Разговор на Вергилий Кръстев с Темелко Гьорев на 27.01.1978 г. (първи разговор)
В.К. (Вергилий Кръстев): Жалко е, че на времето не са имали такива неща, [да се запише] как говори Учителя, самия глас. И сега вместо да пиша, да стенографирам, така е по-лесно.
И сега вървя и си казвам: Леле, ами ако не го заваря брат Темелко. Четири години. Ами ако не го заваря, ами ако не си спомня? Брей, как се изминаха толкова много години. Ами много е трудно да намериш така време. А ето днес такова хубаво време, чисто време.
Т.Г. (Темелко Гьорев): То се дава.
В.К.: То се дава. Но много е трудно [да се намерят] подходящи условия, пък и човек да има разположение. Защото аз искам тези неща така подробно, абе, да се запазят. И сега ти какво правиш? От време на време излизаш, работиш навънка.
Т.Г.: Не работим, около къщата.
В.К.: Около къщата копаеш, нещо правиш?
Т.Г.: Сега зимно време не копая.
В.К.: Няма какво да правиш.
Т.Г.: Отивам за хлеб. Сега в събота отиват те – или Петър, или баща му. А после – понеделник, вторник, цялата неделя отивам аз. И там намирам такива възрастни хора като мене, разговарям с тях, ей така да минава времето. А пък днеска не ходим, пък ето ти дойде да си поприказваме. Все изпраща Учителя по някой и друг човек.
В.К.: То е хубаво така да дойде човек, да поприказва, това-онова.
Т.Г.: Как не, как не.
В.К.: Ти знаеш ли, спомням си, някои от възрастните приятели се оплакват и с право ми казват: „Ти знаеш ли как минава времето, никой не се мярка“. Понеже живота се промени, хората ги пръснаха, всеки работи. Като отидеш при някой по-възрастен човек да го почетеш, така уважението [си] към него. Така е по-трудно. Иначе е много лошо – сам си и никой няма.
Т.Г.: Лошо е да си сам и да кукаш сам.
В.К.: Ти знаеш ли колко хора нямат деца, ти поне имаш деца.
Т.Г.: А, трудно е.
В.К.: Няма кой да им донесе въглища, няма кой да им помогне, болни са.
Т.Г.: Има ги таквиз в селото.
В.К.: Страшна работа, не е за разправяне.
Т.Г.: Да благодарим на Учителя. Аз всичко си имам – и въглища, и къща. Сега въглищата малко ги употребявам, защото миришат.
В.К.: Тия новите брикети много миришат. Тия, старите, по не миришат.
Т.Г.: Не миришат, ама си миришат.
(Отиваме в стаята на Учителя. Темелко изпълнява молбата ми.)
В.К.: Сега това е стаята на Учителя.
Т.Г.: Тук не е разрешено снимки да правиш.
В.К.: А мога ли да говоря и мога ли да те разпитвам тук?
Т.Г.: Може, да, но снимки да се правят не се разрешава, не може.
В.К.: Ясно, разбирам.
Т.Г.: Не е разрешено.
В.К.: Ясно, аз искам само да те разпитвам. Сега това е стаята на Учителя.
(Разглеждат снимки.)
Т.Г.: Ето тука е гимнастиката.
В.К.: Тука е гимнастиката.
Т.Г.: Тука като е свършена гимнастиката, обиколили са Учителя и му задават въпроси.
В.К.: Да. Това е синът ти?
Т.Г.: Синът ми. Там пък е (другата снимка), дека [където] Учителят държи беседи в салона.
В.К.: Да, тука е Учителя. Това е тука портрета. Сега, къде е спал Учителя, на този креват ли?
Т.Г.: (много тихо) На този креват.
В.К.: Ти си го поддържаш така, както е било?
Т.Г.: Както си е.
В.К.: Това е тука прозореца.
Т.Г.: Тука е масичката му, ето му стола.
В.К.: Това Неговия стол ли е?
