Геновева Жекова

Автобиография. Из „Изгревът…“ том 6

Родена съм в с. Златарци, околия Преславско, Шуменски окръг. Баща ми беше бакалин.

След това се изселваме и отиваме да живеем в Шумен, където той става подофицер. В това време аз съм на 3 – 4 годинки. Родителите ми влизат във връзка с Бялото Братство. След няколко години църквата се опълчва строго и остро против Бялото Братство и настъпи една малка криза в самото Братство. Няма да забравя никога брат Петко Епитропов. Той идваше и се създаваше такава приятна обстановка, че ние децата седяхме мирно и слушахме какви разговори се водят. Създаде се една много хубава атмосфера. След време обаче брат Петко Христов почина и се зачудиха кой да бъде ръководител на Братството, защото без ръководител не може и избраха Цаню Боздуганов. Той беше майстор-цигулар. Той беше много музикален, много приятен човек, но настъпи някакъв вътрешен крах в него и той каза: „Не може повече да ви събирам и да се събираме у дома, искам да се чувствувам свободен”. И всичко замря. Нямаха салон. Аз като дете чувствувах разликата между църквата и Братството и ми беше много неприятно за мене самата, че се разделят хората, но в шуменското братство имаше много благоприятна мистична атмосфера. Само че се изплашиха хората изведнъж. След туй полека, лека майка ми беше малко бунтарка такава и една сестра Шейтанова, тя беше съпруга на един от опълченците, казаха, че в името на Бога ще работим, защитиха се, събираха се и полека лека Шуменското братство пак взе да се попълва. И сега пак наново има голям прилив на млади хора, на учени хора, на всяка категория хора. Но това, което ми направи силно впечатление е, че Учителят тогава говореше за триъгълника Варна, Шумен и Русе. И затуй мама ходеше в Русе и правеше връзка с брат Ватев и с брат Минчо Сотиров от Бургас, че и с Варненското братство пак в тая връзка триъгълникът да се засили и доста време се поддържаха тия връзки. Но брат Ватев почина и мама почина и сега останах аз, но аз никога не съм забравила това и доколкото зависи от мене ще го направя…

Няма да забравя имаше и детска група в Шуменското братство. Една ученичка от гимназията ни събираше да ни разправя приказки. Тя се казваше Димитричка. Тогава бях още много малка, не ходех на училище. Много хубави приказки ни четеше от наши списания и ние с внимание я слушахме. Учеше ни да пеем песни като „Слънцето на Любовта изгрява вече в света”, „Изгрява слънцето” и т. н. А в това време сестра Невянка приготвила някаква закуска така, тя имаше и фурна и ще каже: „Хайде сега, деца, да седнем на масата, да кажем „Божията Любов” и всички ще кажем молитвата като деца. Та искам да кажа, че трябва непременно да имаме детски групи. Непременно, защото детската атмосфера не може да се сравни с никоя друга и децата тогава по са склонни да приемат, по-лесно се ориентират.

9.IX.1944 г. В Шумен беше страшно. Целият град изведнъж умря за няколко дни. Не се чува нито детски плач, нито куче да излае, нито птица да прехвръкне. Умрял. А мен един такъв дух ме е обхванал. Те, комунистите имат вече власт и арестуват сега. Вижда се как гонят полицейски служители, околийски управители и други предишни величия. Бягат, кърви се леят, страшна работа. Целият град е умрял.

1949 г. отидох в Български морски флот.

1969 г. се пенсионирах.

Из том 6 на „Изгревът…“