Васил Александров Искренов

(29.12.1899г.-1.07.1993г.)

Автобиография. Из „Изгревът…“ том 7

1899 г. Васил Александров Искренов, роден във Видин на 29 декември стар стил 1899 г. Аз съм осиновен като Искренов.

Майка ми е родена в Лом и се е оженила във Видин за моят роден баща Иван Генов. На една година съм бил когато е починал първия ми баща. След смъртта на мъжът си, майка ми се връща в Лом и се оженва за Александър Искренов – търговец. Когато ставам на шест години той ме осиновява. Баща ми имаше професия бояджийство на прежди. След това отвори дюкяни на моите вуйчовци, които работеха там.

Ние имахме имоти на село, живеехме там и той чете на селяните Евангелието. Аз му казвам: „Татко, ако един човек изпълнява десетте Божии заповеди, той е Божи човек. А пък ако не ги изпълнява не е Божи човек.” Аз му казвам, че не ме радва неговото богатство, защото е външно. Той ме остави от училище, да не завърша.

1912 г. Те отидоха във войната, ние трябваше да се приберем от града в селото да пазим тия имоти там.

1918 г. Загубихме всичко след Първата световна война и аз бях дълго време без работа. А пък не оставах гладен докато търся себе си, нали. Бях запознат с всички окултисти. И сега като бях в Германия имах възможност да присъствам на събрание на Фраймалрите, Свободни зидари и на Розенкройцерите.

Като минавах покрай една вестникарска будка, видях една брошура изложена на прозорчето, на първата страница нарисувано нещо като стена, един сатана вдига завесата до някъде и зад завесата се вижда един благороден образ с брада, пише отдолу П. Дънов. А най-долу изречение: „Ако той не се опомни, сега вдигаме само крайчеца на завесата, но ако той не се опомни, ще вдигнем цялата завеса“. Понеже съм символик и обичам символичния език, чудя се как може един сатана да вини един благороден образ и от това любопитство купих брошурката и в същото време когато я нося в джоба си, да отида на едно лозе, където прекарвах дните си като безработен, срещам един мой съгражданин, който видя брошурата и ми каза, че има беседи от Учителя Петър Дънов. Отидох на лозето, видях че брошурката е клевета, чиста клевета, ясно като много глупаво написана, като започнах да чета беседата, скочих от стола и извиках: „Намерих моя Гуро!“

Учителят каза веднъж на беседа на Младежкия клас да учиме по един занаят. И аз Го питах: „Учителю, да уча ли шофьорство?“ Той видя ме, че съм нежничък така. „Не е, рекох, за вас.“ Но така се случи, един ден аз имах една платноходка и исках да я фотографирам. Един приятел, който имаше апаратче 6/9, обаче не може да фотографира с него даде ми го. Аз направих сполучливи снимки, ама имах вроден усет.

И така започнах заедно с книжарството и фотографията. Почнаха да ме викат ученичките да ги фотографирам. И по този начин се започна. Никога не съм фотографирал, че да патентовам, за да стане моя снимка. Ако ме повикат, не мога да откажа и така започна моята работа, не можеше да се сравнява с другите. Търсеха ме и като загубих с книжарството, фотографията ми стана професия и прехрана, станах и фото-журналист след това, имах хубави снимки, ценяха ги.

През време на Школата съм правел снимки с фотоапарат Лайка – 24×36 формат като съм илюстрирал живота на братството и Учителя в София на Изгрева и на Рила.

1927 г. Идвам в София, на Изгрева имаше суматоха, бомба някои щели да хвърлят в салона. Учителят беше тревожен. Трябваше да се върна в Лом.

В Лом се занимавах с книжарницата, защото върнаха ни отчуждения имот от село, отворих книжарница, подписах икономически полици на един по-голям книжар и той ме изигра, загубих всичко и понеже ме познаваха в книжния склад, който се управляваше от така наречената Софийска банка, отидох в София и ме приеха там на работа. Исках да бъда близко до Учителя.

Втори път като отидох в София срещата с Учителя стана и от тоя ден вече съм в братството. Разправих Му целия мой живот и поисках да ми позволи да вляза в братството.

Направих си една барака на Изгрева, обаче след една година Софийска банка фалира и аз трябваше отново да напусна София. Тъкмо в тия дни, когато се вече готвех да пътувам идва при мен Учителят и ми казва: „Вие трябва да си отидете в Лом! Рекох, бараката ще я оставите тука. Какво струва, искаме да я вземем за братството?“Викам: „Учителю, не мога да определя нищо“. И той извади един плик от джоба си и ми го подаде. Вътре бяха 6000 лв. С тия пари аз започнах отново работа в Лом.

Запознах се с една германска девойка, завързах кореспонденция и едно чудо, четехме си мислите в писмата преди да си получим писмата. Да, сключихме брака в Германия, дадоха й един паспорт, че губи жителството на Германия,шест месеца след престоя ни в България жена ми трябваше да се венчае втори път и в България, за да има българско поданство.

И така живяхме, роди ни се една дъщеря, Стела. Моята дъщеря Стела беше дете с много таланти. Ако искате нещо може веднага да ви нарисува. Казваше: „Дайте нещо да ви нарисувам“. Те дават и тя за 10 минути нарисува и то трудни работи.

Аз имах вече добро име като фотожурналист, правех туристическа пропаганда на българското корабоплаване, снимките ми бяха незаменими. И двамата директори на корабоплаването ми казваха да остана при тях на работа. Аз отказах, защото им казах, че на брега получавам десет пъти повече от това, което те ще ми дадат на корабите. Аз им обясних какво трябва да направят за мене, за да им бъда полезен. Да ми дадат едно право да се качвам без всякакви формалности на всеки плавателен съд на Дунава. И аз получих това право. И пътувах в един месец един ден. В тоя ден ставаше всичко, което трябваше да направя. Нямаше нужда да пътувам всеки ден.

1944 г. След 9.ІХ.1944 г. с това име на фотограф ме поканиха да стана фото-журналист в министерството на транспорта при генерал Марков. Работих пет години.

1949 г. На петата година генерал Марков отиде в немилост по пътя на Трайчо Костов. Той загина, после го реабилитираха, обаче Васко Искренов остана 19 години без работа и няма кой да го реабилитира. А щом Държавна сигурност уволни някого, не може да намери работа, защото най-напред ще те питат къде си бил, какво си работил, който те уволни. Чуят ли Държавна сигурност, бягат от теб като прокажен. Обаче всички редакции, които ме познаваха и Държавното фото винаги ме пращаха командировки и по тоя начин аз живеех 19 години без да имам никакви затруднения. Все с апарат Лайка, малко форматен, 24/36.

1968 г. Моят зет ме покани в Италия, беше изпратен там със знанието на нашето правителство да работи в едно книгоиздателство. Той прибра там цялото си семейство, покани и нас със съпругата ми и като отидохме ни сюрпризира, че не иска да се връща в България. Бях принуден да остана цели 20 години в чужбина.

1986 г. След 20 години без 18 месеца се върнах отново в България, направо в старческия дом 100% инвалид. Върнах заради Учителя.

Аз, долуподписаният Васил Искренов, роден на 29.XII.1899 г. в гр. Видин, присъствувал в Школата на Учителя от 1924 г. по професия фотограф – художник. През време на Школата съм правел снимки с фотоапарат Лайка – 24×36 формат като съм илюстрирал живота на братството и Учителя в София на Изгрева и на Рила.

Из том 7 на „Изгревът…“