Т.Г.: Неговия стол е този. Цигулката му тука стоеше, ама я вземаха и къде е, не знам сега. Тази тук цигулка е на ръководителя ни. Ето тука е снимката с моето семейство. Тука на снимката е масата, на която жена ми е извадила хляба от кухнята и го е разчупила пред Учителя. И брат Боян Боев и д-р Жеков.
В.К.: А на тази снимка си ти?
Т.Г.: Аз и син ми и неговата булка.
В.К.: Да.
Т.Г.: Тази е на Изгрева пак.
В.К.: Ясно.
Т.Г.: Тука е на Рила.
В.К.: Тука вече Рила, да. Тази е Щилянова, репродукция, нали? Да, репродукция. Това е снимка с брат Стоицев. Сега тази маса си е била също както по-рано и същите прибори. Това са тука чиния, лъжичка, чаши, всичко.
Т.Г.: Всичко.
В.К.: Това са тука също портрети. Това е френологична карта.
Т.Г.: Виж колко части има на човека в главата.
В.К.: Да, има много неща. Това тук е Пентаграмата, това е същата снимка, брат Боев. Ами това тук горе?
Т.Г.: Разрешение за салона, за музея.
В.К.: Разрешение, да.
Т.Г.: Тази стая е цялата история.
В.К.: Това е шкафа. Вие тук събирате ли се или не?
Т.Г.: Събираме се редовно и четем беседите на Учителя.
В.К.: Кои дни се събирате?
Т.Г.: В сряда сутрин в пет часа, в неделя сутрин в пет часа и в десет часа пак. Два пъти в неделя.
В.К.: Е, идват ли тука тия, възрастните приятели?
Т.Г.: Тука идват наши хора, а идват и от София. Идва Ганчо един, ако го знаеш.
В.К.: Не, не го познавам.
Т.Г.: Офицер беше преди войната. Понякога с брат Борис идва и Савата. Двамата идват от София, а понякога някои сестри и някои братя, но по-рядко.
В.К.: Тука на стената чета разрешение за регистрация. Тука пише: На основание чл. 16, Изпълнителния комитет на Ленинския народен съвет регистрира „Бяло Братство“ – София, с ръководител Никола Антов и Симеон Харалампиев Симеонов със заповед със седалище ул. „10-та“ № 2 и ул. „5-та“ № 13, кв. „Изток“ – София. Това е неговото разрешение, а това е вашето тука?
Т.Г.: Да.
В.К.: Петнадесет души са регистрирани, много хубаво. А това ви са тука беседите. Вие си четете? Е, това е много хубаво. Това тук е писалката, нещата от времето на Учителя. Хубаво е тука, слънчева стая.
Т.Г.: Е, ама Учителя си я избрал сам, тогава още не съм го познавал.
В.К.: А кога правихте къщата?
Т.Г.: През 1939 г.
В.К.: Ти тогаз навремето ми разправяше, че майсторите по цял ден пеели и чуруликали.
Т.Г.: Цял ден пеят.
В.К.: То е много трудно така да се съберат майстори и съвсем случайно да пеят всички. Ти тогава си беше засадил тези дръвчета, нали така?
Т.Г.: Всичко бе насадено, всякакво дърво. А това е електрическата печка, с която да си затоплиме стаята.
В.К.: Много хубаво.
Т.Г.: Цялата история там е.
В.К.: Виж тука тоя стария Епитропов и този беше?
Т.Г.: Белев, Белев, бе, с брада.
В.К.: Брей, колко народ идва и си замина. Аз след малко ще ги измия тези работи, ще ги измия.
Т.Г.: Тука има топла вода.
В.К.: Ще ги оправя, ще ги измия тия чаши дето пихме кафе. Ей сега, момент. То е много трудно така да бъдеш в една епоха, да вземеш участие в нея и да минат след това 33 години. И смятай, 33 години. Сега, днес сме 27.01.1978 г., а точно преди 33 години Учителят точно тогава е дошъл в Мърчаево. На 10.01.1944 г. са бомбардировките. Той тогава идва [тук в Мърчаево]. Значи 33 години.
