адрес. Как пиянството разваля здравето на хората, как разваля умовете, как разваля семействата, всичко по наш адрес.
В.К.: Значи вие седите и слушате за вас. Беседата е за вас.
Т.Г.: За нас. Като точно за нас и свършва се беседата, ние нито знаеме некого, ни познаваме. Пак тръгваме, качваме се на трамвая, слизаме в Княжево и оттам нагоре пеш. И че умуваме, тоя пак командва брат Симо: „Слушайте, ако има някой цигари да ги хвърли и то сега, виж този човек, какво говори хубаво, как по наш адрес се говори. Ще дохождаме тука да го слушаме и у кръчма нема да влизаме“. И така стана.
В.К.: Ти беше женен вече тогава.
Т.Г.: Женен бех и до днес. Три имах и деца, гледам голо-босо, а я у кръчмата къркам.
В.К.: И после хората като разбраха, че няма да пиете, какво казват?
Т.Г.: Абе що ги интересува хората.
В.К.: Хората не ги интересуваше.
Т.Г.: Не ги интересува нищо. И така почнахме и до днеска. Ни един не се е отклонил от тия шестте.
Т.Г.: Тя, преди аз да намерим Учителя тя, там дека е новата къща, имаше стара къща. Отгоре ние седяхме, отдоле майка ми и тя спеха у мазето. Една вечер тя взима едно столче, а аз ѝ казвам: „Косено, къде взимаш това столче? Вие отивате да спите, защо ви е стол?“ „Слушай, татко, при мене дохожда един дедо, па ми разправя чудни работи. Стои до мен до кревато, та ще му носим да седне, да седи и да ми говори“. И аз ѝ се скарах, още пиянствувах, не знаех нищо. Пак тя ме не слуша, отнесе го. Мина се известно време, пак ѝ се скарах. И тя не обърна никакво внимание, но носи столче. А ние като намерихме Учителя, то някоя от сестрите ми беше дала портретче и дойдох и съм го сложил на масата, така и да си пременим тия дрехи, да облечем другите и детето беше навънка и като дойде погледна портрета и се уплаши. „И какво се плашиш?“ „Ами от къде намери този портрет, татко?“ Аз я излъгах: „Купих го“. „Ето вижте, този старец идеше при мене та ми разправя велики работи“.
В.К.: Тя е малка, нали?
Т.Г.: А, малка, на десетина години. И после тя си продължаваше и когато да дойде Учителя, пак ми съобщи.
В.К.: Точно как стана тогава? Вече почна войната.
Т.Г.: Войната като почна и като станаха бомбардировките, син ми, тоя по-младия, войник беше, та си дойде. Ние обедваме у големата стая: „Добър ден, наздраве, вие добре обедвате ама какви ти гости, татко, идват от горе!“ „Какви гости?“ „Вашият Учител и по Него върволица, има 50 души хора“. На мен ми се дигна косата, понеже предупреди ме дъщерята по-рано.
В.К.: Колко време преди това те предупреждаваше?
Т.Г.: Преди една седмица, преди три седмици ме предупреди. На втората пак ме предупреди, а на третата дойде.
В.К.: Е, както ти вика?
Т.Г.: „Татко, изпразни стаята, защото ще дойде Учителя да живее у нея?“ Казвам: „Втори път да не съм те чул, ние не сме достойни да посрещнем един Велик Учител“. „Аз ти казвам, изпразни стаята!“ И като дойде тука, стаята му не бе подготвена. Като обедвахме, казвам: „Излизайте всичките от трапезата“. Станахме, слезнахме доле на стълбището и гледам Учителя отгоре [слиза], така върти си бастунчето като че ли му е познато местото и по Него една върволица хора. Мене се дигна косата нагоре. Сега какво да правим? Нищо. Дойде Учителя, целувах Му ръката аз, по мене целото семейство. Той тръгна напред, аз останах назад и право влезна в големата стая. Той знае, че тая не е готова и ние тогава отворихме горния прозорец и отгоре през прозореца изкарахме багажа.
В.К.: Изкарвате багажа.
Т.Г.: Всичко, низ прозореца изхвърлих и изчистихме и стана Учителя, дойде до стаята и си влезна. По такъв начин дойде. Да, да, десет месеца седе.
В.К.: Десет месеца.
Т.Г.: Точно десет месеца.
В.К.: До кога седя Той? До кой ден тука стоя? Октомври, ноември?
Т.Г.: Да.
…
Учителя беше тука още. И като гърмят оръдията, ние сме с един загубен син. Ето там на фронта за този има също опасност. И се съветваме с бабата. А тя беше по-умна: „Защо се тревожим кога е Учителя тука? Я влезни, та го питай, Той ще ти каже все нещо за него“. И я послушах, почуках. „Какво има?“ „Учителю, ти знаеш, единия син загубихме. Ето този е на фронто, можеш ли да ми разрешиш да идем да видим там, жив ли е, как стои работата с него?“ Он пак се наведе малко и се изправи: „Нема да те пуснем, защото и да отидеш не можеш да го намериш. Германците са го обиколили наоколо, та нашите му пускат с аероплан храна. Некогаш падне при него та хапне, а пък некога, а пък некога настрани пада, та требва да яде диви киселици, но той е малко нетърпелив та го учат на търпение. Но бъди спокоен. Един косъм от главата му няма да падне. След 10 дена нашите войски ще настъпят и ще го освободят и ще му дадат отпуска да дойде да ти каже, верно ли говорим или не“.
В.К.: Ха-ха.
Т.Г.: И ние с бабата броим деновете. На десетио ден към 1 часа ето ти го пристига. „Абе, Велине, твоята дружина се бият, да не си бегалец?“ – „Не съм, татко“. Както Учителят ми разправя, така стана. Той е картечар. „Един ден сме седем души на картечницата, заобиколиха ни германците, окупираха ни от всякъде. Нашите войски не може да настъпят и ни пускат с аероплани хлеб там. Много мъчно пада при нас, та ядехме диви киселици известно време и моята дружина всички ги изтепаха. Само аз останах. Благодарение, че имаше много патрони на картечницата та аз въртим картечницата на лево, на десно, заблуждавам германците. Они мислят, че сме много. Ако знаят, че съм един ще дойдат да ме намушкат на ножове там. Те мислят, че сме много. И нашите войски настъпиха и ни освободиха и веднага ми дадоха отпуска да дойдем да се видим с вас и пак ще отида“. И това си беше. И пак си дойде и един косъм не падна от него, както Учителят каза. Тука шапката му, всичко изгорело от патрони. Тука шинело, всичко изгорело.
В.К.: Обаче, нито един косъм не падна.
Т.Г.: Никъде.

Автобиографията на Темелко Гьорев може да прочетете тук.

Продължете да четете текста от записа тук.

Целия материал на Темелко Гьорев е публикуван в том7 от поредицата „Изгревът…“

Вижте и повече за работата на д-р Вергилий Кръстев тук.

Чуйте и други гласове от рубриката „Изгревът… говори“ Youtube

Абонирайте се!

Запишете се за новините в сайта

2026-11-21T12:27:30+02:00
Go to Top