Т.Г.: Като вчера да е било.
В.К.: Все едно, че си отива едно поколение и идва друго поколение. Аз съм бил тогава някъде към 1-2 години. Идва едно поколение и си заминава и идва друго поколение.
Т.Г.: Да, така е. Тече си времето.
В.К.: И ти сега сутрин ставаше рано по ония години, отиваше на работа в кариерата, когато Учителят е бил тука.
Т.Г.: В пет часа ставам сутрин.
В.К.: Отиваш пеша.
Т.Г.: На шест километра.
В.К.: Къде са кариерите? Цял ден чукаш, биеш с чука.
Т.Г.: Цял ден чукам и чак вечерта към седем-осем часа се връщам.
В.К.: Изморен целия. И тука е цялото Братство, Учителя. Преспиш тука и на следващия ден пак на работа. А как посрещаха хората това нещо, самите селяни в Мърчаево виждат тук много хора?
Т.Г.: Никой нищо не каза. Наблюдават какво правим, и всякой си отива, понеже всички са на работа. На времето нямаше човек да бездейства.
В.К.: Те понеже хората си обработваха сами земята. Стават сутрин рано, вечер се връщат.
Т.Г.: Земеделието, от тъмно до тъмно. Нямаше машини, нямаше нищо. Аз имах малко земеделие, имахме волове, кола, плугове, всичко.
В.К.: Към колко декара земя имаш? 14 дка имаше ли?
Т.Г.: Около 20 декара земя.
В.К.: Обработваше земята и отиваше на кариерите? И как са ти стигали силите, не знам?
Т.Г.: Навикваш.
В.К.: Сега хората имат свободно време. Насам-натам се движат.
Т.Г.: Сега са свободни. Работят по осем часа и после бездействат. Нищо не ги засяга. А тогава от работа и в къщи пак. Да нахраниш овце, имах овце, крави, волове, да ги нахраним, всичко това. Жена ми ги хранеше.
В.К.: Сегашното поколение живее по-леко.
Т.Г.: И пак недоволни.
В.К.: И пак недоволни, ама това го виждате вие, възрастното поколение, младите вече по-леко могат.
Т.Г.: Иска се възпитание на това младо поколение. Ама кой знае – не прихватат ли, схватат ли? Не ми харесва. А сега много пушат цигари, пият, женски и мъжки – само ядат и пият.
В.К.: Знаеш ли, Учителят на едно място казва, че една от слабите черти на славянството, това е разврата и пиянството. Виж го, гледай го сега.
Т.Г.: Учителят е казал много работи, но не се възприемат. Няма кой да ги разнася.
В.К.: Няма кой. Трябва да си душа дошла, па да ти дойде времето да се пробудиш. Ето сега, кой е накарал Симо да тича нощно време да види учителката какво чете? Хайде де!
Т.Г.: Хайде де.
В.К.: И кой ви накара да отидете там в София. То се случва. Виж колко души имало Мърчаево. Малко са тия, които са дошли при теб от самите мърчаевци, нали? Виж аз откъде съм се дигнал и идвам при тебе.
Т.Г.: Повечето са в кръчмата.
В.К.: Повечето са в кръчмата, както каза ти по-рано.
Т.Г.: Как Учителят само ни извади нас от кръчмата.
В.К.: Виж колко народ отива в кръчмата. То си трябва строго определено време. За всяко нещо се иска времето.
Т.Г.: Всяко нещо си чака своето време.
В.К.: То не може така насила да хванеш един човек и хайде.
Т.Г.: Насилието насилие ражда. Не може със сила да му дадеш, нито със сила да му отнемеш.
В.К.: Да му дадеш насила, не става.
Т.Г.: Не става, не ще го вземе. Ни можеш да му дадеш, ни можеш да му отнемеш.
В.К.: Разказваше една интересна опитност навремето Звездински. Мир и светлина на душата му! Отишъл при Учителя и му казал: „Учителю, кога ще дойде времето да излезем на площадите, ще издигнем трибуни, ще говорим за Бялото братство, така, така, така“. Учителят го погледнал и му казал: „Този метод е отречен от вековете. По тоя път сега няма да вървим. Сега ще вървим по пътя на теменугата. Като тръгнеш по пътеката, изведнъж ще почувствуваш някакво дихание на теменужка. Обърнеш се, мирише, обърнеш се гледаш – няма нищо. Погледнеш, потърсиш, а тя – у трънете. Там е и не се вижда.“ И вие сега така, ще работиш ще живееш никой да не те познава. Но с делата си ще благоухаеш. С добрите си дела. А не както сега, на времето така и така.
Та сега са точно тия времена, дето човек може като теменуга при най-неблагоприятните условия, но с делата си да благоухае на добро. А другата работа е – нищо не правиш. Щото то е лозунг. Да му говориш, да му викаш – то е насилие.
Т.Г.: Не, само ще се трудиш. Няма да те възприеме. Сега друго нещо е, той да ме запита и да му отговориш. Ама той не ти обръща внимание, а ти да му насаждаш тия работи – не върви.
В.К.: Не върви – ще каже откачил си. Разказваха ми, че тука имало една тетрадка, в която всеки, който дойде записва по нещо и много интересни неща са записани. Имаше ли такава тетрадка или вече няма?
Т.Г.: Слушай, имаше, след като си замина Учителя дойдоха тука от Братството в София и всичко вземаха. Само тия работи останаха, които ги виждаш. Къде що, не знам.
В.К.: Ясно.
Т.Г.: Имаше много работи. Даже на кревата постилките на Учителя взеха и ги отнесоха. После ние купихме други постилки.
В.К.: Е защо?
Т.Г.: Колкото знаеш ти, толкова знам и аз. Няма ги нито тука, нито у София.
В.К.: Не смееш да се обадиш, щото ще кажат…?
Т.Г.: Не, само траем и наблюдавам.
В.К.: Е, защо ще ги вземат от тука?
Т.Г.: Е, хайде де.
В.К.: Не. Може би, защото Учителят е спал на тях, затова са ги взели, че и те да спят на тях.
Т.Г.: А, така разбирам.
В.К.: Ето, ти виждаш сега как се случиха нещата, че сега никъде нищо няма, само при тебе се задържа. Аз да съм бил на твоето място щеше да ме заболи много, не бих издържал. Ама си издържал!
Т.Г.: Аз бях в миналото много неспокоен и нервен. Една крива дума не можем да изтърпим. А сега съм улегнал и каквото ще да става, аз си кютам. Не закачам никого. Така разбират, така да правят. Такъв ми е акъла днес.
В.К.: Ама то е много трудно това нещо.
Т.Г.: О-о! Аз съм доста работил по това, за да улегна.
В.К.: Аз например знам това на теория, ама на практика трудно ми е да го издържа.
Т.Г.: Много трудно, много трудно.
В.К.: Ето, знам сега, че не трябва да се безпокоя за това и онова, обаче се безпокоя. Искам да не се безпокоя, обаче се безпокоя. Трудно се постига.
Т.Г.: Там е това, работата е там да не се обезпокояваш, да не те засяга нищо. А онзи, че говорил така за теб, че казал онака, за него си е. Кой каквото прави, за него си е.
В.К.: И вие сега като се събирате тук, вие се събирате тук в седмицата, четете беседа, молитва?
Т.Г.: Да, както при Учителя.
В.К.: Припомняте си за ония времена. Ей, гледаш как си заминават някои приятели, трудно се издържа. Нали човек е свързан с цялото. А по ония години знаехте ли тука [в Мърчаево], че Учителя е бил болен? Имаше ли признаци, че Учителят е бил болен? Така, че е залитал нещо, не?
Т.Г.: А-а, не, не! Нямаше.
В.К.: Значи тука [в Мърчаево] Учителя беше здрав?
Т.Г.: Чисто здрав и никакви такива работи, за които ми говориш. Десет месеца тука, и не е боледувал.
В.К.: Не е боледувал?
Т.Г.: Не.
В.К.: Той тогава Учителят излизаше, правеше си разходки тука. А до къде ги правеше?
Т.Г.: Да, правеше разходки от този извор до този извор. Една пътечка сме направили сега. Тука сега е заградено, но тогава имаше пътечка и по нея правеше разходки от извор до извор.
В.К.: Върви си с бастунчето и си прави разходки. Шал си сложи, сутрин стане рано.
Т.Г.: Рано става.
В.К.: Сега, онзи „Извор на здравето“, какво беше казал за него, че който пие от тази вода, то оздравява?
Т.Г.: Имаше тука две баби преди две-три години. От къде ли са научили? Гледам ги, отиват натам и си наточили вода у шише. Първата, че втората сутрин, че третата. Не ги закачах.
В.К.: Сигурно от нашите хора са научили, за лековития извор.
Т.Г.: Не знам сега. Не мога да ти кажем нищо, само ги наблюдавах.
В.К.: То си работи още онова изворче, лековитото?
Т.Г.: Работи, сега когато е лето, водата намалява, но иначе има вода. Има през всяко време. Сега този намаля, но този не.
В.К.: Тогава Учителят ли го откри или си беше открито преди това и то си съществуваше като извор?
Т.Г.: Учителят откри и двата извора.
В.К.: Вие там го изровихте, направихте ги?
Т.Г.: Ние с Владо.
В.К.: А този извор тука Той го откри и почнахте вече да го работите? Тука има една ябълка, за която ми разказваха, че била с изсъхнали корени. Учителят ставал през нощта да я полива.
Т.Г.: Не го знам това.
В.К.: Не го знаеш? Че ставал през нощта да я полива.
Т.Г.: Йорданка Жекова, беше прислужничка на Учителя.
В.К.: Какво нещо е, накрая вече забравяше, то от възрастта си е така.
Т.Г.: Доктора изкара 96 години.
В.К.: А тя колко изкара?
Т.Г.: 86 години.
В.К.: Доктора изкара повече.
Т.Г.: Той все тая песен пееше, че вечно ще живее.
В.К.: Сега с Учителя ходехте ли на топлия извор?
Т.Г.: Ходихме. Учителят за него казваше, че имало подземна река шест метра широка. Но казва, че не се разрешава много вода да излиза на земята, само по малко, колкото да има за пиене.
В.К.: А то къде е това нещо? Къде е извора? Дето е плажа?
Т.Г.: Да, дето е плажа. Направиха там здания, бирария, плаж. Не знам още какво.
В.К.: Сега понеже видях тази снимка, [на която се вижда], че сте ходили на връх Острец. Вие обикновено кога правехте екскурзиите – в събота или в неделя?
Т.Г.: А, не, през неделята. В неделя имаше беседа.
В.К.: Значи през седмицата?
Т.Г.: През седмицата.
В.К.: И вие ставате сутрин рано и с раниците тръгвате полека-лека нагоре?
Т.Г.: Да, с раниците тръгваме.
В.К.: Сядате, закусвате, и Той чете беседа.
Т.Г.: Чете.
В.К.: Ей, как са минали толкова години от тогава.
Т.Г.: Годините си текат.
В.К.: Казваше ми Весела [Несторова] как на този извор когато са правили извора, Учителят бил рекъл: „Хайде сега да открием втория фронт.“
Т.Г.: Да.
В.К.: Виж как някои събития, някои исторически събития са се ръководили от този дом. Това е трудно за възприемане. А на някой като му го разкажеш, ще ти каже, че са извеяни работи. Само оня, който е преживял това нещо и е бил в този дом, той ще знае.
Т.Г.: На некого да разправяш тия работи, веднага той ще те направи на ненормален.
В.К.: Вие сутрин, там сега… Ти ли си я сковал тази маса?
Т.Г.: А, не, един брат я скова, но дъските са от мен.
В.К.: Вие там обядвахте, закусвахте.
Т.Г.: Когато повече хора, отивахме навън на масите, а кога бехме по-малко – вътре в стаята.
В.К.: И това е сега същата снимка, дето са седнали на същата маса Боян Боев, Стоицев и д-р Жеков. А хляба е този, който го е опекла [жена ти].
Т.Г.: Там имаше фурна, там имаше кухня. Жена ми донесе хляба из кухнята. Учителят и брат Жеков седят и тя взема един хляб и го разчупва и го слага.
В.К.: Стоицев?
Т.Г.: Не.
В.К.: Жеков?
Т.Г.: Не.
В.К.: Боев?
Т.Г.: Боев нямаше снимки.
В.К.: Васко Искренов да не е?
Т.Г.: Може.
В.К.: Той изглежда е правил снимката. Жеков е снимал. Жеков и той правеше снимки.
Т.Г.: Един висок така.
В.К.: Пеню Ганев е правил.
Т.Г.: Пеню не.
В.К.: Както и да е. Прекарвате вече тока. Тока го прекарвате по-късно. След това водата.
Т.Г.: Тока дойде, като дойде Учителят.
В.К.: А сега твоят внук Петър, сега как живее? Той се ожени, живее си живота както всички?
Т.Г.: Направи си голяма къща. Баща им взе долния етаж, а двамата с брат му си хвърлиха жребий и на Петър се падна най-горния. Петър се ожени. Нареди си както требе. Един дом, в него всичко има. Наредил е всичко хубаво, както трябва да е. Много хубаво се е подредил и там си живее. Брат му е по-долу от него – по средата. На тридесет години, а още се не жени.
В.К.: Неговият брат?
Т.Г.: Да.
В.К.: Тоя дето не се оженил. А Петър?
Т.Г.: Две деца има.
В.К.: На колко години?
Т.Г.: Момиче, сега на училище ходи. А момчето сега проходи скоро.
В.К.: Е, това е малкото, което сега ходи на училище. Преди четири години все ми разправяше: „Чичо трябва да се ожени, да се ожени“.
Т.Г.: А, то много приказва.
В.К.: „Да се ожени, да се ожени“. Значи не се оженил още той? На мене ми направи впечатление навремето, че тогава говори много за чичо си, че трябва да се ожени и че чакат булка, а той още не се оженил.
Т.Г.: Абе то е малко, така приказливо. Много е открито. А то, момчето, то се учи сега да говори всичко. Много помнят и двете добри деца са.
В.К.: Сега той не е вегетарианец този Петър и той си живее живота?
Т.Г.: Майка му понякога му казва: „Тука идват много хора, идвай тук понякога да слушаш“. Сега е ръководител на една фабрика у София. А другият ми син Велин, гдето остана жив. Той знае всичко, знае, че Учителят го спаси когато е бил на фронта. Когато ротата му заминаваше на фронта, тогава от трена се отби тука с ротния си командир. У коридора ги изпращам аз, а жена ми казва на този офицер: „Къде ще отидете с моя син?“ „Ще отидеме, бабо, да бием германците.“ „Добре, добре, ще биете германците, ама тука има един Учител та ще го попитате, ще ли ви разреши да идете да ги биете, или не“. „Петре, хайде да послушаме майка ти“, и той „Хайде, да го послушаме“. Почукаха, Учителят им отвори и цял час ги държа. Какво им е говорил, те си знаят. Но и двамата дойдоха невредими.
В.К.: Значи и единият, и другият невредими? А какво е говорил Учителят с тях, те не са ти казали?
Т.Г.: Не знам.
В.К.: Не са ти казали?
Т.Г.: Не.
Край Темелко 1А